Определение № 1759 от 22.11.2021, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1759 гр. Бургас, 22.11.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Росица Ж. Темелкова Въззивно частно гражданско дело № 20212100501958 по описа за 2021 година Производството е по чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрисконсулт Радина Илиева против разпореждане № 6268, обективирано в Заповед № 2534/24.09.2021 г. постановено по ч. гр. д. № 5964/2021 г. по описа на РС – Бургас, с което заповедният съд е отхвърлил заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Е. Я. В. с ЕГН **********,с адрес: гр.Б., кв.К., ул.“Т. н.“№ *, за следните суми: 304.24 лв. – договорна лихва за периода 15.06.2020г. – 03.07.2021г.; 249.08 лв. – възнаграждение за закупена и използвана услуга “Фаст“; 750 лв. – възнаграждение за закупена услуга “Флекси“; 184.10 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 16.03.2020г. /датата на изпадане на длъжника в забава/ до 03.07.2021г., и 32.86 лв. – мораторна лихва за периода от 03.07.2021г. /датата на предсрочна изискуемост/ до 26.08.2021г.

Жалбата е подадена в рамките на едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК –препис от разпореждането е връчен на дружеството-заявител на 06.10.2021г., а жалбата е депозирана на 13.10.2021г., същата е подадена от страна с правен интерес да обжалва и е допустима.

Жалбоподателят счита обжалваният акт за незаконосъобразен. Излага 1 доводи, че на този етап от производството заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, цитира относима съдебна практика. Счита, че заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора поради нарушение на закона или добрите нрави и в конкретния случай, превишавайки своите правомощия, е нарушил съдопроизводствените правила. Заявява, че заповедният съд неправилно е приложил нормите на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, във връзка с правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Намира, че заповедният съд не е извършил задълбочен анализ на кумулативните критерии за наличие на неравноправна клауза.

По отношение извода на съда относно недължимостта на договорното възнаграждение, заявява, че в процесния договор уговореният ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва и е ясно посочена методиката на изчисляването му,договореният годишен лихвен процент от 41 % не противоречи на добрите нрави. Счита посочения в договора ГПР в размер на 49,09% за действителен такъв. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е действаща към момента на сключване на процесния договор и обвързва страните. Не е налице нарушение на законови норми, както и противоречие с добрите нрави, поради което клаузата, уговаряща договорното възнаграждение е действителна и същото се дължи от длъжника.

По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното разпореждане, като бъде постановено друго, с което да се постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на всички претендирани суми със заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендират се направените съдебноделоводни разноски.

Частно гражданско дело № 5964 по описа за 2021г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от "Профи кредит България" ЕООД, чрез юрисконсулт Томас Кехайов против длъжника Е. Я. В. с ЕГН ********** за следните суми: 882, 04 лв. – главница по договор за потребителски кредит;

304,24 лв. неплатено договорно възнаграждение в размер за периода 15.06.2020 г. –03.07.2021 г.; 249,08 лв. – неплатено възнаграждение по закупена услуга „Фаст“; 750 лв., възнаграждение по закупена услуга „Флекси“, лихва за забава в размер на 184,10 лв., дължима от 16.03.2020 г. до 2

03.07.2021 г., законна лихва в размер на 32,86 лв., дължима от 03.07.2021г. до датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху цялата сума, считано от датата на депозиране на заявлението в съда до изплащане на вземането, както и разноски по делото, от които: 48,05 лв. –държавна такса и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като е посочено, че вземането произтича от договор за потребителски кредит № ***270/13.01.2020 г.

Районният съд е издал Заповед № 2534 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 5964/2021 г. на БРС за сумата от 882,04 лв.- дължима главница по № 30041853270/13.01.2020 г., ведно със законната лихва върху него, считано от 26.08.2021г. до окончателното изплащане, както и сумата от 17,64 лв. – разноски за държавна такса, и сумата от 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта, относно следните суми: 304.24 лв. –договорна лихва за периода 15.06.2020г. – 03.07.2021г.; 249.08 лв. – възнаграждение за закупена и използвана услуга “Фаст“; 750 лв. – възнаграждение за закупена услуга “Флекси“; 184.10 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 16.03.2020г. /датата на изпадане на длъжника в забава/ до 03.07.2021г., и 32.86 лв. – мораторна лихва за периода от 03.07.2021г. /датата на предсрочна изискуемост/ до 26.08.2021г., с мотиви, че договорът за потребителски кредит с № **270/13.01.2020г. е недействителен, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК – не е ясно как е формиран ГПР. Отделно от това, съдът е счел, че клаузите за заплащането на тези суми са нищожни на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, тъй като в ГПР очевидно не са включени всички разходи – възнагражденията за услуги “Фаст“ и “Флекси“, с добавянето на които суми той става по-висок от предвидения в ал.4 от същата разпоредба размер, а по отношение на договорната лихва и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният ГЛП от 41.00 % надвишава значително трикратния размер на законната лихва.

