Решение № 5995 от 29.09.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5995 гр. София, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Райна Мартинова

ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА при участието на секретаря Й. В. П. като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА Въззивно гражданско дело № 20251100503742 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Г. Д. П. срещу Решение № 453/10.01.2025 г., постановено по гр. д. № 10993/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 68 състав, с което е отхвърлен предявеният от нея срещу Д. Д. П. иск с правно основание чл. 30, ал.

1 ЗН за възстановяване на запазената й част от наследството на баща й Д.Г.П., починал на 10.11.2021 г., чрез намаляване на завещателното разпореждане от 21.07.2004 г., с което наследодателят е завещал в полза на ответницата притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамент № 71, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с идентификатор ***, с площ 89,85 кв. м., с принадлежащо мазе № 27 и съответните идеални части от общите части на сградата.

Въззивницата поддържа, че решението е неправилно и необосновано и иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск.

Въззиваемата Д. П. оспорва жалбата. Поддържа, че от 2005 г. упражнява явно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху целия апартамент, като го обитава, поддържа, извършва ремонти, заплаща консумативните разходи и данъчните задължения. Счита, че десетгодишната придобивна давност е изтекла преди смъртта на наследодателя, поради което завещаната 1/2 идеална част не е била част от наследството. Поддържа и възраженията си относно наличието на друго имущество на наследодателя и извършеното от нея увеличение на стойността на процесния имот.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 1 решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по правилността е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите, в които следи служебно за приложението на императивна материалноправна норма или за интереса на някоя от страните, когато законът предвижда това. В случая въззивната жалба съдържа оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, което е изцяло обжалвано. Доколкото решаващият извод на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска е, че завещаната идеална част е била придобита от ответницата по давност преди откриване на наследството, оплакването за необоснованост налага проверка на фактическите изводи, въз основа на които е приет за осъществен фактическият състав на придобивната давност. Независимо от липсата на конкретни оплаквания относно последващото изчисляване на запазената част, съдът дължи служебно приложение на императивните правила на чл. 29 – чл. 31 ЗН относно формирането на наследствената маса и размера на запазената и разполагаемата част.

От удостоверението за наследници се установява, а между страните не се спори, че Д.Г.П. е починал на 10.11.2021 г. и е оставил като наследници по закон трите си деца – Г. Д. П., Д. Д. П. и Д.Д.П.. Процесният апартамент е придобит през 1987 г. от Д.П. и тогавашната му съпруга Й. П. по време на брака им. След прекратяването на брака с развод през 1991 г. съпружеската имуществена общност е трансформирана в обикновена съсобственост при равни права, а ползването на семейното жилище е предоставено на Й. П. заедно с децата Д. и Д.. На 21.07.2004 г. Д.П. е съставил саморъчно завещание, с което е завещал на дъщеря си Д. притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамента.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, след като е приел за основателно възражението на ответницата за придобивна давност. Според СРС от началото на 2005 г. Д. П. е упражнявала фактическата власт върху целия имот като свой, десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл в началото на 2015 г., а позоваването на давността в процеса е проявило действие към момента на изтичането й. Оттук съдът е заключил, че към 10.11.2021 г. наследодателят не е бил собственик на предмета на завета, поради което разпореждането е недействително по чл. 19, ал. 1 ЗН. Този извод не се споделя от въззивния съд.

Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението съчетава упражняването на фактическа власт върху вещта с намерение тя да се държи като своя. Презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение с оглед начина, по който е установена фактическата власт. Когато упражняването й е започнало при обстоятелства, сочещи на държане или на търпими действия от страна на собственика, последващото придобивно владение предполага промяна в намерението, обективирана по начин, от който собственикът да може да узнае, че правото му вече се отрича. В Решение № 50012/21.03.2023 г. по гр. д. № 1394/2022 г., I г. о. ВКС приема именно че отношенията между родители и деца или други близки роднини при допускане на лицето да живее в чужд имот обичайно могат да сочат на държане или търпими действия и че съдът е длъжен да разграничи тези състояния от владението. Продължителното ползване на имота само по себе си не установява владение върху чуждата идеална част. Когато фактическата власт е започнала на основание, признаващо правата на собственика, е необходимо да се докаже последваща промяна в намерението, доведена до неговото знание.

Същото принципно разграничение е потвърдено и в Решение № 327/02.06.2026 г. по гр. д. № 4738/2024 г., II г. о. на ВКС. В него е прието, че при фактическа власт, чието първоначално основание признава чуждите права, за придобиване по давност на тези права следва да са доказани действия, с които е обективирана спрямо собственика промяна в намерението и своене за себе си. Ремонтирането и подобряването на имота, когато са съвместими с обичайното му ползване и поддържане, не са достатъчни да установят посочените обстоятелства.

В случая Д. П. не е установила фактическата си власт чрез завземане на имота против волята на неговите собственици. Жилището е било семейното жилище на 2 родителите й, а след развода на Д. и Й. П. ползването му е предоставено именно на майката заедно с децата. Следователно първоначалната фактическа власт на ответницата се вписва в съществуващите семейни отношения и признава собствеността на родителите й, поради което за да започне да тече придобивна давност спрямо идеалната част на Д.П. е необходимо да се установи последващо ясно изменение на това отношение.

