Решение № 260114 от 30.10.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№…………… гр. София, 30 октомври 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав, в открито заседание на 05.10.2020 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван КОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: Стефан МИЛЕВ

Натали ГЕНАДИЕВА при участието на секретаря Косачева и прокурор Въчкова, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 2531/20 г., намери за установено следното:

Упълномощеният защитник на подсъдимия алжирски гражданин С.Р. (адв. И.А.), е подал в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК въззивна жалба срещу Присъда № 304279/17.12.2019 г. на СРС (НО, 99 с.), с която Р. е бил признат за виновен за извършена на 22.05.2018 г. кражба на сумата от 2 130 лв. от владение на пострадалия С.М.Х., наказан (на осн. чл. 194, ал.1, вр. чл. 54 НК) с 1 година и 6 месеца лишаване от свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за срок от 3 години) и осъден да заплати разноските по делото.

Жалбата е с искане по чл.

336, ал.1, т.2 НПК и изтъкнати в негова подкрепа аргументи за неправилна оценка на доказателствата (обосноваване на осъждането с процесуално негодни данни, изведени от предявения чрез оглед в съдебното следствие видеозапис от охранителна камера), довела до грешни фактически изводи (за това, че автор на деянието е именно подс. Р.). Тези доводи са преповторени в откритото заседание пред СГС от встъпилия за първи път във втората инстанция служебен защитник - адв. В. (поради изрична молба на адв. А. да бъде освободен от участие по делото), който пледира, че присъдата почива на недостатъчни по обем и вътрешно противоречиви косвени доказателства (поради липсата на изрядно разпознаване на подсъдимия по време на разследването; поради невъзможност видео-техническата експертиза еднозначно да потвърди, че заснетото лице е именно неговият подзащитен; поради казаното от св. А., че алжирският гражданин изобщо не е бил на местопрестъплението, а в процесното заведение тя е видяла друго лице; и поради обстоятелството, че при обиска на Р. не са били открити банкноти, идентични с отнетите).

Въззивното разглеждане на делото е проведено без участие на самия подсъдим (чл. 269, ал.3, т.1 НПК). След постановяване на първоинстанционната присъда, изготвянето на нейните мотиви и надлежния им превод на френски език (по изрично негово желание), Р. е напуснал заявения адрес за призоваване в гр. София, не е открит на него и не е уведомил съда за своето актуално местонахождение. Последното не е установено и от изготвените по делото справки от МВР и ГД“ИН“.

Прокурорът от СГП предлага обжалваната присъда да бъде потвърдена, защото макар и да почива (според него) на косвени доказателства, те еднопосочно разобличават подсъдимия като автор на инкриминираната кражба.

Присъдата е правилна.

Въззивният съд не намери основания за нейната отмяна или изменение.

Дейността на първата инстанция по установяването на фактите не страда от твърдените в жалбата процесуални пороци. За да признае подс. Р. за извършител на деянието, Районният съд на практика е възприел за несъмнено доказани съставомерните обстоятелства по обвинителния акт. От своя страна, СГС не намери основания да се отклонява от тях и в рамките на същите доказателства да „установява нови фактически положения“ (чл. 316 НПК), защото картината на събитията е била правилно изяснена. Малко преди 13.00 ч. на 22.05.2018 г. подс. С.Р. (роден на *** г. в Р. Алжир), съпровождан от неустановено по делото лице от мъжки пол, посетил ресторант „Кото“, намиращ се в гр. София, ул. „*******№*. Целенасочено подсъдимият избрал да се настани на външната тераса на ресторанта, като седнал на стол, намиращ се непосредствено в гръб със стола, ползван по същото време от пострадалия по делото свидетел С.Х.– посетител на заведението, който обядвал. На облегалката на своя стол Х. държал сакото си, в чийто вътрешен джоб съхранявал портфейл със сумата от 2 130 лв. Подс. Р. видял това и чрез дискретни и внимателни движения успял да опипа незабелязано сакото на Х., да бръкне във вътрешния му джоб и да извади от портмонето горепосочената парична сума, която веднага прибрал в себе си. След това подсъдимият и съпровождащият го мъж веднага напуснали ресторанта, без дори да поръчат храна, а малко по-късно св. Х. установил, че парите в портфейла му липсват и не може да заплати сметката си. Уведомил за това св. З.К.(управител на ресторанта) и заедно прегледали записа от монтираната видеокамера, която заснела как именно подс. Р. бърка в джоб на сакото му, а след това си тръгва от заведението. На 24.05.2018 г. св. Х. засякъл случайно в гр. София (в района на бул. „Витоша“) подс. Р., когото разпознал като лицето от видеозаписа, а опитите му да го задържи, за да изясни случая, довели до възникване на спор и отвеждане на двамата в СДВР/01 РУ.

