Решение № 96 от 08.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100508958 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Дея Билд“ АД /в несъстоятелност/, ЕИК 121072566, със съдебен адрес гр. Монтана, ***, чрез синдик Д. С., срещу Решение №7124/18.04.2024г. на СРС, 39 с-в, поправено с Решение №13649/10.07.2024г. на СРС, 39 с-в, с което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Л. П. С., ЕГН **********, със съдебен адрес град ****, офис 202, чрез адв. Н. Г., срещу „Дея Билд“ АД /в несъстоятелност/, ЕИК 121072566, със съдебен адрес гр. Монтана, ул. „Граф Игнатиев“ № 14, чрез синдик Д. С., положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на „Дея Билд“ АД /в несъстоятелност/, че Л. П. С. е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: апартамент № 15, находящ се в гр. ****, с площ 68 кв. м., при съседи: улица, зелена площ, вход „Б“, етажен коридор, апартамент № 14, заедно с мазе № 9, с площ от 2 кв. м., при съседи: мазе на апартамент № 14, коридор, зелена площ, както и съответните идеални части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който съгласно схема № 15924692-08.10.2020 г., издадена от АГКК представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД18-61/27.09.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, намира се на етаж пет в сграда с идентификатор ***, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ***, ***, под

1 обекта: ***, над обекта ***, като с решението от 10.07.24г. е допусната поправка на ОФГ, като в диспозитива на решението е посочен коректният номер на идентификатора на сградата, в която се намира процесното жилище, а именно – ***.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон.

Въззивникът поддържа, че било странно и нелогично бащата на ищцата да е работил в „Кремиковски строител“, но не той, а тя да е сключила договор за покупко-продажба на апартамента на преференциални цени. Представеният договор бил съмнителен и оспорен от ответника своевременно като дата и подпис. Представен в о.с.з, констатирало се, че същият не носи подписи на страните на първа страница, при което не било ясно дали двете страници са от един и същи документ. Имотът не бил описан с квадратура и съседи, при което можело да се касае за съвсем различен имот. Представените доказателства за плащане на цената били „хвърчащи разписки“ с касови бонове за сумите, като ноторен бил фактът, че е невъзможно да остане четлив касов бон, отпечатан върху термохартия за касови бележки в продължение на 20 години. Не било ясно от кого са подписани представените ордери. Действалата по онова време Наредба №3 за плащанията ограничавала размера на сумата, платима в брой.

Излага, че първоинстанционният съд се бил позовал на свидетелските показания, без да съобрази, че от разпитаните свидетели единият бил заинтересован като бивш съпруг на ищцата, с която имат общо дете, а другият не бил съсед, а само заявява, че е идвал на гости след 2009г., откогато познавал ищцата.

Сочи, че на 29.07.2013г. дружеството е обявено в несъстоятелност и е наложен общ запор и възбрана върху имуществото му, поради което счита, че датата в представения договор е нанесена специално, за да се обоснове изтичане на придобивната давност преди посочената дата, след която никакво имущество на длъжника не би могло да се придобива по давност.

Твърди, че владението е било прекъснато преди завеждане на иска през 2020г., откогато в апартамента живее синът на ищцата, който от 2022г. бил пълнолетен.

Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а предявеният иск - отхвърлен. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на доводите, изложени във въззивната жалба.

Моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден.

С уточнителна молба, след дадени от въззивния съд указания по реда на чл.129, ал.2 от ГПК, ищцата изрично посочва, че периодът, в който твърди в нейна полза да е изтекла придобивната давност по отношение на процесния 2 имот, е от 09.01.2003г., когато е заплатила втората вноска по договора и е получила ключовете за жилището от „Кремиковски строител“ АД, до 10.01.2013г. – десет години, като владението й продължава и до момента.

С ъ д ъ т , като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Л. П. С., с която срещу „Дея Билд“ АД /в несъстоятелност/ е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване в отношенията между страните на правото на собственост на ищцата на основание давностно владение, осъществено в периода 09.01.2003 – 10.01.2013г., по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 15, находящ се в гр. ****, с площ 68 кв. м.

Ищцата твърди, че на 10.12.2002 г. е сключила с „Кремиковски строител“ АД договор в обикновена писмена форма за покупко-продажба на процесния недвижим имот с цена 6000 лв., заплатена на два пъти, като второто плащане е направено на 09.01.2003 г., на която дата е било предадено и владението на процесния недвижим имот чрез предаване на ключовете.

Поддържа, че от посочената дата упражнява непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота. Направила е ремонт и е обитавала същия със семейството си, декларирала го е за нуждите на данъчното облагане и е плащала дължимите данъци. Едва през 2020г., след консултация във връзка с намерението си да продаде апартамента, разбрала, че договорът не е породил вещен ефект, поради което и иска от съда да признае в отношенията й с ответника, че е придобила правото на собственост по давност.