Такова изменение не е доказано. От показанията на Ю.С. се установява, че след изнасянето на Д.П. от жилището то известно време е било отдавано под наем от Д. и нейната майка, като наследодателят не е получавал част от наемната цена, защото е решил средствата да останат за тях. Свидетелката сочи, че отношенията между Д. и Д. са останали добри до смъртта му, че той е посещавал имота, помагал е на децата си финансово и е давал средства и във връзка с жилището. Същата свидетелка заявява, че Д. е знаела за съставеното в нейна полза завещание и че то се е съхранявало при нея от съставянето му. Тези показания подлежат на преценка по чл. 172 ГПК поради родствената връзка на свидетелката с ищцата, но няма основание да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, още повече че част от тях се отнасят до факти, за които свидетелката има непосредствени впечатления от съвместното си съжителство с наследодателя.

Показанията на С.Т. също установяват продължително обитаване на жилището от Д. и извършването на редица ремонтни дейности, но не установяват противопоставяне спрямо Д.П.. Свидетелката познава ответницата от 2009 г. и няма непосредствени възприятия за твърдяното начало на владението през 2005 г.

Посоченото от нея, че не знае наследодателят да е давал средства за ремонтите, не установява положителния факт, че той не е участвал финансово, нито е доказателство за отричане на собствеността му.

Представените договори за телефонни и кабелни услуги, адресните регистрации, плащанията на консумативи и данъци и документите за строителноремонтни дейности убедително установяват, че Д. П. трайно е използвала и стопанисвала жилището. Тези действия обаче са обективно съвместими и с положение, при което дъщерята живее със съгласието на собствениците в предоставеното й семейно жилище и поема обичайните разходи по неговото ползване. Не е установено през 2005 г. или в последващ момент ответницата да е отказала достъп на Д.П., да му е противопоставила свое изключително право, да е извършила спрямо него разпоредително или друго еднозначно действие, с което да обективира, че вече държи и неговата 1/2 идеална част за себе си и отрича собствеността му.

Значение в тази връзка има и процесното завещание от 21.07.2004 г.

Непосредствено преди сочения от ответницата начален момент на давността наследодателят се е разпоредил именно със своята 1/2 идеална част за след смъртта си, а Д. е знаела за това разпореждане. Завещанието не изключва правната възможност в последващ момент да бъде установено владение против завещателя, но налага да се докаже фактът, с който е настъпила такава промяна. Доказателства за него липсват.

Поради това въззивният съд приема, че ответницата е доказала продължително упражняване на фактическа власт, но не и фактическия състав на давностно владение върху принадлежащата на Д.П. 1/2 идеална част за срок от десет години преди смъртта му. Позоваването на давността по правилото на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС може да прояви действие към момента на изтичане на срока само когато необходимото по чл. 79 ЗС владение действително е било осъществявано през този срок. В случая тази предпоставка липсва. Към 10.11.2021 г. Д.П. е притежавал завещаната 1/2 идеална част, поради което чл. 19, ал. 1 ЗН не намира приложение и заветът е произвел действие.

След като предмет на завещателното разпореждане е определено вещно право, размерът на запазената и разполагаемата част следва да бъде определен чрез формиране на наследствена маса по чл. 31 ЗН. В нея се включват всички парично 3 оценими активи, принадлежали на наследодателя към момента на откриване на наследството, включително парични средства и вземания, от които се приспадат задълженията на наследството и увеличението по чл. 12, ал. 2 ЗН, когато са налице предпоставките за неговото отчитане. Чистият актив е основата, върху която се определя стойностното изражение на разполагаемата и на запазената част. Това разрешение е последователно възприето и в практиката на ВКС, включително в Решение № 25/12.02.2016 г. по гр. д. № 4119/2015 г., I г. о., Решение № 165/19.10.2015 г. по гр. д. № 2185/2015 г., I г. о., и Решение № 35/15.04.2016 г. по гр. д. № 3515/2015 г., I г. о.

От приетото пред първата инстанция заключение по съдебно-оценителната експертиза се установява, че пазарната стойност на целия процесен апартамент към 10.11.2021 г. е 175 290 лв. Следователно притежаваната от наследодателя 1/2 идеална част е на стойност 87 645 лв. и с тази стойност участва при формирането на наследствената маса.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че към датата на смъртта по банковата сметка на Д.П. са били налични 4 792,73 лв., а след смъртта по същата сметка са постъпили 5 565 лв. с основание „Заплата за м.11“ и 55,35 лв. от ДСП „Младост“. Тези суми следва да бъдат взети предвид при формиране на наследствената маса, доколкото представляват имуществен актив на наследодателя, реализиран по сметката му. Последващото им изтегляне или разходване е без значение за определяне на масата по чл. 31 ЗН.

Общият паричен актив, който следва да бъде взет предвид, поради това е 10 413,08 лв., формиран от наличните към смъртта 4 792,73 лв. и реализираните след нея наследими вземания от 5 565 лв. и 55,35 лв.

Не се установява към 10.11.2021 г. Д.П. да е притежавал вещни права върху сочения от ответницата имот в с. Мала църква, община Самоков. Представените писмени доказателства установяват предходно придобиване и последващо разпореждане с този имот, но не и вещно право на наследодателя към момента на смъртта. Поради това стойност от този имот не участва в масата.