Решение № 116 от 18.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. София, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка А. като разгледа докладваното от Иванка А. Касационно търговско дело № 20238002900172 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. А. Р., чрез процесуален представител, против Решение № 260 от 03.07.2022 г. по в. гр. д. № 93/2022г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 1102 от 30.09.2021г. по гр.д. № 919/ 2021г. на Районен съд – Велико Търново, като краен резултат е уважен изцяло предявеният от Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 288а, ал.1,т.1 вр. ал.3 КЗ /отм. / сега чл. 559, ал.1,т.1, вр. ал.3 КЗ, съобразно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, като ответникът В. А. Р. е осъден да заплати на ищеца сумата от 18 977, 83лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение, от което 12 321,14 лв. за неимуществени вреди, и 6 656, 43 лв. за имуществени вреди, по щета № 220017/16.03.2016г. на Гаранционен фонд, ведно със законната лихва върху сумата от 6 656, 43 лв., считано от 23.03.2021г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалвания акт на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Касаторът счита, че 1 неправилно съдът е приел за доказано плащането от Гаранционен фонд на сумата в размер на 12 321.14лв. на НББАЗ, представляваща обезщетение на неимуществени вреди. Изразява несъгласие и с приетата от съда за доказана по делото вина на ответника В. Р. за настъпване на процесния пътен инцидент.

Претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на претенциите, както и присъждане на направените разноски за трите съдебни инстанции.

Не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба – Гаранционен фонд, представител на който не се явява в проведеното на 17.14.2024г. съдебно заседание.

С Определение № 1376 от 20.12.2023г. касационното разглеждане на делото е допуснато в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил В. А. Р. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 12 321,14 лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение за неимуществени вреди по щета № 220017/ 16.03.2016г.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК по следния въпрос: Ползва ли се с материална доказателствена сила отразеното в справка и доклад по щета плащане на сума от издалото ги лице?

В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на В. А. Р. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 6 656, 43 лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение за имуществени вреди по щета № 220017/16.03.2016г., въззивното решение не е допуснато до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

Предявеният с правно основание чл. 559, ал.1,т.1, вр. ал.3 КЗ осъдителен иск ищецът Гаранционен фонд обосновава с твърдението, че е възстановил изплатеното от Националното бюро на българските автомобилни застрахователи / НББАЗ/ на Националното бюро на Великобритания по щета № 120103/16.03.2016г. сумата от 6 656.43лв., обезщетение за имуществени вреди за увреден л.а. „Пежо партнер“ при ПТП, настъпило на 16.01.2014г. на магистрала А2, Строд, Кент Великобритания, и по щета № 220017/16.03.2016г.

- сумата от 12 321.40 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от 2

Дъглас Джеймс Хопкинс, пострадал при процесното ПТП, като водач на посочения л.а. „Пежо партнер“. Поддържа също така, че виновен за ПТП е ответникът В. А. Р., който управлявайки л.а. „Фолксваген Голф“ рег. № ВТ 1975ВК застига и удря движещия се пред него лек автомобил на Хопкинс, вследствие на което причинява процесното ПТП, както и че ответникът е управлявал МПС без сключена застраховка „Гражданска отговорност“.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил твърденията, че е управлявал МПС без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; че ПТП е настъпило по негова вина, доколкото няма доказателства, от които да се установи противоправното му поведение; че Гаранционният фонд е възстановил на НББАЗ изплатените на Националното бюро на Великобритания суми; твърди недоказаност на неимуществените вреди; прави възражение за погасяване на вземането по давност.

С постановеното по спора първоинстанционно решение искът е уважен за сумата от 6 656.43лв., въз основа приетото за доказани от състава на Районен съд Велико Търново на: елементите от фактическия състав на деликтната отговорност; липсата на застраховка „ГО“ към момента на ПТП, настъпило в чужбина; изплащане на сумата от общо 7 160.76 британски лири от НББАЗ на Националното бюро на Великобритания, след което НББАЗ е направило искане за възстановяване на платеното към Гаранционен фонд; взето решение за възстановяване на НББАЗ на сумата от 6 656.43 лв. – за нанесени имуществени вреди и за сумата от общо 12 321.14лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди; извършен от ГФ превод на НББАЗ на сумата от 6 656.43 лв. Приемайки, че за сумата от 12 321.14 лв. ищецът не е ангажирал доказателства за изплащането й в полза на НББАЗ, с първоинстанционното решение тази част от претенцията е отхвърлена.

Сезиран с жалби и от двете страни, след установяване, че фактическата обстановка по делото е била изцяло и правилно изяснена от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията на В. А. Р. срещу осъдителната част от обжалваното решение. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл.288а, ал.1, т.l КЗ (отм.) /чл.559, ал.1, т.1 от действащия понастоящем КЗ/, Гаранционният фонд е длъжен да възстанови сумите, изплатени от компенсационен орган на държава членка, 3 когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят, като след изплащане на обезщетението за Гаранционен фонд се поражда правото да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и за разходите, свързани с определянето и изплащането му. За да уважи жалбата на Гаранционнен фонд, осъждайки ответника да заплати пълния размер на претендираната сума, окръжният съд е приел, че от представените в първоинстанционното производство Претенция за възстановяване на изплатеното обезщетение, изх.№ 1-0783/15.03.16г. по описа на НББОЗ, вх.№ 08-01-656/14 от 16.03.16г. по описа на Гаранционнен фонд и отразеното в изготвените от Гаранционния фонд справка и Доклад по щета № 220017/16.03.2016г. изплащане на 26.03.2016г. и на 28.12.2016г. на претендираната от Бюрото сума за възстановяване в общ размер от 12 321,14 лв., се установява релевантното за спора възстановяване на процесната сума.

