Определение № 2610 от 09.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2610 гр. София, 09.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20258002900113 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, гр. София, чрез юрисконсулт Пламена Маринова, обжалва решение № 632 от 30.10.2024 г. по в.т.д. № 702/2024 г. на Апелативен съд - София, 11 търговски състав, с което е потвърдено решение № 979 от 09.07.2024 г. по т.д. № 1355/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-18 състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, гр. София, иск с правно основание чл. 499, ал. 7 от КЗ във вр. с чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 167 666,60 лв., представляваща дължима от ответника ½ част от изплатено застрахователно обезщетение /в общ размер на 335 333,21 лв./ по ликвидационна преписка № 0000-1609-17-610360 във връзка с пътнотранспортно произшествие, настъпило на 02.09.2016 г. на Автомагистрала 3, км 120,00, Република Германия, с участието на микробус марка „Фолксваген“, модел „LT 28“, с рег. № ВН 0343 АВ, с прикрепено към него ремарке марка „Boro”, модел „BR 2“, с рег. № ВН 0338 ЕК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.07.2023 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло 1 обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Компетентен ли е българският съд, което следва пряко от Регламент 1215/2012 /Регламент „Брюксел I а”/, чл. 11, т. 1, която предвижда, че срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в съдилищата на държавата-членка, където той има местоживеене? Кое е приложимото право на регрес, съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 г.? Кое е приложимото право съгласно чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 г.?

2.Приложими ли са в конкретния случай Съображение 26 от Директива 2009/203 и по-конкретно чл. 3 от тази директива, озаглавен „Задължение за застраховане на превозни средства”, видно от които всяка държава-членка предприема всички подходящи мерки с цел застрахователния договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави, в съответствие с действащото законодателство на тези държави членки?

3.Приложими ли са в конкретния случай Регламент Брюксел I, чл. 5 и разграничаването на договорните отношения, деликтните и квазиделиктните отношения?

4.Кое е приложимото за понятието „договорно задължение” по смисъла на чл. 1 от Регламент „Рим I” - доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго и може ли да се тълкува съгласно разпоредбата на чл. 2 от Регламент „Рим II”, че последният се прилага спрямо задълженията, произтичащи от вреда, тоест спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahento?

5.Може ли да счете, че в настоящия правен спор, че задължението за поправяне на вредите, тежащо по смисъла на чл. 1 от Регламент „Рим II” за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето да са определи приложимото към това правоотношение право? Може ли в съответствие с чл.

4 от горецитирания регламент да се възприеме, тъй като не е предвидено друго, приложимото право е правото на държавата, в което е настъпила вредата от произшествието - в настоящия казус -държавата в която е възникнала вредата е Германия?

2

6.Може ли да се счете, че застрахователят на теглещото превозно средство след изплащане на обезщетението на пострадалото лице има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка, съгласно чл. 7 от Регламент „Рим I”, предвижда възможност за суброгация на застрахователя в правата на пострадалото лице? Може ли да счете че съгласно чл. 4 и следващите от Регламент „Рим II предвиждат разделяне на отговорността при конкретния правен спор?

Ответникът по касационната жалба „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, чрез юрисконсулт Боян Георгиев, оспорва подадената касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу „Застрахователно дружество Евро инс“ АД иск за заплащане на сумата от 167 666 лв, представляваща дължима от ответника 1/ 2 част от изплатено обезщетение за пострадали в пътно-транспортно произшествие на 02.09.2016 г. в Германия в общ размер 335 333,21 лв, въззивният съд е приел, че „Застрахователна компания Лев инс“ АД е предявил срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД иск с правно основание § 78 от Закона за застрахователния договор на Германия.

Приел е за установено в процеса, че „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/22/116001556907, със срок на валидност от 02.06.2016 г. до 02.06.2017 г., сключен с Бориска Горицова Алексиева за собствения микробус марка

„Фолксваген”, модел „LT 28”, с рег. № ВН 0343 АВ, с ремарке марка „Воrо”, модел „BR 2”, с peг. № ВН 0338 ЕК. Ответникът „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД бил застраховател по договор за задължителна застраховка 3

„Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № 53227677 за ремарке с рег. № ВН 0338 ЕК, със срок на валидност от 26.08.2016 г. до 25.08.2017 г.

На 02.09.2016 г. в Германия, на автомагистрала 3, км 120, е било реализирано верижно ПТП със седем МПС по вина на водача, управлявал същия лек автомобил с прикачено към него същото ремарке. Увредените от ПТП лица са били обезщетени от Германското бюро „Зелена карта“ чрез българското „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, по чието искане при ищеца е била образувана преписка по щета № 0000-160917- 610360, а ищецът бил изплатил общо 171 453,15 евро, като плащането било извършено на българското „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“. Ищецът бил поканил ответника, като застраховател на отговорността на водача за ремаркето, да му възстанови половината от сумата по щетата на основание чл. 411 от КЗ в левова равностойност, което ответникът е отказал с писмо с вх. № 5420/18.05.2020 г.

