Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5713 от 18.09.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 7665/2022
Вид
Решение № 5713
Подписан
18.09.2025
В сила
18.09.2025
Състав
Елена Иванова, Иванина Иванова Пъстракова, ПЕТЪР МАРТИНОВ МИЛЕВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 5713 гр. София, 18.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ПЕТЪР М. МИЛЕВ при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100507665 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20027751 от 06.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 14 621/2020 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, че Е. В. Д., ЕГН ********** дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375 сумата 4 500,00 лева, представляваща част от непогасена главница в общ размер от 11 390,00 лева по договор за потребителски кредит FL707224 от 15.10.2013 г., сключен между „Юробанк България“ ЕАД и Е. В. Д., вземанията, по който са прехвърлени в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 29.10.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 500,00 лева, представляваща част от неплатена договорна лихва в общ размер на 1 439,18 лева за периода от 15.10.2013 г. до 19.06.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 480/2019 г. по описа на СРС, 87 състав.

Със същия съдебен акт ответницата Е. В. Д. е осъдена да заплати на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумите: 430,00 лева – направени разноски в исковото производство и 150,00 лева – разноски за заповедното производство.

Срещу така постановеното съдебно решение е депозира въззивна жалба от ответника Е. В. Д., гр.София – чрез процесуалния й представител адв.П., в която се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд необосновано е стигнал до заключението, че ответницата не е оспорила нито сключването, нито съдържанието му, като е подминал без разглеждане и обсъждане направените възражения за недействителност на договора, инвокирани в отговора на исковата молба. Твърди се и че първоинстанционният съд не е обсъдил твърденията й, че в производството не е доказано, че ответникът е уведомен надлежно за извършената цесия и че за него е възникнало ликвидно и изискуемо задължение към новия кредитор; че уведомлението не е стигнало до жалбоподателката и не е породило целените правни последици. Въззивницата не споделя изводите на СРС по отношение на 1 възражението й за липса на представителна власт на лицето, съобщило цесията, както и че не е налице изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното решение на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените срещу нея искове. Не претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Еос Матрикс“ ЕООД, с който се поддържа, че наведените в жалбата доводи са неоснователни и несъстоятелни, както и за правилност и законосъобразност на атакуваното решение. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Не претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

При условията на обективно кумулативно съединени са предявени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ з а признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Е. В. Д. с подадено в срока на чл.414 ГПК възражение вземания, за които по реда на чл.410 ГПК на 09.11.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 480/2019 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав по подадено от „Еос Матрикс“ ЕООД заявление с вх.№ 3078751/29.10.2019 г. за сумата 4 500,00 лева /като част от сумата от 11 390,00 лева/, представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL707224 от 15.10.2013 г. /сключен между „Юробанк България“ ЕАД и Е. В. Д., вземанията, по който са прехвърлени в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 29.10.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 500,00 лева, представляваща част от неплатена договорна лихва в общ размер на 1 439,18 лева за периода от 15.10.2013 г. до 19.06.2019 г., като на заявителя е присъдена и сумата 150,00 лева – разноски по делото.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Съгласно т.1 от цитираното по-горе ТР № 1/2013 по тълк.дело № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл.5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на повелителни правни норми, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване.

В разпоредбата на чл.26 ЗЗД са уредени общите хипотези на нищожност на сделките в гражданското право. Наред със същата, в отделните нормативни актове, регламентиращи определени обществени отношения, се съдържат специални норми, касаещи (не)действителността на сключените от гражданскоправните субекти сделки. Такъв акт е Законът за потребителския кредит /ЗПК/, установяващ специална правна уредба по отношение на договора за кредит, по който страна е потребител-физическо лице.

С оглед съвпадащите становища на страните по делото в производството не е спорно, което се установява и от представения заверен препис от този акт, че на 15.10.2013 г.

2 между „Юробанк България“ АД и Е. В. Д., ЕГН ********** – като кредитополучател е подписан визираният в заявлението договор за потребителски кредит № FL707224 с предмет: отпускане на кредитополучателя от страна на банката на кредит в размер на 11 390,00 лева, като кредитополучателят е поел задължението да върне кредита на анюитетни месечни вноски, включващи лихви и главница, посочени като брой, размер и падежна дата в погасителния план – чл.1 и чл.6, ал.1 /двустранно подписан, приложен в заверено копие по делото/, платими до 15-то число на месеца /чл.7, ал.1 /. Крайният срок за погасяване на кредита, вкл. дължимите лихви, е до 15.06.2023 г. /чл.5/.

За усвоения кредит е предвидено, че кредитополучателят дължи на банката през първите 9 месеца от срока на издължаване на кредита променлива годишна лихва в размер на сбора на референтния лихвен процент ПРАЙМ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити в лева /наричан за кратко ПРАЙМ/ за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на – 0,95 %, като към момента на сключване на договора ПРАЙМ е в размер на 5,95 % /чл.3, ал.1/. За периода след първите 9 месеца до крайния срок за издължаване на кредита кредитополучателят дължи променлива годишна лихва в размер на сбора на референтния лихвен процент ПРАЙМ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити в лева за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 8,05 % /чл.3, ал.2/. Съгласно чл.4 от договора кредитополучателят ползва 9 месеца гратисен период за плащане на главницата по предоставения кредит, по време на който същият дължи само лихва върху усвоения кредит съобразно погасителния план /чл.4, ал.1 и ал.2/.

Установено е, че годишният процент на разходите /ГПР/ по разрешения кредит е 15,34 %, а общата сума дължима по кредита е 20 716,84 лева, изчислени към момента на сключване на договора /чл.3, ал.4/, като посочената в ал.4 стойност на ГПР е изчислена при следните допускания: 1. Договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, 2. Лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора, 3. Лихвеният процент и разходите, приложими за целия срок на договора за кредит, са тези с най-високите стойности /чл.3, ал.5/.

В чл.15, ал.5 от договора е предвидено, че при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата по кредита, както и при неизпълнение на което и да е друго задължение по договора, вземането на банката за възстановяване на целия кредит става предсрочно изцяло изискуем. В чл.19, ал.1 от разглеждания договор е установено и че банката и кредитополучателят се съгласяват, че във всеки един момент от действието на договора за кредит банката има право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора.

Обявяването на предсрочна изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ на кредита във връзка с чл.15, ал.5 от договора, предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.

Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В производството не е спорно обстоятелството, че поради забава в плащанията, кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с писмо изх.№ 329/27.05.2019 г., връчено на кредитополучателя на 03.11.2020 г., както и че вземанията по процесния договор за кредит са били прехвърлени в полза на ищеца от „Юробанк България“ АД въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.

Във връзка със съобщаването на цесията ищецът е представил обратна разписка с № 8100015081714, която според въззивният съд не удостоверява редовното й връчване, тъй като в нея не е отразено дали посоченото като получател лица е такова по чл.46, ал.2 ГПК и че е поело задължението да я предаде на адресата /решение № 283/06.04.2010 г. по гр.д.№ 507/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Уведомлението за цесията по чл.99 ЗЗД, представено като приложение към исковата молба, е получено надлежно от Е. Д. лично на 03.11.2020 г. и е породило правно действие /в т.см.решение № 123/24.06.2009 г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, І ТО и др./.