Определение № 1145 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1145 гр. София, 11.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20248002902347 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ Мибс-Транс“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 385 от 11.04.2024 г. по в. гр. д.

№ 43/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 282 от 27.10.2023г. по гр.д. № 158/2023г. на Районен съд – Провадия за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „Пенемат“ ЕООД искове с правно основание чл.415, ал.4, вр. ал.1 ГПК и чл.92 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на „Мибс-Транс“ ЕООД съществува вземане за сумата от 25 000 лв., част от вземане цялото в размер на 44 137, 80 лв., представляваща неустойка по чл.5, ал.3 от сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот № 14 от 28.11.2019 г., начислена за периода 26.07.2021 г. до 03.10.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаването на заявлението в съда – 03.10.2022 г., за което вземане е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 890 от 01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 1310/2022 г. по описа на Районен съд – Провадия.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на 1 основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Определение № 27 от 27.01.2014 г. по т. д. № 176/2013 г. на ВКС и Решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, III г. о.:

1. „Приложил ли е въззивният съд правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на процесния договор, в частност при изследване на неустоечната клауза в нейната взаимовръзка с предмета на договора, целта на договора, останалите клаузи от договора и изискването за добросъвестност ?“;

2. „Тълкуването на клаузите на предварителния договор при спазване на правилата на чл.20 ЗЗД включва ли възможността да се приеме, че смисълът на такъв договор е продадените имоти никога да не могат да се използват по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда ?“;

3. „Допустимо ли е задължението на строителя за въвеждане на сградата в експлоатация да бъде изведено от клауза в договора, съдържаща уговорка за „извършване на строителството в определен срок, още повече че страните са уговорили неустойка при забава за въвеждане на сградата в експлоатация?“ Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с твърдението, че констатацията на въззивната инстанция, че в сключения между страните договор не е уговорен краен срок за въвеждане на сградата в експлоатация, е в грубо нарушение на правилата на формалната логика, според която, ако в договора е уговорен един срок за изпълнителя – този за завършване на строителството и страните се договорят, че ако в тримесечен срок от уговорения срок, сградата не е въведена в експлоатация – за строителя възниква задължение за обезвреда на тази забава под формата на уговорена в договора неустойка.

Ответникът – „Пенемат“ ООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

2

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от „Мибс-Транс“ ЕООД срещу „Пенемат“ ООД искове с правно основание чл.415, ал.4, вр. ал.1 ГПК и чл.92 ЗЗД за признаване за установено, че „Пенемат“ ООД дължи на „Мибс-Транс“ ЕООД сумата от 25 000 лв., представляваща част от вземане в общ размер от 44 137,80 лв., съставляващи неустойка по чл.5, ал.3 от сключен между страните Предварителен договор № 14 от 28.11.2019 г. за строителство и покупко-продажба на недвижим имот, начислена за периода от 26.07.2021 г. до 03.10.2022 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от подаване на заявлението в съда - 03.10.2022 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, за което вземане е била издадена на основание чл.410 ГПК Заповед за изпълнение № 890 от 01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 1310/2022 г. по описа на Районен съд - Провадия. С постановеното по спора решение исковите претенции са отхвърлени.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Окръжен съд – Варна е констатирал, че страните не спорят по установения и от приетите доказателства по делото факт, че между тях е бил сключен предварителен договор № 14 от 28.11.2019 г. за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти в новострояща се сграда за обща продажна цена от 52 000 евро; В чл.1, ал.2, изр.1 от договора било предвидено задължение на ответника да извърши строителството и довършителните работи на гореописаните обекти в срок от 22 месеца, считано от 26.08.2019 г. -датата на съставяне на Протокол обр. № 2 за строителна линия и ниво на сградата в степен на завършеност, описана в Приложение № 2 към договора; Съгласно изречение второ на същата клауза процесните обекти е следвало да бъдат предадени на купувача в срок от един месец от издаване разрешение за ползване на сградата с приемо-предавателен протокол при степен на завършеност съгласно Приложение № 2; С чл.1, ал.4 от договора страните предвидили, че прехвърлянето в нотариална форма на правото на собственост върху обектите следва да се извърши в тримесечен срок от поканата на продавача до купувача, след изплащане на уговорената продажна цена и представяне на Удостоверение за ползване от РДНСК, като на основание ал.5 от същия член продавачът следвало да представи на купувача разрешение за ползване на 3 продаваните обекти в тримесечен срок от съставянето на Акт образец 16 за сградата; Последиците от неизпълнение на задълженията на страните и основанията за освобождаване от отговорност при забава били уговорени в чл.5 от договора, като в чл.5, ал.3 било предвидено, че при забава на продавача за въвеждане сградата в експлоатация с повече от три месеца от изтичане на уговорения срок, същият дължи на купувача неустойка в размер на 0,1 % на ден върху общата стойност на договора за срока на забавата; От удостоверение от 10.02.2021 г. и Констативен протокол за степен на завършеност било установено, че към посочените дати процесната сграда била завършена на етап груб строеж; Въз основа на приетия по делото заверен препис от нотариален акт № 55 съдът е установил, че на 18.03.2022 г. между страните бил сключен окончателен договор за покупко-продажба на собствеността върху обектите, предмет на предварителния договор, находящи се в сграда, изградена на етап груб строеж с различна степен на довършителни работи, като в нотариалния акт било предвидено, че владението върху имотите ще бъде предадено на купувача след въвеждане на сградата в експлоатация.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, Окръжен съд – Варна е приел, че се претендира заплащане на неустойка, дължима на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.5, ал.3 от сключения между страните предварителен договор поради допусната забава от страна на изпълнителяпродавач, за който се поддържа от ищеца, че не е изпълнил задължението си по чл.1, ал.2 от договора - да въведе в експлоатация сградата, в която се намират договорените недвижими имоти, в срок до три месеца от изтичане на уговорения срок от 22 месеца, считано от 26.08.2019 г. - датата на съставяне на протокол образец № 2 за строителна линия и ниво на сградата. За установена по делото е приета изправността на ищеца, поради липса на спор, че е изпълнил задължението си да заплати договорената цена в сроковете и размерите, предвидени в договора.

За основателни са намерени доводите на ответника, че договорът не предвижда падеж на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация, чрез набавянето на разрешение за ползване на същата. В тази връзка, Окръжен съд – Варна е подчертал, че неустоечната клауза на чл.5, ал.3 от процесния договор, на която ищецът основава претенцията си, предвиждаща, че ако продавачът-изпълнител допусне забава за въвеждане на сградата в 4 експлоатация с повече от три месеца от изтичане на уговорения срок, същият длъжи на купувача неустойка в размер на 0.1% на ден върху общата стойност на договора за срока на забавата, не съдържа срок за изпълнение и не препраща към друга клауза, визираща срок за изпълнение на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация. Посочено е, че в чл.1, ал.2, изр. второ от предварителния договор се съдържа задължение за предаване на обектите в срок от 1 месец от издаване на Разрешение за ползване на сградата, но не съдържа срок за набавяне на самото разрешение. Единствено в чл.1, ал.2, изр.първо от договора е предвиден падеж на задължението на изпълнителяпродавач да извърши стротелството и довършителните работи на процесните обекти в степен на завършеност по Приложение № 2, в срок от 22 месеца от 26.08.2019г., т.е. до 26.06.2021г. Според съда, завършеността на обектите не може да бъде съотнесена към издаването на Разрешение за ползване на цялата сградата, доколкото касае стриктно вида, в който следва да се предадат конкретните обекти, поради което не може да се направи извод, че процесният договор съдържа фиксиран падеж на задължението за въвеждане на сградата в експлоатация.

На следващо място въззивният съд е констатирал, че анализът на съдържанието на договора не позволява и формирането на извод, че по тълкувателен път може да се определи падежа на задължението на ответника, доколкото клаузите за неустойка имат санкционен характер и тяхно тълкуване, следва да е стриктно, а не разширително. Посочено е, че предвид съдържанието на процесното правоотношение - задължение да се построи и въведе в експлоатация сградата, след което да се извърши продажба и предаване на владението на обектите в нея, е видно, че задълженията на ответника са многокомпонентни и подредени в хронологична последователност. Разяснено е, че първо следва да бъде построена сградата в груб строеж, което е изцяло във възможностите и властта на изпълнителя, след което е нужно съдействието на трети лица (комуналните дружества) за присъединяването й към захранващите системи и най-накрая на администрацията, която да издаде окончателния акт - Разрешение за ползване или Удостоверение за въвеждане в експлоатация /според категорията на съответния строеж/. С оглед на това, съдът е посочил, че не споделя доводите на ищеца, че срокът за всички тези дейности е еднакъв и той е срокът, определен за завършването на обектите на груб строеж, доколкото 5

Приложение № 2 касае имено степента на завършеност на СМР в отделните обекти, а не експлоатационните характеристики на сградата. Обстоятелството, че чл.5, ал.3 от договора визира изтичане на срок за въвеждане на сградата в експлоатация, а единственият уговорен срок е този предвиден в чл.1, ал.2, изр.1 от договора във връзка с довършване на сградата на груб строеж, според решаващия съд не може да обоснове извод за идентичност на двата срока. По тези съображения не е споделен доводът на въззивника, че за дейности, с които се приключват различни етапи от изграждането на сградата, чрез непряко препращане е предвиден еднакъв срок, и че това е срокът, който е договорен за първото по време действие.