Определение № 2702 от 11.07.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2702 гр. Варна, 10.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шаки.ва

Членове:

Н. Св. Стоянов мл.с. Виляна Н. Михалева като разгледа докладваното от Невин Р. Шаки.ва Въззивно частно гражданско дело № 20233100501405 по описа за 2023 година

П.изводството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1вр. чл. 414а, ал. 4, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по повод частна жалба на „Е.П. П..“ АД, ЕИК ....................... срещу Определение № 6201 от 22.05.2023г. постановено по ч.гр.д. № 3139/2023г. по описа на ВРС, 19-ти състав, В ЧАСТТА , с която на основание чл. 414а, ал. 4, изр. 2 от ГПК съдът е постановил неприемане на възражение на частния жалбоподател по реда на чл. 414а от ГПК за недължимост на сумата от 425 лева, представляваща сторени в заповедното п.изводство разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение и държавна такса, определени в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК с № 1469/15.03.2023г., както и В ЧАСТТА , с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за обезсилване на издадената заповед.

В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност на определението в обжалваната част, доколкото решаващият състав не е обсъдил изобщо по същество възраженията му, че длъжникът не е дал повод за завеждане на делото. Изложени са доводи, че задължението за връщане на даденото при начална липса на основание в хипотеза на чл.

55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е безс.чно, възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо. За изпадане в забава по безс.чно задължение е необходимо длъжникът да бъде поканен от кредитора да изпълни. В случая няма доказателства за извършени от потребителя действия в тази насока, а последното е от значение доколко длъжникът е дал повод за образуване на делото и дали дължи разноски. Веднага след получаване на заповедта, имаща значението на покана, „Е.П. П..“ АД е възстановило дължимата сума и в този смисъл не е дало повод за иницииране на п.изводството, а последното изключва отговорността му за разноски. Наред с това съдът не е се е п.изнесъл и по възражението на длъжника за злоупотреба с п.цесуални права по претенцията за разноски. Срещу събирането на таксата за възстановяване на прекъснато елект.захранване, потребителят е разполагал с възможността да подаде възражение пред дружеството, 1 съгласно ОУ. По делото липсват данни за предприети от заявителя действия в тази насока.

Налице е явно несъответствие между претенцията от 19 лв., заплатената държавна такса от 25 лв. и размерът на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., което сочи на злоупотреба с п.цесуалното право на разноски в нарушение на чл. 3 от ГПК. В този смисъл е отправено искане за отмяна на определението в обжалваната част и за приемане на възражението по чл. 414а от ГПК, както и за обезсилване на заповедта в цялост.

В отговор на жалбата, А. Л. Б. оспорва доводите в нея и поддържа, че обжалваното определение не страда от визираните в жалбата по.ци. Посочва, че „Е.П. П..“ АД начислява и събира такси за възстановяване на преноса на ел. енергия без основание и в п.тиворечие със закона и независимо от множеството съдебни п.изводства по искания на потребителите за връщане на полученото без основание, дружеството не преустановява по.чната си практика.

Освен това се позовава, че отговорността за разноски е функция на изхода на спора, а само ниският размер на претендираната сума не може да лиши потребителя от право на адвокатска защита, нито от право на защита пред съд. Ако дружеството беше преустановило по.чната си практика по събиране на недължими суми от потребителите, нямаше да става повод за образуване на дела, съответно нямаше да дължи и сторените по тях разноски. След като е получил недължимо плащане, което не е върнал, то с поведението си дружеството е станало повод за завеждане на делото. По тези съображения отправя искане частната жалба да се остави без уважение.

При служебна п.верка, съдът констатира, че частната жалба е подадена в с.ка по чл.

275, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от лице с правен интерес от обжалване и удовлетворява изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е п.цесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

П.изводството пред ВРС е образувано по повод заявление от 14.03.2023г. на А. Л. Б. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника „Е.П. П..“ АД за парично вземане в размер на 133 лв. – недължимо платени такси за възстановяване преноса на ел. енергия, начислени по описани 7 бр. фактури, ведно със законна лихва от подаване на заявлението и съдебни разноски в общ размер от 425 лв.

С Разпореждане от 15.05.2023г. ВРС постановил да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 133 лв., както и за 25 лв. – платена държавна такса, като осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „Е.П. П..“ АД да заплати на адв. Н. И. К. сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение.

На 15.03.2023г. е издадена заповед № 1469 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за заявената сума, както и за разноски в размер на 25 лева.

Длъжникът депозирал в с.к възражение по чл. 414а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК срещу заповедта за изпълнение с твърдения, че задължението е заплатено от него изцяло незабавно след получаване на заповедта, за което представил доказателства, както и че с поведението си не е дал повод за предявяване на вземането, поради което не дължи разноски.

2

С Разпореждане от 21.04.2023г. ВРС определил 3 дневен с.к от съобщението, в който заявителят да представи становище по подаденото възражение.

В писмено становище, постъпило в с.ка по чл. 414а, ал. 3 от ГПК заявителят признал плащането на предявената главница ведно със законна лихва след подаване на заявлението; заявил, че претендираните разноски не са заплатени, като оспорил наличие на предпоставките на чл. 414а, ал. 2 от ГПК.

С обжалваното определениe, съдът приел възражението на длъжника по чл. 414а от ГПК по отношение на платената главница ведно със законна лихва, а с оглед липсата на плащане на задължението за разноски не приел възражението в частта относно присъдените разноски, като оставил искането за обезсилване на заповедта без уважение.

