Решение № 260052 от 23.02.2021, Окръжен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е

Номер

260052 23.02.2021 година гр. С.З.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

Нa трети февруари две хиляди двадесет и първа година

В открито заседание в следния състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

АТАНАС АТАНАСОВ

СЕКРЕТАР:

КАТЕРИНА МАДЖОВА като разгледа докладваното от зам. председателя ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА в.гр.д.

№ 3408 по описа за 2020 г., за да се произнесе съобрази:

Производството е образувано по въззивната жалба на Д.И.Д. от гр.С.З., чрез пълномощника му адв. Р.Р. *** против решение № 260162 от 02.10.2020г., постановено по гр.дело № 1089/2020г. по описа на Районен съд – С.З., с което е отхвърлен предявения от Д.И.Д. против „Б.” ЕАД, гр.С., ул.“******, ЕИК *****, представлявано от С.М.З., иск за заплащане на сумата 51901,02 лева, представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г. към трудов договор № 90/05.11.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 10.03.2020 г. до окончателното й изплащане, като неоснователен.

Въззивникът излага твърдения, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано, тъй като изводите на съда не съответстват както на императивните разпоредби на Кодекса на труда, така и на събраните по делото доказателства. Излага подробни съображения. Цитира се трайна практика на ВКС по сходни дела. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове с правно основание чл.66, ал.2 от КТ във връзка с чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като вместо това бъде осъдено въззиваемото дружество „Б.“ ЕАД да заплати на въззивника сумата в размер на 51 901,02 лева, представляваща размера на неизплатеното му възнаграждение дължащо му се на основание чл.9 от Допълнителното споразумение №1022/01.04.2015г. към Трудов договор 90/04.11.2005г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба. Претендира присъждане на разноските и пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемият

„Б.“ ЕАД със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от изп.директор С.Г., чрез адв.Г.К. от САК, моли да бъде оставена без уважение подадената въззивната жалба, като неоснователна, а постановеното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Изложени са подробни съображения. Цитира се трайна съдебна практика на ВКС по сходни казуси. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за установено следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.66, ал.2 от КТ.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д.И.Д., който твърди, че е работил в ответното предприятие на основание сключен трудов договор с дружеството №90/04.11.2005г., с място на работа гр.С.З.. През годините били подписвани между страните множество допълнителни споразумения към цитирания трудов договор от дати както следва:

№24/01.01.2006г., №23/03.01.2007г., №451/01,03.2007г.

№148/02.01.2008г.,№572/29.08.2008г.,№657/05.01,2009г„ №3687/31.10.2014г., №1022/01.04.2015г.,№1006/04.01.2016г.,№1026/03.01.2017г.,№256/31.12.2018г.

Твърди, че с допълнително споразумение № 1022/01.04.2015г. към трудов договор №90/04.11.2005г. двете страни се договорили в т. 9 както следва: „При прекратяване на Трудовия договор, Работодателят дължи на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. ” В трудовия договор било допустимо с оглед разпоредбата на чл.66, ал.2 от КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение извън предвидените в КТ /чл.220 КТ, чл.222 КТ и др./, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. В случая договорната клауза в т.9 от допълнително споразумение №1022/01.04.2015г. към трудов договор №90/04.11.2005г. предвиждала по-благоприятен за него размер на обезщетението. Договорната воля на страните съответствала на принципа на договорна свобода в гражданското право и не противоречала на императивни законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността и била в съответствие със специалната норма на чл.66, ал.2 от КТ, като установявала по-благоприятни за него условия от предвидените в колективния трудов договор. Последното допълнително споразумение, подписано помежду им, било №256 от 31.12.2018г. и заеманата от ищеца длъжност била „регионален мениджър“, а договореното основно месечно възнаграждение било 3990,00лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит 7,8% или сумата от 311,22лв. През 2019г. било сменено ръководството на ответника. Новото ръководство започнало подбор на екип и ищецът бил принуден на 24.01.2020 г. да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на основание 326 от КТ. Със заповед от 10.02.2020г. трудовото му правоотношение било прекратено, считано от същата дата. В заповедта било записано да му бъде изплатено обезщетение по чл.220, ал.2 от КТ и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ. При прекратяване на трудовия му договор работодателят не му изплатил дължимото обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №1022/01.04.2015г. към трудов договор №90/04.11.2005г. в размер на 51901,92 лв., изчислено на база 12 брутни заплати за предходен пълен месец в размер на 4325,16 лв. Моли съда да осъди ответната страна да му заплати сумата от 51901,02лева, представляваща неизплатено възнаграждение, дължимо на основание т.9 от допълнително споразумение №1022/01.04.2015г. към трудов договор №90/04.11.2005г., както и законната лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по делото.