Оплакванията във въззивната жалба на защитника са главно за начина, по който Районният съд е оценил доказателствата, но тях СГС възприе за неоснователни. Първата инстанция не е изопачила съдържанието на нито един източник на информация; не е използвала данни, събрани в разрез с процесуалните изисквания; и не е постановила присъдата си върху предположения. Напротив – съпоставила е всички косвени факти в една взаимно свързана верига; съобразила е забраната да придава на конкретни доказателствени средства предварително определена сила (чл. 14, ал.2 НПК) и отчитайки житейската логика на събитията, е обосновала, че именно подс. Р. е извършителят на инкриминираната кражба.

Показанията на пострадалия Х. (л.77, гръб – л. 78 от н.о.х.д.) са изключително подробни и са били подложени на внимателна проверка и съпоставка с останалите данни по делото. Този свидетел е бил напълно откровен, че не е директен очевидец на самата кражба (на конкретното поведение, с което подсъдимият е пребъркал джоба на сакото му и е взел оттам паричната сума), но е потвърдил, че е възприел изцяло заснетия запис на събитията и именно на него е видял и запаметил лицето на Р.. Съобщените от Х. странични факти също са улеснили доказателствената дейност на съда, защото пострадалият е разяснил подробно времето и мястото на случилото се; конкретния размер на съхраняваната в портфейла му сума (подкрепен от представени в досъдебното производство документи за получаване на основната част от нея няколко часа по-рано същия ден – 2 бр. нареждане разписка от „Юробанк България“ АД, л. 18/19 от д.п.); спомените му за два лица, настанили се непосредствено до неговата маса в р-т „Кото“ в инкриминирания период; засичането на подсъдимия няколко дни по-късно в центъра на София и отвеждането на двамата на СДВР/01 РУ, където Х. подал две последователни жалби (от 23.05.2018 г. – л. 17 от д.п., и от 24.05.2018 г. – л. 9 от д.п.).

Начинът, по който св. Х. е идентифицирал личността на извършителя, не търпи процесуална критика и в тази насока оплакванията на жалбоподателя за „незаконни доказателства“ (по отношение на приобщения видеозапис и неговия оглед в съдебно заседание) не могат да бъдат споделени. Внимателното проследяване на събитията и хронологията на делото потвърждава, че установените данни не са манипулирани с цел набедяване на подсъдимия чрез неверни показания или други неправомерни способи за уличаване.

Видеозаписът, изгледан непосредствено от Х. веднага след кражбата чрез съдействие на св. З.К.(салонен управител на ресторанта, потвърдила изцяло казаното от пострадалия – вж. показания на л. 52, гръб – л. 53 от н.о.х.д.), е част от делото (л.84 от д.п.) и неговият статут на „веществено доказателство“ (като предмет, върху който има следи от престъплението – чл. 109 НПК) не може да бъде отречен (вж. в този смисъл: р. 390/09-ІІ, 418/15-ІІІ и 123/17-І). Какво е „незаконното“ в него, не става ясно от самата жалба, но съдържанието му на практика възпроизвежда преки доказателства за изследваните събития (директно относими към въпросите по чл. 102, т.1 НПК), защото на него са заснети самото изпълнително деяние и извършителят. Следователно, неправилна е и тезата на защитата, че данните по делото били само косвени, при това – недостатъчни за еднопосочни изводи.

Дискусионният въпрос в случая е може ли проведеното на 29.05.2018 г. с участие на св. Х. разпознаване на подсъдимия Р.

(л.47-48 от д.п.) да се счита за легитимно, при условие, че разпознаващият е посочил лице, което не е наблюдавал пряко (в реално време), а посредством технически възпроизведен видеозапис. За да обоснове авторството, първата инстанция се е позовала в мотивите си (л.101 от н.о.х.д) на резултатите от процесното разпознаване, но според СГС това не съставлява процесуална грешка.