В отговора на искова молба ответникът не оспорва, че правото на собственост върху процесния апартамент е станало част от патримониума му по описания в исковата молба начин, а именно – посредством преобразуване и приватизация на държавното дружество „Кремиковски строител“, в чийто капитал е бил включен държавен жилищен блок №17 в ж.к. „Ботунец-2“ и 3 което дружество, считано от 2006г. е с променено наименование – „Дея билд“ АД. Оспорва обаче представения договор в обикновена писмена форма да има транслативен ефект, оспорва и твърдението на ищцата, че считано от 2003 г. владее имота. Счита, че и към момента процесния апартамент е част от масата на несъстоятелността на „Дея билд“ АД. Оспорва представените писмени доказателства, като след дадени от съда изрични указания, в о.с.з. на 04.12.2023г. чрез синдика Д. С. уточнява, че оспорването му е по отношение на представения договор от 10.12.2002г. – като дата и подпис на лицето инж.

Е.Т. – подписал договора за „Кремиковски строител“ АД.

Във връзка с направеното оспорване и след като ищцата е заявила, че ще се ползва от оспореното писмено доказателство, първоинстанционният съд е разкрил производство по чл.193 от ГПК и е допуснал по искане на ответника съдебна графологична експертиза за проверка дали подписът, положен от името на инж. Т., изхожда от това лице. В о.с.з. на 05.02.2024г. ответникът изрично е заявил, че не поддържа искането си за изслушване на графологична експериза, при което определението за допускането й е отменено от съда.

От показанията на разпитания в първоинстанционното производство Р.Х. се установява следното: Свидетелят посочва, че е живял с ищцата повече от 15 години, първоначално на съпружески начала - от 1996-97 година, след което се оженили, а към момента са разведени. Имат общо дете – син, роден през 2004г. Първо живеели при нейните родители, после – при неговите.

Бащата на ищцата бил служител на „Кремиковци“ и през втората половина на 2002г. им предложил да закупят имот от „Кремиковски строител“ АД на преференциални цени. Договорът се сключил от Л., като уговорената цена била 6 000 лв., платима на два пъти. Първата вноска я платили двамата с ищцата, а когато дошло време за второто плащане през януари 2003г., свидетелят я придружил до сградата на „Кремиковски строител“, близо до община „Ботунец“, където тя получила квитанция за плащането и договор за покупко-продажба. Тогава й дали и ключовете от апартамента. Същият бил в окаяно състояние, но те събирали пари и за 2-3 месеца сменили входната врата, ремонтирали основно водопровода, сложили подови покрития и изолация. До развода им през 2007г. живеели в апартамента, а след това свидетелят се изнесъл, но ищцата останала да живее там с детето. Едва преди 2-3 години се преместила да живее при родителите си, като детето, което било вече пълнолетно, останало да живее в имота. През годините никой, вкл. и ответникът, не е предявявал претенции към собствеността на апартамента.

Ищцата чувствала имота като свой. След като родителите й починали, решила да го продаде и едва тогава разбрала, че документите, с които разполага, не са достатъчни за изповядване на сделка и била посъветвана да търси правата си по съдебен ред. Заявява, че ищцата е плащала през годините всички данъци за имота, който е декларирала като свой, както и режийните разходи, като партидите първоначално били на името на баща й, а след като починал – на нейно име.

Свидетелката Д.С. заявява, че познава ищцата от 2009г., децата им 4 израснали заедно. Знае, че ищцата притежава жилище в кв. Ботунец, където и живеела. Свидетелката е посещавала жилището – то било ремонтирано, с блиндирана врата, нова дограма, плочки. Ищцата й споделяла, че баща й е помогнал да го закупи, двамата с мъжа й го ремонтирали и живеели там до развода. После тя продължила да живее там с детето, а след смъртта на родителите си се преместила на бул.“ Янко Сакъзов“, където живее и в момента.

По делото е ангажирано удостоверение за родствени връзки, от което се установява, че ищцата има син, роден през 2004г., а родителите й са починали през 2016г.

Спорно във въззивното производство е собственик ли е ищцата на процесния апартамент по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. Във въззивната жалба се поддържа, че ищцата не е придобила правото на собственост, тъй като единствените доказателства за това и в частност за началото на периода на владението – са негодни да установят този факт. Писменият договор е оспорен, свидетелските показания на св. Х. следвало да се преценяват при условията на чл. 172 ГПК предвид възможната негова заинтересованост, а от показанията на св. С. се установявало, че владението е било прекъснато преди подаването на исковата молба – в който смисъл са и изявленията в исковата молба, че от 2020г. имотът се владее от сина на ищцата, който е вече пълнолетен.

Софийският градски съд намира, че инвокираните във въззивната жалба оплаквания са цяло неоснователни.

Фактическият състав на придобивната давност върху недвижим имот - чл. 79 от Закона за собствеността /ЗС/, включва осъществяване на владение върху него, както и изтичане на определен от закона срок, през който е продължило владението - съответно 10 г. при недобросъвестно и 5 г. при добросъвестно владение.