Определение № 5 от 08.01.2024, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№5 гр. Кюстендил, 04.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20241500500001 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.

Образувано е по постъпила частна жалба от „И.С.К.“ ООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление *****, представлявано от Д.В.Д. – управител, чрез пълномощник адв. Биляна Страхилова – АК – Перник, насочена против Разпореждане № 2100 от 16.11.2023 г., постановено от Районен съд-Дупница по ч.гр.д. № 20231510102017. по описа на същия съд за 2023 г., в частта му, с която е било отхвърлено заявление, подадено от настоящия жалбоподател срещу Е.С.К., с ЕГН:

**********, с адрес: *****, да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 70.40 лева, представляваща такса за експресно разглеждане, произтичаща от договор за потребителски кредит с № SO 3441 от 03.07.2023 г.

Сочи се, че атакуваният съдебен акт е неправилен и необоснован, постановен в нарушение на съдопроизводствените правила.

Не се споделя изводът на ДРС, че таксата за експресно разглеждане е свързана с увеличение на възнаграждението на заемодателя и е в нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК.

Поддържано е също, че тази такса представлява услуга, свързана със сключването на договора за кредит, не с неговото усвояване или управление, които могат да бъдат извършени само след сключването на договора, а според нормата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК подобни разходи били допустими и изрично изключени при изчисляването на ГПР. Тази именно такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем била начислена в съответствие с чл.10а от ЗПК, като било изпълнено и изискването на ал.4 на тази норма - видът, размерът и действието на таксите за допълнителни услуги да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това, тя била изначално уговорена между страните в договора и в съгласие с принципа за свободата на договарянето, заложен в чл.9 от ЗЗД, респ. кредитополучателят бил наясно с нейната стойност още преди да подаде своята заявка за кредит и съответно се съгласил с нея, като я приел за адекватна и разумна за 1 извършената услуга, която не е била задължителна за него.

Посочено е още, че според доклад на Европейската комисия от 08.05.2012 г., съдържащ насоки за приложението на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г., относно договорите за потребителски кредит във връзка с разноските и ГПР, имало становище на комисията, че допълнителната услуга се включва в ГПР, ако е задължителна и ако е свързана с кредита, като в случай, че едно от условията не е налице, то тогава разходите за допълнителна услуга не се включвали в ГПР.

В случая липсвала задължителност на услугата експресно разглеждане на документи, поради което нямало основание нейната стойност да бъде включвана в общите разходи по кредита и оттам - при изчисляването на ГПР.

Нямало порок и в уговорения размер, вкл. и прекомерност на същия, като потребителят извършил преценка дали да се ползва от услугата и дали може да си позволи заплащането на таксата, още повече, че в случая липсвало и възражение в тази посока.

Поради горното е заявено искане за отмяна на атакувания акт в обжалваната част и постановяване на друг такъв, с който искането да бъде уважено, както и да бъдат присъдени разноските по съразмерност.

Съгласно указанията на чл.413 ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Заповедното производство е образувано по заявление по чл.410 от ГПК, подадено от „И.С.К.“ ООД, ЕИК *****, срещу Е.С.К., с ЕГН: **********, с адрес:

*****.

Към заявлението, съобразно изискването на чл.410 ал.3 ГПК, са представени: процесните договор, ведно с погасителен план, както и Общите условия към договора.

Сезираният съд е постановил съдебен акт – атакуваното разпореждане, с което е отхвърлил заявлението, в частта, в която е поискано да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 70.40 лева, представляваща такса за експресно разглеждане, произтичаща от договор за потребителски кредит с № SO 3441 от 03.07.2023 г., НО е разпоредил ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на заявителя „И.С.К.“ ООД, ЕИК *****, срещу Е.С.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***** за следните суми: 66.67лв. (шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки) главница, 9.60лв. (девет лева и шестдесет и четири стотинки) – договорна лихва за периода от 14.11.2023 г. до 14.11.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 16.11.2023г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата в размер на 1,53 лева – държавна такса и 480.00 лева - адвокатско възнаграждение.

Мотивирал е акта си досежно отхвърлителната част с доводи, че разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, дори и експресно, безспорно е типично действие по усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Поради това е приел, че тази такса е уговорена извън разрешените хипотези на чл.10а от ЗПК и уговорката в т.см. нищожна 2

- на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като противоречаща на повелителни норми на закона.

При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:

При служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл.275 ал.2 от ГПК, във връзка с чл.260 т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.