Законът не въвежда ограничения за начина, по който свидетелите да са възприели визуално лицата, които предстои впоследствие да разпознаят, а е поставил единствено изискването при разпита преди самото посочване да са изяснени „обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата; както и за състоянието, в което са се намирали при възприемането на лицето …“ (чл. 170 НПК). Тези изисквания са били надлежно спазени, защото при всички свои разпити пострадалият недвусмислено е пояснявал, че не е видял лично извършителя, а е запомнил физиономията му посредством видяното от охранителния запис. Да се твърди, че годността на действието по чл. 169-171 НПК изисква при всички положения да е имало предварителен пряк визуален контакт („на живо“) между разпознаващ и разпознаван, означава на практика да се придаде предварително определена сила на конкретни доказателствени източници, в разрез със забраната по чл. 14, ал.2 НПК. Че именно подс. С.Р. е лицето, заснето на приобщения видеозапис, е потвърдено и от проведеното с участие на св. Колева второ негово разпознаване (л.53-55 от д.п.), което – макар и извършено „по снимки“, не е в разрез с процесуалните правила. Към датата на провеждане на това действие (31.07.2018 г.) местонахождението на подсъдимия е било неизвестно, тъй като след първоначалното му явяване пред разследващия орган (29.05.2018 г.), той е прекъснал контакта си с него. Това е наложило предприемането на мерки за неговото издирване (вж. изисканите справки и възложените ОИМ след 10.07.2018 г. – л. 126 и сл. от д.п.) и е довело да хипотезата, че „не е възможно да се покаже самото лице“, допускаща по изключение показване на „негова снимка…“ (чл. 171, ал.4 НПК).

Оспорваният с жалбата съдебен оглед на съдържанието на видеозаписа (л.94, гръб от н.о.х.д.) също не страда от процесуални нарушения. Напротив, той най-пълно е гарантирал състезателния характер на делото, защото е проведен в присъствие на всички страни (с възможност всяка от тях да възрази срещу достоверността или техническата годност на материала) и при спазване на стандартите, заложени в чл. 285 НПК.

Нещо повече, именно прякото запознаване на членовете на съдебния състав със заснетите на записа събития е гарантирало в още по-голяма степен правилността на фактическите изводи, защото действието е било извършено като проява на непосредственото начало в наказателното производство (чл. 18 НПК). В мотивите си съдът достатъчно аргументирано е посочил, че благодарение на този оглед е формирал категоричното си убеждение, че именно подс. Р. е лицето, заснето да пребърква сакото на пострадалия Х. и да вади от него отнетата парична сума.

Изричната обосновка в тази насока е била наложителна поради незадоволителното заключение на приетата видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза (л. 80-82 от д.п., изслушана в с.з. на 03.10.2019 г. – л. 52 от н.о.х.д.), която – поради недостатъчно добра резолюция на записа – не е могла да направи извод за идентичност. Първата инстанция, обаче, е стигнала до този извод без експертна помощ и проявеният подход е напълно законосъобразен. Когато съдът може сам да възприеме, анализира, съпостави и прецени конкретни факти, обстоятелства, събития, предмети и други явления, той не се нуждае от „специални знания из областта на науката, изкуството или техниката“ (чл. 144, ал.1 НПК), поради което допускането на съответната експертиза е безпредметно.

Следователно, правилно в случая СРС е заложил на това - оценката на фактите по делото да се извърши „от хора“, а не „от компютри“. Коментираната експертиза, всъщност, не е изцяло „неизползваема“, защото в нея вещото лице е описало поведението на един от заснетите мъже (установен впоследствие като подс. Р.): сядането на масата, свалянето на сакото, няколкократните действия с лявата и дясната му ръка „долу ниско“ и напускането на ресторанта. Така фиксираните моменти не са маловажни, защото по косвен път кореспондират с останалите доказателствени материали: първо – документираните телодвижения на подсъдимия съвпадат изцяло с момента, в който съхраняваната в джоба на сакото на постр. Х. парична сума е изчезнала; и второ – странното и нелогично поведение на Р. да избере заедно със съпровождащия го мъж именно тази маса, на която да седне, а впоследствие