Решение № 431 от 15.08.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 431 гр. Велико Търново, 15.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Драгостинов

Членове:

Симона Миланези

Ангелина Богданова при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20254100500497 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Р. И. Д., чрез адв. Ж. Димова против Решение № 433/17.03.2025 г., постановено по гр. дело № 3546/2024 г., с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК против „Креди Йес“ ООД иск за обявяване недействителността на сключения между страните договор за паричен заем № 498334/24.11.2023 г.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на съдебното решение. Сочи, че районният съд не е обсъдил от значение за делото въпроси, поради което е достигнал до грешни изводи. Счита, че оспорената клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка. Смята още, че липсата на възможност на длъжника за представяне на обезпечение не следва да се санкционира, а последица от това да бъде именно отказ за отпускане на заем. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за разглеждане от друг 1 състав, алтернативно – постановяване на ново решение, с което да се приеме, че Договор за паричен заем № 498334/24.11.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата. Излага подробни съображения относно правилността и законосъобразността на обжалваното решение, като моли за неговото потвърждаване. В тази връзка, сочи, че постановеното от ВТРС решение е в съответствие със заявеното от ищцата искане. Твърди, че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Претендира сторените по делото разноски.

Великотърновският окръжен съд след като провери първоинстанционното решение съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Великотърновският районен съд е бил сезиран с иск от Р. И. Д. против ответното дружество „Креди Йес“ ООД, с който е поискано да се признае за установено, че сключеният между страните договор за паричен заем № 498334/24.11.2023 г. е недействителен поради наведените в молбата основания, а именно поради неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. В условията на евентуалност на основание чл. 146, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 вр. ал. 2 ЗЗП ищцата желае провъзгласяване на нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за паричен заем, предвиждаща 2 заплащане на неустойка поради неизпълнение на задължението заемателят да предостави обезпечение.

В срок е постъпил отговор от „Креди Йес“ ООД, с които се оспорват предявените искове по аргументи, подробно изложени в него.

С решението си районният съд е отхвърлил предявения главен иск, с който се иска прогласяване недействителността на договора за паричен заем, като е приел, че същият напълно съответства на повелителните норми на чл.

11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. По тази причина се е произнесъл по така предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 4 536,33 лв. поради неизпълнение на задължението заемателят да предостави обезпечение съгласно чл. 6 от договора, като го е уважил.

Великотърновският окръжен съд, като прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Не е спорно, че между страните е сключен договор да паричен заем № 498334/24.11.2023 г. и общи условия към същия, с който заемодателят „Креди Йес“ ООД е предоставил на ищцата Р. И. Д. заем в размер на 5 000 лв., като последната се е задължила да върне сумата на 21 месечни погасителни вноски, при фиксиран месечен лихвен процент: 3,400 %. Посоченият в договора размер на ГПР възлиза на 49,344%, общата сума за плащане е посочена като 7 076,67 лв. Не се спори, че заемната сума е реално предоставена на ищеца.

Не се спори също, че с процесния договор се предвижда заплащане на неустойка в размер на 4 536,33 лв., дължима от заемателя при неизпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение, като съгласно погасителния план, заплащането на посочената неустойка е разпределено на месечни вноски, наред с редовните такива, и по този начин общо дължимата с неустойката сума възлиза на 11 613,00 лв. Безспорно е, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 49,344 %), задължението за заплащане на процесната неустойка не е включено.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и 12 и, ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да 3 се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е налице посочване на годишен процент на разходите. Размерът на същия, посочен в договора, обаче не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения, доколкото в него не са били включени разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. За преценка на последното следва да кредитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая уговорената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като същите са във финансовата тежест на потребителя. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите, чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит 4 е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. С оглед на изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

На следващо място, в договора трябва да се посочи и размерът на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, месечният лихвен процент няма да е 3.400%, както е записано, а следва да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 4536,33 лева, формално уговорено като неустойка. От тук следва, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният 5 годишен лихвен процент. При това положение доколкото лихвата е част от ГПР е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 4536,33 лева, изразена като процент. Реалният годишен процент на разходите възлиза на 193,12%, а не както е посочено в договора - 49,344%, поради което надвишава пет пъти размера на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения въззивният съд намира, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

Изложеното обосновава извод за основателност на главния иск за установяване недействителността на процесния договор за паричен заем.

Като е достигнал до различни правни изводи, районният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено изцяло и главният иск да бъде уважен.

По разноските:

С оглед изхода на делото обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло в частта за разноските. На въззивника следва да се присъдят направените разноски пред първа инстанция (284 лв. ДТ и 1000 лв. платено в брой адвокатско възнаграждение) и пред въззивната (142 лв. ДТ и 400 лв. платено в брой адвокатско възнаграждение).