Решение № 4671 от 02.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4671 гр. София, 02.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100510405 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК *******, чрез процесуален представител юрисконсулт Р.И., срещу решение №20212806 от 17.11.2021г., постановено по гр.дело №12215/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 174-ти състав, в частта, в която е осъден "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК *******, да заплати на А. М.

П., с ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 459.52 лв., която е част от общия присъден размер от 1409.44 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 28.19 лв., представляваща съдебни разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част, като постановено в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства.

Поддържа се, че неправилно първостепенният съд е обосновал извода, че за недействителност на сключения с ответника договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г. в частта относно клаузата, с която е уговорен годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 41.17 %, както и лихвения процент на ден в размер на 0.11 %, тъй като противоречи на добрите нрави, поради обстоятелството, че значително надхвърля справедливия размер на възнагражданието на кредитора, поради което е прието, че платената от кредитополучателя на кредитора възнаградителна лихва се явява платена без основание. Излага се, че уговореният ГЛП в размер на 41.17 1

% отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, тъй като с оглед принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат процесния договор за потребителски кредит при посочените в него параметри на ГЛП и годишен процент на разходите /ГПР/, поради което липсва основание в закона да се приеме, че клаузата, регламентираща договорното възнаграждение, е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Твърди се, че процесният договор за потребителски кредит е действителен, съдържа всички задължителни реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита и не противоречи на императивните норми на ЗПК досежно регламентирано минимално необходимото съдържание на договорите за потребителски кредит. В тази връзка се поддържа, че след като сключения договор за потребителски кредит съдържа всички законоустановени реквизити е действителен и на основание на който е възникнало валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което след като по банковата сметка на ищеца е постъпила сума, представляваща отпуснатия заем, то заемателят дължи връщане на сумата по реда и начина, уговорен в договора и заплатените от него суми се явяват платени на валидно правно основание и не подлежат на връщане. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 459.52 лв., която е част от общия присъден размер от 1409.44 лв. и представлява платена без основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит

№3017093341/14.02.2017г., като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение. В молба от 07.03.2024г. се съдържа възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в случай, че надвишава минималния размер предвиден в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Въззиваемата страна - А. М. П., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Д. М., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното решение в обжалваната част е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че клаузата, с която е договорена възнаградителна лихва по сключения между страните процесен договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г., противоречи на добрите нрави, тъй като нейният размер води до несправедливо високо възнаграждение за кредитора и същата е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че платените от кредитополучателя на основание нищожна клауза суми за възнаградителна лихва общо в размер на сумата от 459.52 лв. се явяват платени без основание и е уважил предявения иск за връщане от ответника на получените от него суми за възнаградителна лихва. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за осъществена безплатна правна помощ на въззиваемата страна - ищец. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявени са от А. М. П., с ЕГН **********, срещу "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК 2

*******, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба /уточнен изрично във въззивната жалба/, съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 459.52 лв., която е част от общия присъден размер от 1409.44 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г..

Постановеният съдебен акт в частта, в която отхвърлен иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД над сумата от 459.52 лв. до пълния присъден размер от 1409.44 лв., представляваща платено без основание възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по сключения между страните договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г., е влязъл в сила като необжалван.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от А. М. П. срещу "П.К.Б." ЕООД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 459.52 лв., която е част от общия присъден размер от 1409.44 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит

№3017093341/14.02.2017г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени 3 обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата от 459.52 лв., която представлява платена без основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г., като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В конкретния случай не е спорно и от приетите доказателства се установява, че е бил сключен договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г. , съгласно който въззивника - ответник - "П.К.Б." ЕООД е предоставил на въззиваемия - ищец - А.

М. П. потребителски кредит в размер на сумата от 950 лв.. В договора са посочени следните параметри и условия на кредита – размер на кредита за потребителски цели – 950 лв., брой погасителни вноски – 24 броя, размера на погасителна вноска – 98.31 лева, обща стойност на плащанията – 2359.44 лв., с включена възнаградителна лихва, годишен процент на разходите – 49.89 % , годишен лихвен процент – 41.17 %, при лихвен процент на ден от 0.11%. Към договора е приложен и погасителен план, в който е посочен падежа на вноската, размера й, както и оставащата главница по кредита, като към датата на подаване на исковата молба в съда е настъпил падежа и на последната погасителна вноска. Между страните са били сключвани и последващи анекси за предоговаряне на условия по договора за кредит, а именно – анекс №1 от 13.09.2018г. за промяна на падежна дата за плащане на всяка месечна вноска, а именно – 17 число на месеца; анекс №2 от 29.01.2019г. за отлагане на вноски по кредита и към който е приложен нов погасителен план. Приложени са Общи условия към договора, с подпис и име на ответника. При съобразяване съдържанието на процесния договор за потребителски кредит №3017093341/14.02.2017г., както и на поетите с него от страните права и задължения въззивният съд намира, че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК, в релевантната за периода редакция (в този смисъл определение №351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело №3026/2015г., І Т.О.).

За да бъде уважен иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице ответника, което му се дава от обеднялото лице -ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.