Въззивният състав е приел, че спорните въпроси по делото били правни, като основният се концентрирал до това кое било приложимото материално право в отношенията между двамата застрахователи, от което зависело дали в полза на ищеца съществувало заявеното регресно вземане българското или германското.

Приел е, че соченото от ищеца правно основание - чл. 411 от КЗ, във вр. с чл. 45 и сл. от ЗЗД било вътрешнопротиворечиво. Не било възможно да се прилагат разпоредби от български закони, а същевременно да е приложимо чуждо право - едното изключвало другото. Разпоредбата на чл. 411 от КЗ била принципно неотносима към казус като процесния, доколкото уреждала регресно вземане на застрахователя по имуществена застраховка срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. Под „застраховател по имуществената застраховка“ се имало предвид общото имуществено застраховане по чл. 399 от КЗ /глава 39 от КЗ/, а не застраховане на гражданската отговорност по чл.

429 от КЗ /глава 41 от КЗ/. Застрахован по застраховка за гражданска отговорност бил именно причинителят на вредата или лице, което отговаряло за същата, поради което този застраховател не можел да е кредитор по регресно вземане по чл. 411 от КЗ, а единствено негов длъжник. В полза на 4 такъв застраховател можело да се породи регресна претенция, но срещу неговия застрахован в хипотезите на чл. 433 от КЗ, а не на чл. 411 от КЗ, която разпоредба била напълно неотносима към отношенията между двама застрахователи на гражданска отговорност.

Въззивният състав е приел за неточна и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претенцията - по чл. 499, ал. 7 от КЗ във вр. с чл. 127, ал. 2 от ЗЗД. Посочил е, че разпоредбата на чл.

499, ал. 7 от КЗ уреждала възникването на солидарна отговорност пред увреденото лице на множество застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или Гаранционния фонд, в хипотезата, когато самото застрахователно събитие било причинено от множество виновни причинители. При възникването на подобна солидарна отговорност и при плащане само от един от солидарните застрахователи, то той би имал право на регресен иск спрямо останалите солидарни застрахователи по общия ред на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за тяхната припадаща част от обезщетението.

Според въззивния състав разпоредбата на чл. 499, ал. 7 от КЗ обаче била принципно неотносима към хипотезата на един единствен причинител на събитието /водача на автомобила, към който е било прикачено ремаркето/ какъвто бил процесният случай, при който поради липса на множество причинители било невъзможно възникването на солидарност на това основание между застрахователите.

Въззивният състав е посочил, че ако се приемело за приложимо българското право, то искът следвало да се квалифицира по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 479 от КЗ - доколкото именно последната разпоредба уреждала застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за ремарке. Ако на основание на тази разпоредба е следвало този застраховател да плати застрахователното обезщетение /изцяло или частично/, но е платил друг застраховател, то би било налице неоснователно обогатяване на първия за сметка на втория, т.е. претенцията би била кондикционна. Въззивният съд е приел, че въпреки неправилното позоваване на чл. 411 от КЗ, ищецът основавал претенцията си на разпоредба от германски закон, макар неточно да е посочил, че това е § 59, ал. 2 от Застрахователния кодекс на Германия, какъвто закон не съществувал към момента на посоченото пътно-транспортно произшествие (02.09.2016 г.). Въззивният съд е посочил, че соченият от ищеца закон не бил приложим към процесното правоотношение, тъй като бил 5 отменен със Закона за застрахователния договор на Германия - Gesetz über den Versicherungsvertrag (Versicherungsvertragsgesetz), в сила от 01.01.2008 г., от когато бил отменен стария закон от 1908 г. със същото наименование. Решение от 27.10.2010 г. по дело № 279/08 на Федералния върховен съд на Германия се отнасял и до казус по стария закон, действал до 31.12.2007 г., а не до сегашния закон. По тази причина неточно било позоваването на номерацията на относимата разпоредба, която не била § 59, ал. 2 /относима към застрахователните посредници и консултанти/, а била § 78 от действащия Закона за застрахователния договор, уреждащ отговорността при многократно застраховане на един и същи интерес /неин аналог бил чл. 392 от българския КЗ/. Въззивният съд приема, че действащата към датата на процесното застрахователно събитие от 02.09.2016 г. редакция на § 78 е гласяла следното:

„Отговорност при многократно застраховане“ Ако един интерес е застрахован срещу един и същ риск при няколко застрахователи и ако застрахователните суми общо надхвърлят застрахователната стойност или размера на обезщетението за вредите, което би трябвало да се изплати от всеки застраховател без наличието на другата застраховка /многократно застраховане/, застрахователите отговаряли като солидарни длъжници по такъв начин, че всеки застраховател трябвало да плати дължимата от него сума по договора, но правоимащият по застраховката не можел да претендира повече от стойността на вредата. В отношенията между тях застрахователите били задължени според съотношението на сумите, които трябвало да платят на правоимащия по съответния договор. Ако към една от застраховките било приложимо чуждестранно право, застрахователят, спрямо когото било приложимо това право, можел да предяви претенция за възстановяване към другите застрахователи, само ако по приложимото към него право той би имал задължение за възстановяване.“