Решение № 818 от 01.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 818 гр. Пловдив, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Р.а Анг. Стефанова

Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело № 20255300501000 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба на „Сити Кеш”ООД,ЕИК-***,със седалище гр.С.,чрез пълномощника адв.Хр.М. против решение № 505/07.02.25г.,постановено по гр.д.№ 15437/24г.по описа на ПдРС,16-ти гр.с.,с което се признава за установено в отношенията между „Сити Кеш”ООД от една страна и И. Г. Г.,ЕГН-**********,от гр.П.,от друга, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 1035458/13.03.2024г.е нищожен,поради неспазване на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.С решението е осъден ответника „Сити Кеш”ООД да заплати на ищцата И. Г. Г. направените по делото разноски в размер на 54,10лв.,както и да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв.на адв.Р. Р. сумата от 400лв. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в първоинстанционното производство.

В жалбата си дружеството-жалбоподател релевира единствено доводи за недопустимост на атакуваното решение и иска обезсилването му.Поддържа,че в случая ищцата няма правен интерес от предявяването на двата обективно съединени установителни иска за нищожност на договора за кредит,респ.клаузата за неустойка от същия,тъй като към момента на депозиране на исковата молба процесният договор бил погасен изцяло,следователно същата нямала правен интерес от предявяването на установителни искове при положение,че можела да защити в най-пълна степен праватаси с предявяване на осъдителен иск.Сочи се съдебна практика в този смисъл.Иска се обезсилване на решението на ПдРС като недопустимо и прекратяване на производството по установителния иск.Претендират се разноски за въззивното производство.Възразява се по присъждане на разноски за въззиваемата страна,при условия на евентуалност се иска същите да не бъдат съобразени с минималните размери в НМРАВ № 1/04г.,като се позовава на решение на СЕС.

1

Въззиваемата страна- И. Г. Г.,ЕГН-********** моли решението на районния съд да се потвърди като правилно и обосновано.Намира решението за допустимо,като основава аргументите си на Решение на СЕС от 23.11.2023г.,постановено по дело С321/2022г.Претендира адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА.Представя пълномощно и ДПЗС.

Пловдивският окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства,допустимостта и основателността на жалбата,намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок от страна,имаща правен интерес от обжалването,поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество,същата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове от И. Г. Г. против „Сити Кеш”ООД с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.11 от ЗПК и чл.92 от ЗЗД за обявяване нижността на договор за потребителски кредит № 1035458/13.03.2024г.,сключен между страните,а при условията на евентуалност-за обявяване нищожността на клаузата на чл.11 от Договора,предвиждаща заплащането на неустойка, като нищожна на осн.чл.146,ал.1 във вр.с чл.143,ал.2,т.5 от ЗЗП.

В исковата молба се посочва,че страните са сключили договор за потребителски кредит (ДПК) № 1035458/13.03.2024г,който е нищожен на осн.чл.22 във вр.с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК от ЗПК.Претендира се установяване нищожността на този договор,при условия на евентуалност установяване нищожността на клаузата на чл.11 от същия договор,с който е уговорена неустойка при непредставяне на обезпечение,при цена на главния иск от 1352,48лв.и цена на евентуалния иск-283,82лв.

С отговора си по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил исковата молба като неоснователна,като същевременно е поддържал,че липсва правен интерес от предявяването на установителен иск при наличие на възможност за ищцата да предяви осъдителен иск,който й дава по-пълна защита и е искал делото да бъде прекратено.С доклада си,обективиран в определение от 19.12.24г.,районният съд е посочил,че не са налице предпоставките за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска,защото дори и за ищеца да съществува възможност за предявяване на осъдителен иск за платени по договора суми,това не го лишава от възможността да иска произнасяне със СПН по въпроса за действителността на договора.

По делото са събрани писмени доказателства.След анализ на същите,съдът е постановил решение,с което е уважил главния иск и е признал за установено,че ДПК № 1035458/13.03.2024г.е нищожен поради неспазване разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.

По делото е безспорно,че страните са сключили договор за потребителски кредит № 1035458/13.03.2024г.със следните параметри: предоставен кредит в размер на 1000 лв. при ГПР- 50 % и ГЛП- 65, 59 %,изплащан на 11 седмични вноски,при общ размер на дължимата сума за връщане-1068,66лв.Предвидена е и неустойка в чл.11 от договора в размер на 283,82лв.при непредставяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство,платима разсрочено с погасителните вноски.

Не се спори също,че дължимите суми по договора са заплатени от ищцата.

Изложените във въззивната жалба доводи на дружеството-жалбоподател касаят единствено допустимостта,а не правилността на атакуваното решение,поради което и настоящата инстанция следва да разгледа и се произнесе само по така наведените доводи за допустимост на решението.