Към заявлението са приложени заверени преписи от договор за потребителски кредит "Стандарт" с № 30041853270 от 13.01.2020 г.;

3 декларации, общи условия към договора, погасителен план.

Видно от приложения договор за кредит заявителят е предоставил на длъжника сумата от 1000 лв., която следва да бъде върната на 24 месечни вноски, всяка от по 61,59 лв.,при ГПР – 49,09 % и ГЛП – 41, 00 %, лихвен процент на ден – 0, 11 % и общо дължима сума по кредита 1478,29 лв. В договора е уговорено и възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 300 лв. и възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 900 лв., като вноската по тези допълнителни услуги е в размер на 50 лв., и е дължима заедно с месечната погасителна вноска, като така общото задължение по договора възлиза на 2678,20 лв.

Жалбата е частично основателна.

По отношение на претендираните от заявителя суми, а именно 304.24 лв. –договорна лихва за периода 15.06.2020г. – 03.07.2021г.; 184.10 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 16.03.2020г. /датата на изпадане на длъжника в забава/ до 03.07.2021г., и 32.86 лв. – мораторна лихва за периода от 03.07.2021г. /датата на предсрочна изискуемост/ до 26.08.2021г., настоящата инстанция намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 от ГПК, съдът издава заповед за изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. С посочените норми законодателят е възложил на съда служебно да следи за нищожни неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребител, като е достатъчно да се констатира обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза, за да бъде отказано издаването на заповед за изпълнение на парично задължение. Защитата на потребителя е изградена на принципа на създаването на равноправни условия за получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на такъв /чл. 2 от ЗПК/. Водещо е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя, така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.

На първо място окръжният съд намира, че клаузата на възнаградителна лихва /годишен лихвен процент/ не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. С изменението на ЗПК и приемане на 4 разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК /в сила от 23.07.2014 г. /, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.

Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считат за нищожни. Преди приемането на законоустановен размер на ГПР по потребителски кредити не съществуваше норма, регулираща оскъпяването на кредита, поради което съдът е извеждал изводите си от общите правни принципи и морални норми. Към датата на сключване на процесния договор за кредит -13.01.2020 г., новите разпоредби на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК са в сила и определят ясно и точно предела на оскъпяване на кредита.

Възнаградителната лихва е компонент от ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и размерът й подлежи на договаряне, като единственото условие е същата, общо с другите разходи по кредита, формиращи ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове и във валута, определени с Постановление на МС, което в случая е спазено.

Определеният по договора ГПР, в размер на 49,09%, е в границите на законодателно заложения максимален праг, поради което тази уговорка не противоречи на добрите нрави. Следва да се има предвид също, че преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определяне на основния му предмет и съответствие между цената или възнаграждението, от една страна и стоката и услугата, от друга страна- чл.145,ал.2 ЗЗП, т.е. размерът на възнаградителната лихва не подлежи на преценка в контекста на ЗЗП. От друга страна, в чл.11,ал.1,т.10 не се съдържа изискване за конкретизация как е формиран ГПР и по-точно за посочване на отделните негови компоненти. Изискването на закона е в договора на разбираем език да се посочи ГПР и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин, което е сторено в чл.5.2 от ОУ по договора. Следва да се има предвид и решение по дело C 42/15, в което Съдът на ЕС приема, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (§ 67). Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишният процент на разходите по член 10, § 2, буква Ж от Директивата, доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на 5 потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директивата (§ 71 от Решението).

Все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (§ 71 от Решението).В настоящия случай ясно е посочен размерът както на ГПР, така и ГЛП, и общо дължимата сума по кредита, което именно дава възможност на длъжника да прецени в какъв размер е неговото общо задължение и сключването на договора е резултат на направена от негова страна такава преценка.

С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл.9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва,както изисква чл.19,ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави клауза, с която страните да уговарят и поголям от трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва. Горното обуславя извод за основателност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 302,24 лв. – договорно възнаграждение за периода от 15.06.2020г. – 03.07.2021г.