Решение № 5991 от 22.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5991 гр. София, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100510391 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е с въззивна жалба, подадена от М. Г. С. с ЕГН: **********, срещу решение № 8278/19.07.2022 г., постановено по гр.д. № 29728/2021 г. по описа на СРС, ГО, 169-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от ищцата против С. П. С. с ЕГН:

********** осъдителен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 вр. ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на М. С. сумата от 7 862.90 лева – дължима от ответника ½ от вноските по договор за ипотечен банков кредит „Ипотечен кредит право на избор“ за периода от месец декември 2019 г. – месец май 2021 г. и от платената от ищцата застрахователна премия по застраховка „Комфорт на дома“.

В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е приел, че в кориците на делото не фигурира сключеният на 01.03.2017 г. договор за ипотечен кредит и поради това исковата претенция е отхвърлена. Критикува този извод и сочи, че СРС не е указал на ищцата, че не сочи доказателства относно наличието на този договор, макар още в исковата молба същият да е бил описан като приложение и липсата му да се дължи на лошо администриране. Предвид изложеното, моли атакуваният акт да бъде отменен и да бъде постановен друг, с който исковата претенция да бъде уважена в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на депозираната въззивна жалба от С. П. С..

1

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

Софийски районен съд е сезиран с иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД.

Ищцата твърди, че на 01.03.2017 г. заедно с ответника като кредитополучатели са сключили договор с „Първа инвестиционна банка“ АД за банков кредит „Ипотечен кредит право на избор“ за сумата от 150 000 лв. Съгласно подписания погасителен план месечното им задължение за погасяване на кредита възлиза на 858, 18 лв. Твърди, че по искане на банката била разкрита разплащателна сметка на името на ищцата, по която работодателят превеждал месечното трудово възнаграждение. От същата сметка се удържало месечното задължение по договора за банков кредит. В качеството си на солидарен длъжник ответникът е имал задължение да възстановява по банков път половината от месечната вноска по кредита, която се равнява на 429.09 лв. Ответникът изпълнявал това свое задължение по м.07.2018 г. включително. От м.08.2018 г. ответникът преустановил превеждането на дължимата от него сума по кредита, като ищцата е изплащала в пълен размер дължимата месечна вноска по кредита. Въпреки отправените покани, ответникът не е платил припадащата се част от задължението му.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати сумата от 7 862.90 лв. на основание чл.127, ал.2 ЗЗД, представляваща половината от месечното задължение към банката по договор за кредит от 01.03.2017 г. за периода м. декември 2019 г. - м.05.2021 г., ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и ½ част от заплатената за 2021 г. застрахователна премия на ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че искът е недопустим, тъй като договорната отговорност не се урежда от правилата на чл.59, ал.1 ЗЗД. Ипотечният кредит е отпуснат с цел ремонтна жилище. То съставлява ателие № 1, находящо се в гр.

София, район „Лозенец“, ул. *******, на таванския шести етаж с площ от 96, 80 кв. м., заедно с мазе 4, заедно с 6, 36 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Счита, че не са солидарни длъжници, а са съдлъжници. Действително до м.07.2018 г. като съдлъжник заплащал вноските, но след като бил лишен от правото на ползване на съсобственик имот и след многократни откази да му бъде дадена възможност да ползва съвместно с ищцата съсобствения им имот, преустановил заплащането на им. Заявено е възражение за прихващане до размера на исковата сума с вземането му за обезщетение за лишаване от ползване на горепосочения имот за сумата от 450 лв. месечно за периода 01.12.2019 г. – 01.06.2021 г. Моли съда да постанови 2 решение, с което да отхвърли предявения иск.

По делото са представени 18 броя извлечения от разплащателна сметка за исковия период м.12.2019 г. - м.06.2021 г., от които се установява, че от банковата сметка на ищцата са превеждани месечните погасителни вноски по банковия кредит.

Събрани са и гласни доказателства чрез показанията на разпитаната пред СРС свидетелка Л.А. С. – майка на ищцата, от които се установява, че ответникът е напуснал общото жилище на ул. *******, през м.07.2018 г., по свое решение. През пролетта на 2018 г. ответникът казал на свидетелката, че отношенията му с ищцата са много лоши, непоносими и смята да се разделят. Ответникът не е искал съдействие от свидетелката за достъп до общото им жилище. Свидетелката знае, че ответникът имал друго жилище, което се намирало в гр. София, кв. „Борово“, понеже била ходела в това жилище. Ищцата заплащала пълния размер на месечната погасителна вноска, която била в размер на близо 900 лв., а ответникът спрял да плаща своята част.

