Решение № 304 от 17.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 304 гр. София, 17.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И.нова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100502581 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20219076 от 06.12.2021 год., постановено по гр.дело № 43056/2018 г. на СРС, Г.О., 33 състав, са отхвърлени предявените от „Г.“ ООД, ЕИК ******* срещу Б. Д. И., ЕГН **********, искове, както следва: 1./ по чл.521, ал.2 от ГПК за сумата от 1800 лв., предявен като частичен от 12866,40 лв., представляваща равностойността на собствени на ищцовото дружество вещи, с които е оборудван недвижим имот, находящ се в гр.София, бул.“*******, представляващ заведение- кафеаператив въз основа на договор за наем от 30.11.2011 г.; 2./ по чл.93, ал.2, изр.2 от ЗЗД за сумата от 100 лв., частична претенция от общо вземане в размер на 1100 лв., представляваща получен и невъзстановен от ответника задатък за консумативи и режийни разноски по договор за наем от 30.11.2011 г.; 3./ по чл.238 ЗЗД за сумата от 100 лв., частична претенция от общо вземане в размер на 1100 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при направен от ответника отказ от договора за наем от 30.11.2011 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Г.“ ООД, ЕИК ******* да заплати на Б. Д. И., ЕГН **********, сумата от 3010 лв./ три хиляди и десет лева/, представляваща направени в производството по делото 1 разноски.

Срещу решението на СРС, 33 състав е постъпила въззивна жалба от „Г.“ ООД, гр.Пловдив, подадена чрез пълномощника адв.И. Х., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

ВъззИ.емата страна- ответник Б. Д. И., чрез пълномощника си адв.Б. Т. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ищеца, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на 2 първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, в частта, с която е разгледан непредявен осъдителен иск с правно основание чл.521, ал.2 от ГПК поради следните съображения:

При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Видно от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, както и от уточнителна молба с петитума на исковата молба са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, чл.93, ал.2, изр.2-ро от ЗЗД и чл.238 от ЗЗД.

При постановяването на обжалваното съдебно решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът приема, че в процесния случай, СРС, 33 с-в, се е произнесъл по осъдителен иск с правно основание чл.521, ал.2 от ГПК / с който не е бил сезиран/, вместо по действително предявения осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, /с който е бил сезиран/.

Съдът приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на 3 предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.

Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г. по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск.

Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен 4 и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право.

С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум.

Процесуалната недопустимост на съдебно решение е обусловена от различни основания - арг. чл.130 ГПК; арг. чл.270 ал.3 ГПК; при нарушения, свързани с дипозитивното начало, установено като основен принцип на гражданското съдопроизводство с разпоредбата на чл.6 ГПК.

Съдебният исков процес е организиран като система на процесуални действия на страните и съда с цел и гаранция за ефективна защита на субективните материални права на физическите, юридическите лица, държавата общините и други правни субекти, когато тези права са застрашени или нарушени. Именно спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, е предмет на делото. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения в рамката на заявената от страната-ищец защита. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава защита не на търсеното , а на друго право, което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното съдебно решението се приема за процесуално недопустимо.