Решение № 185 от 06.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 185 гр. София, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове:

Деница Вълкова

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора М. Гр. К. като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200193 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по касационни жалби на а. Н. - защитник на подсъдимия Г.

С. П., както и на а. С. и на а. П. - повереници на частните обвинители Х. С. Ш. и Г. Г. К., против решение № 98 от 15.12.2025 г., постановено по в.н.о.х.д.

№225/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С обжалваното решение е била потвърдена присъда № 6 от 12.05.2025г. по н.о.х.д. №157/20205 г. на Сливенския окръжен съд.

С тази присъда подсъдимият Г. С. П. е бил признат за виновен в това, че на 25.06.2024 г. в с. Пъдарево, община Котел, на ул. „Георги Димитров“, до дом 33, при управление на МПС – л.а. „******“, модел ******, с рег. № *******, собственост на „*******“ ЕООД, в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП – управлявал автомобила със скорост от 115 км/ч, по непредпазливост причинил смъртта на Р. Х.в Ш. и средна телесна повреда на М. А. А., изразяваща се в трайно затруднение на движението на снагата за повече от три месеца, като превишението на скоростта е с над 50 км/ч в населено място, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, пр. 7, б. „б“, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК е осъден на четири години лишаване от свобода, търпими при общ режим, както и на лишаване от правоуправление за срок от седем години.

1

В касационната жалба на защитника а. Н. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В подкрепа на довода за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила защитникът твърди, че обвинителният акт страда от съществен порок, тъй като в него като извършител на процесното деяние са посочени две различни лица. Изразява несъгласие с приетото от въззивния съд, че е допуснат технически пропуск, като поддържа, че се касае за очевидна фактическа грешка, неотстранена в разпоредително заседание по реда на чл. 248а НПК. Смята, че по този начин правото на защита на подсъдимия е било нарушено, тъй като в производството по чл. 371, т. 2 НПК не било ясно кои факти той е признал. Поддържа, че липсват мотиви в частта относно наказанието. Извън това твърди, че комплексната санкция е явно несправедлива поради нейната прекомерност.

Смята, че степента на обществена опасност на подсъдимия не е била преценена правилно и че са подценени смекчаващите за сметка на отегчаващите отговорността обстоятелства. Искането е за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно за приложение на нормата на чл. 55 НК, за намаление на размера на наказанията и за отлагане на лишаването от свобода по реда на чл. 66 НК.

В касационната жалба на повереника К. С. също е изведен касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърдението в тази жалба е за явна несправедливост на наказанието поради неоснователното му снижение.

Повереникът акцентира върху броя административни нарушения, за които подсъдимият е бил санкциониран за кратък период от време; върху значителното превишение на скоростта, с която той е управлявал автомобила; върху факта, че нарушението на чл. 21, ал. 1 ЗДвП е умишлено; върху ширещия се в страната пътен травматизъм; върху тежкия престъпен резултат и върху спецификата на извършване на самото деяние. Направено в касационната жалба е позоваване на практиката на ВКС по дела за транспортни произшествия. Отделно се поддържа, че въззивното решение е неправилно и по отношение на присъдените разноски за повереник, които без основание са били занижени. Отправеното искане е за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със съответни указания за завишение на санкцията.

В касационната жалба на другия упълномощен повереник – а. П., също е релевиран касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Поддържа се, че определеното наказание е явно несправедливо, тъй като е неоснователно снижено. Твърди се, че вредоносният резултат, деянието като механизъм, личността на дееца и нуждите на генералната превенция не са оценени с нужната степен на осторожност. Преповторени в тази връзка са съображенията на другия повереник, включая и по отношение на присъдените разноски. Отправеното към касационната инстанция искане е съответно на това от жалбата на адв. С..

В съдебно заседание защитникът а. Н. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Позовава се на съдебни решения, които смята, че подкрепят тезата му.

2

В лична защита подсъдимият Г. С. П. поддържа позицията на своя защитник, а в последната си дума моли наложеното наказание лишаване от свобода да бъде отложено по реда на чл. 66 НК.

В производството пред касационната инстанция повереникът К. С. поддържа своята жалба и отправените с нея искания.

Частните обвинители Х. С. Ш. и Г. Г. К. се присъединяват към позицията на своя повереник.

В съдебно заседание не се явяват поверениците а. П. и а. Д. [1], както и редовно призованият частен обвинител М. А. А..

Представителят на Върховната касационна прокуратура намира, че трите касационни жалби са неоснователни и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

Трите касационни жалби са подадени в срок, от активно легитимирани лица – защитник и повереници, и срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава двадесет и трета от НПК. В този смисъл те са процесуално допустими.

Разгледани по същество тези жалби са неоснователни по следните съображения:

По касационната жалба на защитника адвокат П. Н.

1. Първият релевиран в тази жалба касационен повод е свързан с твърдение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. То според защитника е налице, тъй като в обвинителния акт като автор на пътно транспортния инцидент са били посочени две лица – подсъдимият Г. П. и починалия Ш.. Последното е препятствало провеждането на процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, тъй като подсъдимият не е бил наясно кои факти признава, още повече че пропускът не е бил отстранен в процедура по чл. 248а НПК.