В производството пред СГС в хода на съдебното дирене като част от доказателствения материал е приобщен договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г. за банков кредит „Ипотечен кредит право на избор“ към „Първа Инвестиционна банка АД, с който банката предоставила на М. Г. С. и С. П. С. – кредитополучатели, сумата от 150 000 лв. по разплащателна сметка с титуляр М. Г. С., за ремонт. Крайният срок за погасяване на кредита е 15.03.2037 г. Съгласно представения погасителен план към договора за банков кредит месечната погасителна вноска възлиза на 858, 18 лв. В открито съдебно заседание, проведено на 13.06.2023 г., е допуснато уточнение на исковата молба, според което сборът на сумата, получена от припадащата се част на ответника от заплатените от ищцата месечни вноски по кредита за исковия период възлиза на обща стойност 7 723.62 лева, като се претендира и заплатената от ищцата застрахователна премия „Комфорт за дома“ в размер на 139.26 лева, т.е. исковата претенция възлиза в общ размер на 7 862.89 лева. и в исковата молба е била допусната техническа грешка в сбора, отразен в петитума.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено.

3

Единствената причина, поради която исковата претенция е отхвърлена, е свързана с непредставянето на сключения договор за банков кредит в първоинстанционното производство. Видно от исковата молба, в т. 1 от приложените доказателства се установява, че ищцата е посочила, че моли да се приеме като писмено доказателство и прилага договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г. за банков кредит „Ипотечен кредит право на избор“ към „Първа Инвестиционна банка АД. В доклада си по чл. 140 ГПК районният съд е разпределил правилно доказателствената тежест на двете страни, но никъде не е отразил, че при извършена служебна проверка за редовност и допустимост на исковата молба, е констатирана липса на приложения договор за банков кредит. Напротив – посочено е, че приложените към исковата молба писмени доказателства се приемат. По този начин е допуснато процесуално нарушение, довело и до допускането на договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г. и приемането му като писмено доказателство пред СГС.

Настоящият съдебен състав намира, че страните от приложените по делото доказателства е доказано, че страните са сключили с „Първа инвестиционна банка“ АД договор № 000LD-R-032386/01.03.2017 г., по силата на който банката им е предоставила банков кредит в размер на 150 000 лв., срещу насрещното им задължение да върнат сумата, ведно с уговорената лихва до 15.03.2037 г. В отговора на исковата молба и ответникът не оспорва, ч страните са сключили процесния договор. Страните участват съвместно в горепосочения договор като кредитополучатели, като са поели общо задължение за връщане на предоставената сума, ведно с договорната лихва. В мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 988/2011 г. на I т.о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници и е даден пример с договор за заем.

Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически сумата, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Ето защо и доколкото в договора не е предвидено каква част поема всеки един от кредитополучателите, се налага изводът, че страните са уговорили солидарност на задължението им към банката.

На основание чл.127, ал.1 ЗЗД и доколкото страните не са уговорили друго, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Във втората алинея е предвидено, че всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. От събраните по делото доказателства се установява, че за исковия период м.12.2019 г. – м.06.2021 г. ищцата е платила на банката в пълен размер дължимите месечни анюитетни вноски, които възлизат на 15 447, 24 лв. Следователно, ответникът дължи разликата над дължимата 4 от ищцата част от общия дълг – сумата от 7 723.62 лева, ведно със законната лихва от 27.05.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.

От представения по делото договор за банков кредит от 01.03.2017 г. обаче не се установява поемането на задължение от страна на кредитополучателите да заплатят застрахователна премия „комфорт на дома“ във връзка с имота, находящ се на гр.

София, район „Лозенец“, ул. *******. В посочените клаузи липсва наличието на подобна уговорка, поради което ответникът – въззиваема страна не дължи разликата над дължимата от ищцата от този дълг сума – 139.26 лева.

Настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че приетото за съвместно разглеждане в първоинстанционното производство възражение за прихващане на основание чл. 31, ал. 2 ЗС до размера на исковата претенция, релевирано в отговора на исковата молба, е неоснователно. С доклада по чл. 140 ГПК СРС е възложил в тежест на ответника да докаже фактическия състав на възражението по чл. 31, ал. 2 ЗС, но поради непредприемане на действия от ответника за установяване наличието на всички предпоставки на възражението по чл. 31, ал. 2 ЗС, последното е останало недоказано.

Предвид обстоятелството, че задължението на ответника възлиза в размер на 7 723.62 лв., предявеният иск се явява основателен до този размер и следва да бъде уважен, докато претенцията за заплащане на половината стойност в размер от 139.26 лева – застрахователна премия „комфорт за дома“ се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, решението на СРС следва да бъде частично отменено като неправилно.