Решение № 2334 от 24.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2334 гр. Пловдив, 24.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330103100 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869 против Й. Б. В., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК.

Ищецът твърди сключване на договор за потребителски кредит № ...., с предоставена сума от 1400 лева, по който имало неплатена главница в размер на 456,86 лева, въпреки настъпване на падежа. Моли за присъждането й, ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Твърди недействителност на договора, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК и невключване на неустойката в общия размер на плащанията и ГПР, при което същите не отговаряли на действителните и били подвеждащи за потребителя. Реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък на неустойката. Налице била заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 ЗЗП. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за потребителски кредит № ..., като предоставената парична сума е 1 усвоена /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 8503/05.08.2022 г. – л.38-39/.

В договора е посочена предоставена сума от 1400 лева, фиксиран ГЛП 40,05%;

ГПР – 49,63 %; общ размер на плащанията – 1681,65 лева; неустойка от 1531,35 лева, при 21 вноски; последно плащане на 07.12.2021 г.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Ищецът е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал.

4 ЗПК.

2

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,63 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,05 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

3

Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,63 % и общата сума на плащанията от 1681,65 лева, не съответстват на действителните.

Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка /1531,35 лв. – в размер, надвишаващ предоставения кредит/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, така и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Тук следва да се отбележи, че е без значение за горния извод дали кредиторът действително е начислил неустойка или е претендирал за плащането й, т.к. за преценка спазване изискванията на ЗПК е съществено принципното съдържание на правоотношението към момента на неговото възникване, когато именно са определени и горните параметри, влияещи на действителността му.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в 4 положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.

№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК , е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

За пълнота, предвид установеното плащане на дог. лихва, следва да се посочи, че сумата по нея не е дължима, освен съгл. чл. 23 ЗПК и поради нищожност на клаузата за начисляването й.

При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален.