Решение № 1 от 04.01.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№1 гр. С., 04.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530100131 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Ищцата - твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че на 07.06.2021 г. сключила потребителски договор за кредит № - с ответника за сумата от 500 лева. В договора било посочено, че искането за кредит щяло да бъде разгледано бързо, за което се дължала сума в размер на 105.66 лева.

Заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ било включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит № -. Клаузата по чл.

9 ал. 1, с която било договорено допълнително плащане към кредитора от договора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 105.66 лева за услуга, която не била извършена. Също така клаузата не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП, тъй като фигурирала в общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на ответника. Съгласно - от общите условия, бързото разглеждане на искането за кредит означавало приключване на процедурата по разглеждане на искането и произнасянето по одобрението в рамките на 2 часа от момента на подаването на самото искане. От една страна, прегледът на необходимия набор от документи, подготвящи отпускането на потребителски кредит, не би трябвало и в общият случай да траело повече от два астрономически часа, 1 което правело излишно начисляването на изрична такса за бързина, още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като фирми именно за бързи кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се целяло приоритетното (уж) обслужване на кредитоискатели, то възниквал въпроса, доколко логично изглеждал човек, изпаднал в очевидна нужда, доброволно да се съгласял да увеличи дълга си с още 105.66 лева от сумата на заема си.

Твърди нищожност на клаузата на чл. 9 ал. 1 от договора, където било именно задължението за заплащане на допълнителната такса в общ размер на 105.66 лева. Тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси водело до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла, каквато и да било услуга, а се целяла допълнителна печалба. С чл. 9 ал. 1 страните договорили такса бързо разглеждане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 105.66 лева. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената в чл. 10, ал. 1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Освен това горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в чл.

19, ал. 4 ЗПК, според което, годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения, всичко това обуславяло извода, че горепосоченото ограничение било превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/. Следователно клаузата на чл. 9, ал. 1, начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора, била нищожна - чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в който смисъл сочи съдебна практика. Посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради нарушение на закона, 2 чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като накърнявали и добрите нрави, респективно на основание чл. 146 ЗЗП, поради неравноправност. С молба от 12.02.2025 г. уточнява, че не желаела връчване на електронния адрес. Нямала факс и телекс. Посочвала телефонен номер -. Цената на иска по чл. 26, ал. 4 ЗЗД за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора била 105.66 лева. Сумата по клаузата била платена преди завеждане на исковата молба.

Правният й интерес от установителната защита въпреки плащането - въпреки, че била налице съдебна практика на българските съдилища в обратния смисъл за недопустимост на установителния иск в процесната хипотеза, същата не би могла да намери приложение след 23.11.2023 г., когато било постановено решение на СЕС по дело № С - 321/22, което според нормата на чл. 633 ГПК било задължително за всички съдилища, в чийто диспозитив под № 2 било посочено, че чл. 7, §1 от Директива 93/13 трябвало да се тълкува в смисъл, че не допускал разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да можел да се уважи съдебен иск на потребител, каквото качество безспорно притежавала ищцата, за установяване на неравноправна клауза, съдържаща се в договор с продавач или доставчик, тъй като се считало, че такъв интерес липсвал, когато потребителят разполагал с иск за връщане на недължимата престация.

Основанията за нищожност на договорната клауза били предявени в следната последователност, и при условие на евентуалност – главно основание нищожна, като неравноправна клауза на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП съдържала уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя неравноправна била, защото задължавала потребителя срещу услуга, която реално не получавал да заплатял необосновано висока такса /чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП/, в условия на евентуалност - клаузата не била индивидуално уговорена, както изисквал чл. 146 ЗПК; - нищожна била на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК - ГПР в процесния договор вследствие на тази клауза ставал по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, както и заобикалял закона, защото посоченият в договора ГПР бил различен от действителния. Искането по същество е да се обяви клаузата по чл. 9, ал. 1, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер 3 на 105.66 лева, от договор за паричен заем № -, сключен между страните, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Претендира разноски.

Ответникът - оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен, и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

Страните не спорят, че на 07.06.2021 г. ищцата е сключила с ответника, при общи условия, които съгласно чл. 15 от договора са неразделна част от него, но не са представени по делото, представения в заверен препис с исковата й молба, и с електронния пакет от 28.07.2025 г. от ответника договор за кредит с номер - (л. 4-5 и 61-63). Същият представлява договор потребителски кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК). С него страните се уговорили ответникът да предостави на ищцата 500 лева кредит, а ищцата се задължила да му го върне в срок до 20.12.2021 г., разсрочено, на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 133.83 лева, включващи части от главницата от 500 лева, от възнаградителната лихва от 40 лева, от процесната такса от 105.66 лева за бързо разглеждане по чл. 9, ал. 1 от договора, и от уговорената в чл. 9, ал. 2 от договора друга такса от 157.30 лева за динамично плащане по кредита, с падежи за плащане: 20.07.2021 г., 20.08.2021 г., 20.09.2021 г., 20.10.2021 г., 20.11.2021 г. и 20.12.2021 г., с посочени съответно в чл. 5, ал. 6 от договора ГЛП от 26.93 %, в чл. 5, ал. 5 от договора „обща стойност на плащанията“ от 540 лева, и в чл. 9, ал. 3 от договора друг „размер на общо дължимото по кредита“ от 802.98 лева, и в чл. 5, ал. 7 от договора ГПР - 26.93 % (чл. 1-10 от договора).

С чл. 9, ал. 1 от договора е уговорено още, че ищцата, като кредитоискател, при кандидатстването си за кредит изрично била заявила желание за бързо разглеждане на искането й за кредит, при условията на - от от общите условия (които не са представени по делото-б.р.), както и че 4 паричната сума за бързо разглеждане на искането за кредит е в размер на 105.66 лева, и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, който бил заложен в договора (л. 4).

Страните не спорят, че ищцата е получила от ответника обещаният й кредит, както и че преди предявяването на иска й по делото му е заплатила процесната такса от 105.66 лева за бързо разглеждане на искането й за предоставянето му. Пълномощникът на ответника признава в отговора, че същата такса не е била включена от ответника при изчислението на размера от 26.64 % на ГПР по договора (л. 36). Това се установява несъмнено и от заключението на назначената служебно по делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства (чл. 202 ГПК). От същото е видно, че при включването и на тази такса при изчислението на ГПР по договора, същият ще бъде в размер на 122.25 %, което значително превишава петкратния размер от 50 % на законната лихва, която към датата на сключването на договора е 10 % (т. 3.2 от ЗСИЕ, л. 71-72). Други релевантни доказателства няма представени по делото.

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 26, ал. 4 ЗЗД, е основателен и следва да се уважи. От една страна, атакуваната с него процесна клауза на чл. 9, ал. 1 от договора за кредит (който по своя характер е такъв за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 ЗПК), в която по същество е уговорено, за извършена от ответника допълнителна услуга по бързо разглеждане на искането на ищцата за предоставяне на кредит, същата му дължи такса за бързо разглеждане на същото й искане в размер на 105.66 лева, е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата й към датата на сключване на договора редакция от ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., преди изменението й с ДВ, бр. 70/2024 г., в сила от 01.01.2026 г.), според която, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС.

Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита, изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на 5 договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. А според нормата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.