Ответникът „Б.” ЕАД – гр.С. оспорва изцяло предявения от ищеца иск, като моли същият да бъде отхвърлен като неосонователен и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Не оспорва, че между "Б." ЕАД и ищеца е бил сключен трудов договор № 90/04.11.2005 г. на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, по силата на който ищецът е бил назначен на длъжност „Технически изпълнител", както и че трудовият договор бил изменян с допълнителни споразумения. Не оспорва твърденията относно размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца към датата на прекратяване на трудовия договор - 4325,16 лв. Не оспорва и че трудовият договор бил прекратен със заповед на работодателя от 10.02.2020 г. на основание чл. 326 от КТ във връзка с отправено от Д.Д. предизвестие вх. № 16/24.01.2020 г. Оспорва твърдението, че ищецът е „бил принуден“ да подаде предизвестието си поради смяна на ръководството на работодателя през 2019 г. Изпълнителният директор на дружеството „Н." ООД, с представител С.М.З., който подписал и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 10.02.2020 г. обаче бил назначен с решение на едноличния собственик на капитала от 15.11.2018 г. и вписан в Търговския регистър на 22.11.2018 г. с права да представлява дружеството самостоятелно. Неоснователни се явявали твърденията на ищеца, че ръководството е сменено през 2019 г. и е започнало подбор на екип. „Н." ООД разполагало с работодателски правомощия още от 2018 г. Служителят упражнил своето субективно право да прекрати трудовия договор, като изразил свободно волята си да напусне дружеството. Счита, че клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовия договор по т. 9 от допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г., на която се основава искът, е недействителна. Съгласно трайната практика на ВКС договорната клауза, предвиждаща, че работодателят дължи обезщетение в размер на определен брой възнаграждения, била валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника или служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължало само в случаите, когато уволнението било законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225, ал. 1 КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения. Счита, че в настоящия случай е налице нищожност поради липса на основание - не можело да се приеме, че има валидна уговорка за плащане на обезщетение в случай на прекратяване на трудовия договор с предизвестие от служителя. В т. 9 от допълнителното споразумение не било уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия договор възниква това задължение.

Записано било, че обезщетението е дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на Трудовия договор". Посочената уговорка показвала, на първо място, че задължението възниква, когато работодателят прекратява трудовия договор без вина на работника - това правило нямало смисъл, ако работникът е уволнен дисциплинарно. Смята, че да се тълкува подобна договорка като даваща право на служителя на обезщетение и при прекратяване на трудовото правоотношение по причина на работника или служителя, би означавало, че при дисциплинарно уволнение ще се стигне до противоречие с един от основните принципи на правото, а именно, че „никой не може да черпи права от неправомерното си поведение". Възникването на такова задължение имало смисъл и когато работникът прекратява трудовото правоотношение, но по причина на неправомерното поведение на работодателя. Целта на това обезщетение било да се компенсира служителят за оставането без работа за период, по-голям от предвидения в закон, съответно за претърпените вреди. От разпоредбата в процесния случай не можело да се установи волята на страните да е била обезщетение да се дължи и при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя и с цел, различна от посочените. Да се приеме, че клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение за получаване на обезщетение в размер на 12 брутни възнаграждение е приложима и при прекратяване от страна на служителя на основание чл. 326 от КТ противоречало и на добрите нрави, тъй като, от една страна, размерът на обезщетението бил прекомерен, а от друга, водело до възможност за служителя за злоупотреба с право по смисъла на чл. 8 от ЗЗД и прекратяване на трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетението.

Видно от представения по делото трудов договор № 90/05.11.2005 г., изменен относно трудовата функция с допълнително споразумение № 3687/31.10.2014 г., ищецът е работил по трудов договор при ответника на длъжността „регионален мениджър”. Със заповед от 10.02.2020 г. на управителя на ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на основание чл.326 КТ, считано от 11.02.2020 г.

Страните по трудовото правоотношение са уговорили в т.9 от допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г., че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на дванадесет месечни брутни работни заплати независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор.

Съгласно разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ с трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.

Посочената разпоредба дава възможност на страните по трудовото правоотношение да уговорят по-благоприятни за работника или служителя срок и/или размер на обезщетението. Допустимо е също така да се уговори и друг вид обезщетение, различно от законоустановените, когато юридическите факти, въз основа на които се дължи то, са различни от тези, за които в раздел III на глава Х от КТ е предвидено заплащането на обезщетение /в този смисъл решение № 84 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2624/2017 г., IV г. о., ГК и решение № 81 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о., ГК/.

Разпечатката съдържа 30 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fbc6f9a9-6601-4535-8c6d-cb7c472f6c7c