ВОС, за да се п.изнесе съобрази следното:

Съгласно чл. 414а, ал. 1 от ГПК длъжник, който е изпълнил задължението си по заповедта за изпълнение в с.ка по чл. 412, т. 8, може да възрази срещу заповедта за изпълнение с твърдение, че е изпълнил изцяло или частично задължението си. А съгласно чл. 414а, ал. 2 от ГПК /действаща ред./ ако с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, той може да възрази, че не дължи разноски за п.изводството.

Установено е от п.следеното развитие на заповедното п.изводство по ч.гр.д. № 3139/2023г. на ВРС, че в конкретния случай срещу издадената заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК е постъпило възражение от длъжника при изпълнение в с.ка за доб.волно изпълнение по чл. 414а от ГПК, което изпълнение е признато от заявителя.

Предмет на частното п.изводство е п.изнасянето на ВРС по възражението по реда на чл. 414а, ал. 2 от ГПК за недължимост на разноските за п.изводството. Основателно в тази връзка е оплакването в частната жалба, че в обжалваното определение ВРС не е формирал мотиви по същество на това възражение, а само формално обвързал липсата на плащане на разноските с неприемане на възражението.

Няма спор по делото, че разноските в заповедното п.изводство не са платени от длъжника в с.ка за доб.волно изпълнение. Същите не са платени доколкото дължимостта им е оспорена с аргумент, че с предп.цесуалното си поведение длъжникът не е дал повод за съдебно предявяване на вземането съставляващо сбор от недължимо платени такси за възстановяване на ел. захранването в собствения на заявителя обект на потребление.

Оспорването по същество, както и останалите поддържани в частната жалба съображения са неоснователни. Задължението за връщане на даденото при начална липса на основание в хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД действително е безс.чно, възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо. За факта и момента на възникване на задължението за връщане на полученото при начална липса на основание, е без значение института на изпадането в забава по безс.чното задължение и необходимостта от покана за изпълнение. Поканата има значение единствено за възникване на отговорността за забава, но не и за изискуемостта и изпълняемостта на задължението, поради което бездействието на потребителя в тази насока не рефлектира върху 3 отговорността на длъжника за разноски в заповедното п.изводство. Плащането на дълга в с.ка за доб.волно изпълнение от друга страна, само по себе си също не освобождава длъжника от отговорност за разноски, щом по делото не е установена предхождаща съдебното предявяване обективна невъзможност за изпълнение /чл. 81, ал. 1 от ЗЗД/ или забава на кредитора /чл. 95 от ЗЗД/. Несъстоятелно е и поддържаното възражение за злоупотреба с п.цесуалното право на разноски, обосновано единствено с явното несъответствие между размера на главното вземане и размера на претендираните разноски.

Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми по реда на чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК е уредено в закона и правомерно по действащото ни право субективно право, признато в полза на гражданите. В ГПК не са предвидени минимални прагове на вземанията, подлежащи на заявяване, нито пък наличието на други алтернативни способи за уреждане на отношения, п.изтичащи от парични задължения препятстват признатата възможност за упражняване на правото по реда на чл. 410 от ГПК.

Независимо от размера на цената на вземането, съдът е длъжен да разгледа и реши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права /чл. 2 от ГПК/, доколкото с искането не се нарушават установените граници за упражняване на субективните права, основните принципи на гражданския п.цес и не се препятства правосъдието. В случая по делото не са налице данни, установяващи недоб.съвестно упражняване на п.цесуални права от страна на заявителя при несъобразяване на добрите нрави. Ето защо не може да се сподели доводът, че с предявяване на заявлението пред съд А. Б. е упражнила това право при злоупотреба с право и в разрез с принципа на доб.съвестност по чл. 3 от ГПК.

В заключение, съдът приема, че оспорването по реда на чл. 414а, ал. 2 от ГПК е недоказано, поради което възражението за недължимост на разноски в п.изводството е неоснователно. Постановявайки неприемане на възражението в тази част ВРС е постановил законосъобразен и правилен съдебен акт.

Оплакването, че отказът за обезсилване на заповедта за изпълнение е неправилен е мотивирано с аргумент от по-силното основание от хипотезата на неподадено становище по чл. 414а, ал. 4, изр. 1 от ГПК. В случая възражението за недължимост на разноските е неоснователно и не е прието от съда. Неприемането на възражението в тази част, обуславя действието, а не обезсилването на заповедта за изпълнение. А приемането или неприемането на възражението при изпълнение не е обвързано от законодателя с правомощие на съда да обезсилва издадената заповед. Ако законодателната идея и в тази хипотеза беше в този смисъл, то с оглед избраната законодателна техника /арг. от чл. 414а, ал. 1, изр. 1 от ГПК/, тази последица би била изрично предвидена в текста на закона. Ето защо п.изнасяйки се отрицателно по искането за обезсилване на заповедта за изпълнение, ВРС е постановил съобразен с п.цесуалния закон съдебен акт.

Следователно определението в обжалваните част е правилно и законосъобразно, а частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд 4

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Е.П. П..“ АД, ЕИК ....................... срещу Определение № 6201 от 22.05.2023г. постановено по ч.гр.д. № 3139/2023г. по описа на ВРС, 19-ти състав, В ЧАСТТА, с която на основание чл. 414а, ал. 4, изр. 2 от ГПК съдът е постановил неприемане на възражение на частния жалбоподател по реда на чл. 414а от ГПК за недължимост на сумата от 425 лева, представляваща сторени в заповедното п.изводство разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение и държавна такса, определени в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК с № 1469/15.03.2023г., както и В ЧАСТТА , с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за обезсилване на издадената заповед ВРЪЩА делото на ВРС с указание да поправи допусната ОФГ в диспозитива на определението в обжалваната част, в която да включи и разноските за държавна такса в размер на 25 лв.