Решение № 35 от 14.03.2024, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 14.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело № 20221880100477 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от П. Д. В., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник, против „Транскарт Файненшъл Сървисис“ AД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Силистра“ № 8, представлявано от изпълнителния директор Ю. А. С. Твърди се, че между страните е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 17.03.2022 г., по силата на който в полза на ищеца-кредитополучател е предоставен за ползване платежен инструмент - кредитна карта, чрез която се усвоява предоставен кредитен ресурс от 10 000 лева – кредитен лимит.

Срокът за погасяване на всеки кредит е от 12 месеца, считано от датата на усвояване на този кредит. Годишният процент на разходите е 19,09%, а годишният лихвен процент е 15,7%, като общата сума за плащане от страна на кредитополучателя е в размер на 10 970,68 лева. В чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, кредиторът има право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси за това съгласно ценовата листа. В приложената към договора ценова листа е установено, че размерът на таксата за изпращане на уведомително съобщение за закъснение е в размер от 20 лева, за всяко уведомление. В исковата молба се излага, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е нищожна, тъй като противоречи на закона – чл. 33 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) или го заобикаля, както и накърнява добрите нрави, а също така е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал.

2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и доколкото не е 1 индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Иска се от съда да прогласи твърдяната недействителност. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, чрез пълномощник. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения, изложени в исковата молба, като се твърди, че оспорената клауза не е нищожна, защото е съобразена с разпоредбите на ЗПК и с правилата за защита на потребителите. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмени становища пълномощниците им подробно аргументират съображенията, изложени в исковата молба и в отговора.

По делото са приети писмени доказателства, представени от страните, които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.

Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от писмените доказателства, събрани по делото, че на 17.03.2022 г. между страните е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, по силата на който в полза на ищеца в качеството на кредитолучател е издадена кредитна карта, чрез която се усвоява предоставената сума в размер на 10 000 лева, като в чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е предвидено, че при неизпълнение от страна на клиента на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, както и за погасяване на общото задължение по кредита при изтичане на срока, за който този кредит е предоставен, кредиторът има право да изпраща на потребителя уведомителни съобщения, като начислява такси за това съгласно ценовата листа, а именно такса в размер на 20 лева за всяко уведомление.

Изложените факти, при които се иска прогласяването недействителността на част от договора, ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на фактите под същинското законово основание за недействителност е въпрос на правна квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата молба. Когато са предявени искове за недействителност на една договорна клауза, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание.

Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията за нищожност, подредени според тежестта на порока. По настоящото дело се касае за твърдяна нищожност на процесната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Отделно от изложеното, по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

2

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (ищецът е физическо лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК (ответникът е небанкова финансова институция). Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон и се прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП (чл. 24 от ЗПК).

Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Уговорената в чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 17.03.2022 г. възможност при забава на кредитополучателят финансовата институция да изпраща уведомителни съобщения, като потребителят дължи заплащане на такса за това съгласно ценова листа, по своята същността представлява установено предварително по размер обезщетение за забава, доколкото като условие за възникването на вземането е предвидено единствено забавено изпълнение на задължението за заплащане на погасителните вноски по договора. Заплащането на посочената такса за уведомително съобщение от 20 лева е договорено да възникне като задължение при забавено изпълнение, наред със задължението за заплащане на обезщетение за забава. Следователно процесната клауза е уговорена в противоречие със забраната, предвидена в чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК, което от своя страна обосновава извод за нищожност на клаузата поради противоречие със закона. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че в случая се касае за такса, както и че в замяна на заплащането й ответното дружество предоставя една допълнителна услуга по договора, за чието обезпечаване и „за да получи Клиента най-добрата услуга по договора“ именно е необходимо заплащането на тази такса. В действителност потребителят няма никаква нужда от подобна услуга, а тези действия ползват единствено кредитора. Следователно срещу заплащането на посочената сума потребителят не получава нищо, поради което така уговореното вземане на кредитора няма характер на такса, а по съществото си служи като обезщетение за вреди от забавата.

Предвид изложеното, предявеният главен иск следва да бъде уважен.

Поради уважаването на главния иск, съдът е десезиран от произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове и не дължи произнасяне по тях.

По разноските:

С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в заплатена държавна такса в размер на 50 лева.

Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на 3 материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Налице са предпоставките на чл.

38 от ЗА, а именно: осъществена правна помощ по делото, без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безплатна и липсват данни, които да го опровергават. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл.

38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС).

При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде определено възнаграждение в размер 4 от 200 лева, с ДДС, което е в границите за съответния вид дейност, определени с Наредбата за заплащането на правната помощ (която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г.), като същото следва да бъде заплатено от ответника.