При служебна проверка за допустимост на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, с интерес от обжалването, поради което е допустима.

По същество въззивният съд я приема за НЕОСНОВАТЕЛНА. Съображенията в тази насока са следните:

В съдебната практика се поддържа разбирането, че искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК следва да бъде отправено с надлежно заявление, което да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и ал.3 и чл.128 т.1 и т.2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му.

На свой ред разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза, за наличието на каквито, съдът има задължение да следи служебно и в заповедното производство, именно в изпълнение на правомощията си по чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.

В случая длъжникът, наричан „Кредитополучател“ в договора, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), доколкото му е била предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Заради това правилно заповедният съд е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя, при действието на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на ЕИО на Съвета, разпоредбите на която с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП са въведени в националното законодателство-ЗЗП.

Така именно е ориентирана и съдебната практика – напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на І т. о; Решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ІІт. о. и мн. др.

В тази насока съдът, както вече се посочи, следва да прецени по реда на чл.411 ал.2 т.2 от ГПК и съответствието на договора с императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Не съществува съмнение, че според чл.10а от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит (ал.1), като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит (ал.4), но кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (ал.2).

Тук, в чл.1 от индивидуалния договор, между страните е било договорено, че кредитополучателят избира доброволно да се ползва от допълнителна незадължителна услуга експресно разглеждане на заявление с искането за потребителски кредит, за 3 което дължи такса, която ще заплаща разсрочено на равни части, включени в размера на всяка погасителна вноска, а именно – по 70.40 лева към всяка вноска.

Страните се съгласили още, че на кредитополучателя се предоставя кредит в размер на 800 лева, които да се върнат разсрочено на 12 месечни погасителни вноски.

В инкорпорирания в договора погасителен план е посочено, че общият размер на всички плащания (с включена такса експресно разглеждане) е 1760 лв., в т.ч. общо главница 800,00 лв., лихва 115,20 лв., както и такса експресно разглеждане 844.80 лева, очевидно надхвърляща размера на главницата.

От т.12 на раздел II от Общите условия, които кредитополучателят се е съгласил, че представляват неразделна част от договора, е установимо, че таксата за експресно разглеждане (Бърз кредит до 15 минути) е такса за допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя за експресно разглеждане на документи, която гарантира експресна обработка на заявлението с искане за потребителски кредит. И доколкото тази такса гарантира получаването на бърз кредит, каквато е терминологията, използвана в Общите условия на самия кредитор, то следва да се приеме, че тя е такава, свързана с усвояването на кредита, поради което и уговарянето й е несъвместимо с нормата на чл.10а ал.2 от ЗПК. Съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нищожността на клаузата, поради противоречието й с императивната разпоредба на закона, обуславя недължимост на уговорената такса – като цяло и на всяка отделна погасителна вноска.

В допълнение на горното посочената уговорка противоречи и на добрите нрави.

Действително Кредитополучателят се е съгласил заявлението му, съдържащо искане за кредит в размер на 800 лева да бъде разгледано експресно, за което да заплати такса на дружеството в размер на 844.80 лева. Това съгласие обаче, накърнява принципа на свободата на договарянето, посочен в чл. 9 от ЗЗД. Размерът на таксата надвишава размера на главницата по кредита. Той е и прекомерен спрямо предоставената услуга, т.к. е налице явна липса на еквивалентност на престациите. Той е и абсолютно необоснован от гледна точка интереса на потребителя да получи кредит в размер, който е по-нисък от таксата, която ще заплати за разглеждане на документите му. Освен това, многократно надхвърля размера на възнаграждението, което кредиторът получава за предоставения кредит под формата на договорна лихва. Всичко това дава основание да се приеме, че уговорената клауза противоречи на добрите нрави и цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника - т.нар. „скрита възнаградителна лихва“, която привидно е уговорена като такса.

Освен това, изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителна услуга, представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ГПК, доколкото начисляването и събирането на възнаграждения за това, всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.

Допълнителен аргумент в изложения смисъл може да се вземе и от това, че възнаграждението за допълнителна услуга, макар наречена "незадължителна", става изискуемо с подписването на договора, но се разсрочва за срока на договора и вноските се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита, респ. длъжникът няма възможност да избира дали да ползва тези услуги, а те са неотменна част от самия договор за кредит, което потвърждава с още по-голяма сила извода за неравноправния характер на клаузата по чл. 1 от договора.