Според „Сити Кеш”ООД решението е недопустимо като постановено по недопустими искове,предявени без наличието на абсолютната процесуална предпоставка-наличие на правен интерес.Липсата на правен интерес произтичала от възможността ищцата да предяви вместо установителен,осъдителен иск за платените от нея суми,който в по-пълна степен би 2 защитил правата й.

Настоящият състав на съда намира,че решението на

ПдРС е допустимо.Недопустимостта на съдебото решение е порок,при който решението е валидно,но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество.Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство-за липса на положителна или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка,свързана с възникването,съществуването и упражняването на правото на иск.В случая твърдението на жалбоподателя се отнася до недопустимост на предявените от ищцата искове за нищожност на ДПК,респ.клауза от същия,които като установителни,са предявени при липсата на правен интерес,който представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяване на иска.

Предявените главен и евентуален искове са за прогласяване нищожността на договор з а потребителски кредит поради несъответствието на същия с разпоредбите на ЗПК и за прогласяване нищожността на клауза от същия договор-чл.11,поради несъответствие с разпоредбите на чл.146 във вр.с чл.143 от ЗЗП.

Съобразно разпоредбата на чл.124,ал.1 о т ГПК всеки може да предяви иск,за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право,когато има интерес от това.За да бъде допустим установителният иск,ищецът трябва да има правен интерес от предявяването му,за да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо спорът му с ответната страна.Този правен интерес,както бе отбелязано по-горе,е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения иск,за наличието на която съдът следи служебно във всяко положение на делото.Правният интерес от предявяването на установителен иск може да бъде пряк или евентуален,но той винаги е конкретен и зависи от обстоятелствата по делото.

В настоящият случай не се спори,че ищцата като кредитополучател е заплатила всички дължими по процесното правоотношение суми.Действително същата разполага с възможността да предяви претенция за връщане на платените по договора суми,основана на принципа за неоснователно обогатяване.Това обаче не означава,че ищцата,която има качеството на потребител,не разполага и с възможността да предяви установителен иск,с който да поиска да бъде прогласена нищожността на договора,въпреки че е платила сумите по съглашението.

Няма пречка да се иска прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит,по който е извършено плащане,тъй като ищецът-длъжник във всички положения има интерес да се освободи от договорната си обвързаност,което от своя страна ще му даде яснота в договорните отношения.Това,че е извършено определено плащане не гарантира на длъжника по кредита сигурност,тъй като кредитодателят в бъдещ момент би могъл да насочи други претенции срещу потребителя,които се основават на сключения между страните договор.

Цитираната от жалбоподателя в жалбата му съдебна практика не е актуална.Тя не е съобразена с актуалната практика на СЕС,изразена в Решение от 23.11.2023г. по дело С-32122,чието приложение обвързва съда.С това решение е поставен въпрос да бъде установено дали член 7,параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност,трябва да се тълкува в смисъл,че не допуска разпоредби от националното право,съгласно тълкуването им в съдебната практика,изискващи доказването на правен интерес,за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза,съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор,тъй като се счита,че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с друг иск,защитаващ повече правата му,по-специално иск за връщане на недължима престация.

СЕС е посочил, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на 3 неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита,означава в процедурите,с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност,утежняване, разходи и правна несигурност,който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива,в нарушение на принципа на ефективност. Отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск,защитаващ в по-голяма степен правата му,би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване,по-специално с изискването за процесуална икономия.Накрая е направен и извод,че член 7,параграф 1 от Директива 93/13,разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл,че не допуска разпоредби от националното право,съгласно тълкуването им в съдебната практика,изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор,тъй като се счита,че такъв интерес липсва,когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.

Предвид изложеното,с оглед цитираното решение на СЕС,предявените от ищцата искове са допустими и правилно първоинстанционният съд е разгледал и уважил главния иск.Атакуваното решение като допустимо не следва да се обезсилва,а следва да се потвърди По разноските:

При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна.Същата е представлявана от пълномощник по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв.във вр.с чл.32,ал.1,т.1 от ЗАдв.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя,че не дължи разноски,тъй като Г. не е представила ДПЗС и списък на разноските.Напротив,по делото е представен ДПЗС с изрично отбелязване в него,че се предоставя безплатна правна помощ по реда на чл.38 от ЗАдв.

По другото възражение,че по делото били налични данни за материалното състояние на въззиваемата,от които се установявало,че същата раполага с достатъчно такива средства,настоящата инстанция намира,че наличието на основанията по чл.38,ал.1 от ЗАдв.не може да бъде обсъждано от съда, дори и при депозирано от другата страна възражение за липса на основанието по чл.38,ал.1 от ЗАдв.и ангажирани по него доказателства.Съдебната практика е разнопосочна,като настоящият състав на въззивния съд възприема становището,че преценката да окаже безплатна помощ по чл.38,ал.1,т.1 от ЗАдв. е само и единствено на адвоката,тъй като разпоредбата не предвижда изискване клиентът да доказва пред него,че е материално затруднено лице,нито адвокатът има правомощия да проверява дали това е така.