Подобен довод е бил релевиран и пред въззивната инстанция, която на л.

6 от въззивното решение е отговорила на защитника по споделяем от касационния съд начин.

Действително на л. 4 - 5 от обвинителния акт, при възпроизвеждане заключението на автотехническата експертиза, на три места е посочено, че лекият автомобил е бил управляван от обвиняемия Ш. (последният всъщност е бил пасажер в автомобила и е загинал при пътния инцидент). На всички останали места в обвинителния акт обаче - общо 23 пъти в неговата обстоятелствена и диспозитивна част - името на подсъдимия Г. С. П. фигурира еднозначно като водач на автомобила и като причинител на пътния инцидент.

Няма никакво съмнение, че волята на прокуратурата е била да предаде на съд 3 именно него, както няма и никакво съмнение, че в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, в която се признават фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, подсъдимият е признал личната си причастност към инцидента.

Принципно вярно е това, че допуснатото от прокурора смешение в имената представлява очевидна фактическа грешка, която би могла да бъде отстранена от първостепенния съд в разпоредително заседание и в нарочна процедура по чл. 248а НПК. Не всеки пропуск да бъде задействана тази процедура обаче води до процесуално нарушение от категорията на съществените. За да е налице такова, е необходимо грешката да е довела до реално нарушение на правото на защита, да е попречила на страна, в случая на подсъдимия, да упражни процесуалните си права или да е създала съмнение относно същността на обвинението. В настоящия случай не се установява, че подсъдимият е бил лишен от възможността да се защитава или че не е могъл да разбере кои факти признава. От изявлението на подсъдимия в разпоредително заседание и от начина на провеждане на диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК е видно, че П. е осъзнавал признаването на фактите във връзка с пътното произшествие от 25.06.2024 г. и е имал пълна възможност да се защитава по тях. Не без значение е и това, че неточността в името на извършителя е допусната не при описание на механизма на самото произшествие, а при възпроизвеждане на заключението на автотехническата експертиза, която е само един от способите за събиране и проверка на доказателства в наказателния процес. Грешката, върху която защитата акцентира, освен това е и твърде очевидна, за да заблуди подсъдимия, тъй като негово име е заменено с това на лице, сочено като пасажер и жертва на инцидента.

По изложените съображения касационният съд приема, че твърдението на защитника за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение не може да бъде споделено.

2. Не е налице и следващото твърдяно нарушение, свързано с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Във връзка с него касаторът – защитник, поддържа, че въззивното решение страда от съществен порок, тъй като в частта относно индивидуализацията на наказанието е лишено от мотиви.

Прочитът на съдебния акт показва, че използваният от апелативния съд подход при мотивиране на решението в оспорваната част е съобразен със законовите изисквания. Апелативният съд е извършил самостоятелна проверка на правилността на първоинстанционната присъда в частта относно наказанието и е изложил мотиви защо намира, че определената санкция е законосъобразна и справедлива. На стр. 12–14 от въззивното решение са обсъдени както видът и размерът на определеното наказание, така и основанията за неговото редуциране по реда на чл. 58а, ал. 1 НК, приложен след проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК. Наред с това въззивният съд е изложил съображения относно режима и начина на 4 изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, като е преценил значението на релевантните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и е потвърдил извода на първата инстанция, че те не обуславят нито приложение на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55 НК, нито отлагане на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 66 НК.

В разглеждания случай апелативният съд е изложил ясни и разбираеми мотиви относно индивидуализацията на наказанието и е обосновал защо приема, че определената от първата инстанция санкция съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на целите на наказанието по чл.

36 НК. Противно на твърденията на защитата, въззивният съд е взел изрично отношение по въпроса със степента на обществена опасност на подсъдимия, приемайки, поради наличие на изброените от него смекчаващи обстоятелства, че тя е относително ниска – вж. л. 12, абзац 3 от въззивното решение.

Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение е немотивирано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Несъгласието на защитника с крайния извод на въззивния съд относно размера на наказанието и необходимостта то да бъде изтърпяно ефективно представлява по същество възражение срещу правилността на извършената индивидуализация. Ето защо този довод ще бъде обсъден в рамките на следващото релевирано касационно основание – това по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

3. Доводът на защитника, свързан с явна несправедливост на наложеното наказание поради неговата прекомерност, също е неоснователен.

Претенцията на жалбоподателя за явна несправедливост на наказанието е мотивирана с твърдения за ниската степен на обществена опасност на личността на дееца заради младата му възраст, изразеното от него съжаление, чистото му съдебно минало, неопитността му като водач, довела и до налагане на административни санкции за нарушения по ЗДвП, само две от които свързани с режима на скоростта. Първите три фактора обаче, наред с положителната характеристика на личността, обоснована с представените пред въззивния съд писмени доказателства, са били взети предвид от предходната инстанция при конкретизиране на срока и вида на определената комплексна санкция.