По въпроса, по който атакуваното решение е допуснато до касационно обжалване, следва да се отговори, изхождайки от доказателствената сила на вписванията в счетоводните /търговските/ книги, към които следва да се отнесат справката и доклада по щетата, и характеристиката им като документи, съгласно чл.182, предл. второ ГПК. За доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е постановена богата и последователна съдебна практика, част от която е обективирана в посочените от касатора Решение № 169 от 31.01.2013 г. по т.д. № 664/ 2011г. на II т.о.; Решение № 187 от 24.01.2013г. по т.д. № 436/2012г. на II т. о.; Решение № 218 от 05.07.2011г. по гр. д. № 775/2010г. на III г. о. и Решение №185 от 30.10.2013г. по т. д. № 813/2012 г. на II т.о., според която: счетоводните / търговските / книги са частни свидетелстващи документи, не се ползват с материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи относно съдържанието им и последното следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото - чл.182 ГПК. Отнесено към настоящия спор, от даденото с практиката на ВКС разрешение, което изцяло се споделя от настоящия състав, на поставения въпрос следва да се отговори, че отразеното в справка и доклад по щета плащане на сума от издалото ги лице не се ползва с материална доказателствена сила. При оспорване факта на плащане, в тежест на ползващата се от факта страна е неговото пълно и главно доказване, 4 съгласно правилото на чл.154 ал.1 ГПК, чрез представяне на първичния счетоводен документ по смисъла на чл.4, ал.2 Закона за счетоводството – платежно нареждане, приходен или разходен касов ордер и др., въз основа на който е отразена счетоводната операция в книгите на търговеца.

По основателността на касационната жалба:

Предмет на касационното производство е правилността на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен осъдителният иск в частта за сумата от 12 321.14лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение н а неимуществени вреди.

Неоснователно е възражението в касационната жалба срещу извода на въззивния съд за доказаност на противоправното поведение на ответника за настъпване на пътния инцидент. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ответника В. А. Р. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 6 656, 43 лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение за имуществени вреди, претърпени от същото ПТП, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Следователно, със сила на пресъдено нещо е решен въпросът за деликтната отговорност на ответника, една от предпоставките за реализиране на предявената регресна претенция.

Основателно е оплакването на касатора за неправилност на извода на въззивния съд за доказаност на твъряното от ищеца плащане на сумата от 12 321.14лв. в полза на НББАЗ въз основа на отразеното в издадените от позоваващия се на плащането документи. С оглед отговора на правния въпрос, въззивното решение се явява постановено в противоречие с горепосочената практика на ВКС поради несъобразяване с приетата в същата характеристика на изходящите от Гаранционния фонд счетоводни /търговски/ книги като частни свидетелстващи документи, и на доказателствената сила на отразените в тях вписвания. При своевременно заявено от ответника и поддържано в хода на цялото производство оспорване на твърдяното от ищеца плащане на процесната сума, включително и на отразеното в издадените от последния справка и доклад по щета плащане, при правилно разпределена от първоинстанционния съд тежест на ищеца да установи спорния факт, изводът на въззивния съд за неговата доказаност въз основа на отразеното в 5 посочените документи плащане е постановен в нарушение на чл.154, ал.1 ГПК. За успешното провеждане на дължимото в случая главно и пълно доказване факта на плащане, за който носи доказателствена тежест, ищецът е следвало да представи първичния счеводен документ, установяващ възпроизведеното в издадените от него справка и доклад по щета плащане на процесната сума в полза на НББАЗ. По делото е представено само доказателство за превод на сумата от 6 565.43лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, за присъждането на която въззивното решение е влязло в сила. За превод на определените за изплащане суми за неимуществени вреди в размер на общо 12 321.14лв. ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, поради което регресната претенция в разглежданата част е неоснователна. Следователно, въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част, с която е уважен предявеният от Гаранционен фонд срещу В. А. Р. иск с правно основание чл.

559, ал.1,т.1, вр. ал.3 КЗ за заплащане на сумата от 12 321,14 лв., представляваща възстановено на НББАЗ платено обезщетение за неимуществени вреди, по щета № 220017/ 16.03.2016г., като се постанови ново, с което искът за посочения размер се отхвърли .

При този изход на спора по същество, въззивното решение следва да се отмени в частта за разноските, с която е отменено първоинстанционното решение за осъждане на Гаранционен фонд да заплати на В. А. Р. разноски в размер на 1 626.34 лв., която сума се присъди на ответника по касация.