Решение № 902 от 03.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 902 гр. Пловдив, 03.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330106521 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Т. И. срещу “Кредит Тайм“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 349,68 лв., платена без основание по недействителна клауза в т.** от Договор за паричен заем № *** от ***., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 872 лева.

Ищецът поддържа, че между него и “Кредит Тайм“ ЕООД е сключен Договор за паричен заем № *** от ***., по силата на който му е предоставена сума в размер от 1000 лв. По силата на цитираното правоотношение, ищецът- потребител бил задължен да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 872 лева. Поддържа се, че вземането за експресната такса не е включено при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР. Сочи се, че това води до цялостна недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съобразно изложеното, след като договорът за кредит е недействителен, то се дължи връщане на потребителя на всички суми над размера на усвоената главница (арг. чл. 23 ЗПК). Предвид изложеното, моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, не е постъпил отговор от ответника “Кредит Тайм“ ЕООД, в който излгага подробни съображение, че предявения иск е несонователен.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Кредит Тайм" ЕООД като заемодател и Р. Т. И. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има 1 правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.

9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът следи служебно за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;

2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21.

Предвид гореизложените принципни съображения, от прочита на процесния договор за кредит се налага разбирането, че ответникът изисква заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент.

Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Дейността по одобряване на кредитната заявка ( което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от потребителя ) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл. 10а, ал. 2 ЗПК установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. В тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по- слабата страна по правоотношението. На практика, клаузата договора, изискваща заплащане на сума в размер от 872 лв. ( еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем ) единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя ( увеличава относителната финансова тежест на договора ), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност. Това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

В във връзка с гореизложеното, следва да се акцентира и върху следното: съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Прочитът на съдържанието на клаузата от договора изискваща заплащане на 2 сума в размер от 872 лв. ( еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем ) и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество „таксата“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Както вече бе посочено, кредиторът изисква заплащане на „такса“, която е иманентно свързана с обичайната му дейност по кредитно финансиране. Именно и поради това тя има характер на възнаграждение.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „такса” при формиране на ГПР по договора ( съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за „такса“, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за „такса“ към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено ГПР , но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в Договора „такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем,, ако „таксата” бъде включена в ГПР, размерът му нараства неимоверно. В случая е без значение кой от двата варианта на заключението ще бъде взет предвид, доколкото и в двата случая ГПР многократно надвишава стойността, разписана в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е 3 оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- след включването на таксата за разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем, то действителната величина на ГПР нараства до 1059, 08%. Във всеки от двата случая, ГПР е на стойност значително по- висока от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

С оглед приетите по-горе постановки, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата от процесния Договор за паричен заем, сключен между страните, предвиждаща заплащането на „еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем“ в размер от 872 лв. следва да бъде прогласена за нищожна.

Доколкото съдът приема, че горепосочената клауза от договора за кредит е нищожна на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, то безпредметно е да се обсъждат доводите на ищеца за противоречието й с добрите нрави.

От представените писмени доказтелства се установява безспорно, че сумата в размер на 349,68 лева е заплатена на ответника по процесната недействителна клауза, поради което следва да бъде върната на ищеца.

По отношение на разноските: