Решение № 260563 от 26.01.2021, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 16503/2019
- Вид
- Решение № 260563
- Подписан
- 26.01.2021
- В сила
- 26.01.2021
- Състав
- СИМОНА ИВАНОВА УГЛЯРОВА, ВИОЛЕТА ИВАНОВА ЙОВЧЕВА, МАРИАНА ВАСИЛЕВА ГЕОРГИЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 299 · Граждански процесуален кодекс
- чл.31, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 35а · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35а, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35а, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35а, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35б · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 · Закон за енергията от възобновяеми източници
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.20а · Закон за задълженията и договорите
- чл.45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл.59 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 7 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 149, ал. 1, т. 1 · Конституция на Република България
- чл. 149, ал. 1, т. 2 · Конституция на Република България
- чл. 151, ал. 2, изр. 3 · Конституция на Република България
- чл. 4, ал. 1 · Конституция на Република България
- чл. 5, ал. 2 · Конституция на Република България
- чл. 7 · Конституция на Република България
- чл. 76, ал. 2 · Конституция на Република България
- чл. 86, ал. 2 · Конституция на Република България
Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 16503 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 170118 от 08.07.2019 г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, допълнено на основание чл.248 от ГПК в частта за разноските с определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, са уважени предявените от „Б.“ ЕООД искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС и чл.
86 ЗЗД, като Н.С.НА Р.Б. е осъдено да заплати в полза на ищеца сумата от 8355,77 лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучения от ищеца размер на цената за електроенергия от слънчева енергия по Договор № 611/29.05.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия от независим продавач с „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД, за която са издадени фактура № **********/31.01.2014 г., фактура № **********/28.02.2014 г., фактура № **********/31.03.2015 г., фактура № **********/30.04.2014 г., фактура № **********/31.05.2014 г., фактура № **********/30.06.2014 г., фактура № **********/31.07.2014 г. и фактура № **********/31.08.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както сумата от 2273,72 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.12.2015 г. до 27.12.2018 г.
С решението съдът се е произнесъл по разноските в производството, съобразно изхода на спора.
С определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. д. № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е оставено без уважение искането на Н.С.НА Р.Б., за изменение на постановения по делото съдебен акт - решение № 170118 от 08.07.2019 г., в частта за разноските.
Със същото определение и по молба по реда на чл.248 ГПК на Държавата, представлявана от министъра на финансите, решение № 170118 от 08.07.2019 г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е допълнено в частта за разноските, като „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл.78, ал.4 ГПК на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата в размер на 300,00 лева – разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от главния ответник в първоинстанционното производство Н.С.НА Р.Б., посредством процесуален представител с доказателства по делото за надлежно учредена представителна власт, като се излагат съображения за неговата недопустимост, неправилност и необоснованост. На първо място жалбоподателят поддържа, че първостепенният съд е постановил съдебен акт срещу ответник, който не притежава пасивна процесуална легитимация, доколкото по иск срещу държавата за вреди, съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 ГПК, последната се представлява от Министъра на финансите. На следващо място и във връзка с неправилността на съдебния акт се сочи, че първоинстанционният съд не е изследвал наличието на всички елементи на фактическия състав за ангажиране на отговорността по чл.49 от ЗЗД, като в случая липсва обосноваване както на елемента на възлагане на работата, така и противоправно поведение от страна на Н.С.НА Р.Б., респективно изключена е и възможността да бъде обоснован и елементът вина. Твърди се недоказаност на вредата, доколкото от събраните по делото доказателства не се установява плащане от страна на ищеца за произведена енергия след 10.08.2014г. Навежда доводи, че съобразно чл.27 от договор № 611/29.05.2012 г. и тристранно споразумение към него от 14.01.2013г., „Б.“ ЕООД се е съгласил изрично с промяна в условията по договора, произтичащи от нормативен или административен акт, респективно и съобразно чл.20а от ЗЗД клаузата е задължителна между страните по силата на сключения договор и наличието й изключва отговорността на което и да е трето лице, в това число и Народното събрание. По изложените съображения се моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството срещу Н.С.НА Р.Б. да бъде прекратено с всички произтичащи от това правни последици. В условията на алтернативност се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен.
Претендират се разноски съобразно списък по реда на чл.80 ГПК, като се релевира възражение за прекомерност по отношение претендираните разноски на насрещната страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна в производството – „Б.“ ЕООД, не е депозирала отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание процесуалният представител на страната оспорва същата по подробно изложени съображения. Претендират се и сторените във въззивното производство разноски, за които се представя списък по реда на чл.80 от ГПК.
По делото е депозирано становище на евентуалния ответник в първоинстанционното производство – Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, в което се поддържа неоснователност на доводите, изложени от въззивника във въззивната жалба. Отделно от това се твърди, в случай на разглеждане исковете срещу евентуалния ответник, че законодателната дейност на Народното събрание не попадала в обхвата на "незаконните актове или действия" по смисъла на чл. 7 КРБ, за които Държавата да може да отговаря имуществено – чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ. ЗОДОВ също изключвал възможността да бъде ангажирана отговорността на Държавата за законодателната дейност на Народното събрание. Такава правна възможност не била предвидена и в друг нормативен акт. В този смисъл Държавата не носела имуществена отговорност за приемането на противоконституционни закони. Предвид специфичния характер на законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност, законодателят бил предвидил специален ред за осъществяване на контрол на законите и уреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги изключвало от приложното поле на чл. 7 КРБ. Неприемането на закон от Народното събрание, респ. неупражняването на законодателна власт, също не можело да се приравни на "незаконни актове или действия" по смисъла на чл. 7 КРБ, което да е основание за ангажиране на имуществената отговорност на Държавата.
Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд, което означавало, че това решение по чл. 149, ал. 1, т.
2 КРБ има действие само занапред, като решенията на конституционния съд за обявяване на противоконституционност нямат обратно действие, дори и по изключение. Счита се, че на гражданските съдилища не е предоставено правомощието да ревизират и контролират действията/бездействието по упражняване на законодателна инициатива и реда на гласуване на Народното събрание и народните представители. На следващо място се сочи, че след обявяването им за противоконституционни процесните норми от ЗЕВИ не следва да бъдат прилагани от гражданските съдилища по отношение на правоотношения, развили се в периода до влизане в сила на решението на Конституционния съд. Обявяването на един закон за противоконституционен не отменяло неговия правен ефект с обратна сила, а само отнемало действието му за в бъдеще.
Решенията на Конституционния съд нямали обратно действие дори по изключение, а възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазвали действието си. Решението на Конституционния съд, с което се обявявала противоконституционността на закон нямало нито отменително, нито правовъзстановително действие. До обявяването му за противоречащ на Конституцията, законът регулирал обществените отношения, имал правен ефект и се прилагал валидно, т. е. уреждал правоотношения. Обявените за противоконституционни норми, уреждащи задължение за удържането на спорните такси, имали обвързващо валидно правно действие до обявяването им за противоконституционни по надлежния ред, т. е до датата на влизането в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд. Поддържа се, че в производството не се установяват елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД - противоправното действие, неговият извършител, наличието на вина и причинно-следствена връзка между деянието и настъпили вреди. Навеждат се доводи за недопустимост и неоснователност на предявения иск за неоснователно обогатяване, както и несвоевременност и необоснованост на претенцията за възстановяване на платени публични задължения поради противоречие с правото на ЕС, по подробно изложени съображения.
Първоинстанционният съд бил приложил погрешно и института на погасителната давност, доколкото в случая увреждащото действие се състояло в приемане на разпоредбите на пар.6, т2 и т.2 от ЗДБРБ за 2014г., които разпоредби представляват част от ЗДБРБ за 2014г., приет повече от пет години преди завеждането на исковата молба, респективно и приложимата петгодишна давност била изтекла по отношение на цялата искова претенция. По изложените съображения и в случай, че съдът разгледа исковете срещу Държавата, същите да бъдат оставени без разглеждане като недопустими, евентуално да се отхвърлят като неоснователни и недоказани. Претендира и присъждането на направените разноски по делото по представен списък по реда на чл.80 ГПК. Релевира се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от страна на въззивната страна в производството.
Депозирана е от страна на Н.С.НА Р.Б. и частна жалба по реда на чл.248 ГПК, срещу определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. д. № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановения по делото съдебен акт - решение № 170118 от 08.07.2019 г., в частта за разноските, с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че първоинстанционният съд не е отчел действителната фактическа и правна сложност по делото, доколкото в конкретния случай е разгледан един иск по чл.49 ЗЗД, като от страна на ищеца са извършени минимално необходимите и обичайни действия за провеждане на производството. Моли се атакуваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията, изложени в отговорите на въззивните жалби, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса и срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Разгледана по същество, настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна.
Софийският районен съд, ГО, 27 състав е сезиран с главен иск с правна квалификация по чл.49 ЗЗД, вр. чл.22, ал.4 ЗКС с ответник – Н.С.НА Р.Б., както и под евентуалност иск с правно основание по чл.49 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС – чл.17 и чл.20 ХОПЕС, принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, установени в ПЕС, както и чл.3 на Директива 2009/28/ЕО срещу Народното събрание, под евентуалност иск с правно основание по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ срещу Държавата, както и под евентуалност иск по чл.59 ЗЗД срещу Държавата.
С оглед извода на първоинстанционния съд за основателност на главния иск по чл. 49 вр. чл.22, ал.4 ЗКС срещу Н.С.НА Р.Б., съдът не се е произнасял по евентуално съединените искове, предвид липсата на сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им.
Разпечатката съдържа 32 от 108 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fbb57ba9-4c24-4038-8fc2-49c97987b715