Решение № 3585 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3585 гр. София, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100511275 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 06.07.2022 год., постановено по гр.дело №9725/2022 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, поправено с решение от 01.09.2022 год. и изменено в частта за разноските с определение от 11.08.2022 год., Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Я. Л. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на повдигна незаконно обвинение по пр.пр.№1758/2015 год. по описа на СРП и пр.пр.№11237/2015 год. по описа на СГП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.02.2019 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000 лв., както ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2.50 лв. и на адв.

Р. Ц. П. сумата от 282.50 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 1 ЗА.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца И. Я. Л..

Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно бил приложил нормата на чл. 52 ЗЗД. Не било отчетено изключително неефективното и тенденциозно разследване в досъдебната фаза на наказателното производство, като СРС се бил задоволил да посочи, че същото било проведено в разумен срок в рамките на 1 година и 8 месеца, като спрямо ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение – Подписка. Налице били фактори, 1 които оказвали негативно отражение върху психофизическото и емоционално състояние на ищеца, а именно нарушения при разследването. Доказано било, че повдигнатото обвинение се било отразило на здравето на ищеца, в т.ч. психическото му здраве. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Поддържа, че правопораждащите спорното вземане факти подлежали на доказване от страна на ищеца, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По делото не било доказано, че ищецът бил търпял неимуществени вреди, различни от житейски нормалните.

Разпитаната по делото свидетелка била съпруга на ищеца и в този смисъл заинтересована от изхода на спора /чл. 172 ГПК/. Наказателното производство било приключило в разумен срок в двете му фази – 1 година и 8 месеца. На ищеца било повдигнато обвинение за тежко престъпление, като му била определена най-леката мярка за неотклонение. Оправателната присъда сама по себе си давала морално удовлетворение и до известна степен компенсирала изтърпените страдания. По делото нямало доказателства за емоционалното състояние на ищеца преди повдигането на обвинението, за да може да се приеме, че е настъпила промяна в същото. Ищецът бил оправдан още от първата съдебна инстанция, като представител на ответника не бил подал протест. В този смисъл размерът на присъденото обезщетение се явявал завишен и не съответствал на принципите, установени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.

Ответникът по жалбата И. Я. Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че обезщетението за неимуществени вреди било определено в занижен размер. Гласните доказателства по делото били обсъдени от първоинстанционния съд в контекста на тяхната яснота, последователност и непротиворечивост. Установена била и причинната връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни правни 2 норми.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Основателността на предявените искове предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да е бил оправдан по повдигнатото му обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди – понесени разноски за заплащането на адвокатско възнаграждение в наказателното производство и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.

Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай във въззивното производство е безспорно, а и от събраните доказателства се установява, че с постановление от 24.07.2015 год. по досъдебно производство №ЗМ 11022/2015 год. по описа на сектор „РТП“ – СДВР, пр.пр.№11237/2015 год. по описа на СГП, ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК – за това, че на 13.01.2015 год., около 19.00 ч., в гр.София, при управление на лек автомобил „Ланчия Капа“ с рег.№******* нарушил правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката Р.И.С., настъпила на 02.03.2015 год., като му била определена мярка за неотклонение “подписка“. Същият ден той бил разпитан в качеството на обвиняем, като заявил, че не желае да се запознава с материалите по наказателното производство, след приключването му.

На 10.09.2015 год. срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, като в тази връзка било образувано НОХД №3500/2015 год. по описа на СГС, НО, 17 с-в. По посоченото дело било проведени 11 съдебни заседания с участието на ищеца, като с присъда от 06.03.2017 год., която е влязла в сила на 22.03.2017 год. /тъй като не е била протестирана/, същият бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.

С оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – по повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение е постановена оправдателна присъда с влязъл в сила съдебен акт, като наказателно производство е продължило около 1 година и 8 месеца – от 24.07.2015 год. до 22.03.2017 год. Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния 3 прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ.

Единственият спорен по същество във въззивното производство въпрос е свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания, огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД.

В разглеждания случай ищецът твърди както настъпването на обичайни негативни преживявания – шок, тревога, притеснения, напрегнатост, затваряне в себе си, избягване на контакти с други хора, накърняване на авторитета му сред колеги и приятели, които били научили за повдигнатото му обвинение, така и съществено влошаване на психическото му здраве.

Първата група вреди, с изключение на дискредитирането на доброто име на ищеца пред колеги, са конкретно установени въз основа на събраните гласни доказателства по делото чрез разпита на свидетелката В.И.М. – съпруга на ищеца и Д.М.П. /които доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване на подобни обстоятелства/, от чиито показания, които следва да бъдат кредитирани, в т.ч. при преценката им по реда на чл. 172 ГПК ясни, последователни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалите данни по делото, е видно, че повдигнатото обвинение е повлияло негативно на ищеца.

Установено е въз основа на показанията на свидетеля Попов, че ищецът му бил споделил за повдигнатото му обвинение, като останалите му колеги не знаели за това, че е подсъдим.

Във връзка с твърденията за влошаване на психическото здраве на ищеца във въззивното производство е допуснато изслушването на съдебно-психологическа експертиза /чл. 266, ал.

3 ГПК/. Установено е въз основа заключението на вещото лице Д. З.-С., че воденото срещу ищеца наказателно производство представлявало травматично преживяване, което е нарушило психологичното му благополучие за продължителен период от време, последиците от което не били отзвучали и към настоящия момент. В отговор на повдигнатото му обвинение ищецът бил развил тревожно-депресивно състояние, изразяващо се в повишено ниво на стрес, безпокойство, потиснатост, напрежение, нарушения във виталните функции – съня, апетита, повишаване на кръвното налягане, затваряне в себе си, съсредоточаване върху проблемите, страх от осъдителна присъда.

Заявеното от ищеца се потвърждавало от резултатите от тестово изследване – Личностен въпросник на Айзенк /ЕРQ/ и Проективен тест на Люшер.

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият 4 съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената мярка за неотклонение, характера на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към претерпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване – в този смисъл Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр.дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр.дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр.дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение №158 от 17.01.2019 год. на ВКС по гр.дело №299/2018 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86 от 29.05.2019 год. на ВКС по гр.дело №2586/2018 год., ІV г. о., ГК.