Решение № 1652 от 13.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1652 гр. Пловдив, 13.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330108731 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от К. Г. П. срещу „Вива Кредит“ АД (с предишна правно-организационна форма ООД). Твърди се, че на 22.12.2022 г. между страните бил сключен договор за заем за предоставяне на сума в размер на 500 лв. при ГЛП 40,32%. В договора имало клауза, че кредиторът предоставя допълнителна услуга по експресно разглеждане срещу такса в размер на 197,54 лв. Също така страните уговори, че в 3-дневен срок от сключване на договора заемателят следва да предостави обезпечение, като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 131,60 лв.

Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен на редица основания, а именно: неспазване на предвидената в ЗПК форма, посочване на ГПР, който не е реално приложимият между страните, нищожност поради нищожността на клаузата за възнаградителна лихва като установена в противоречие с добрите нрави и в нарушение правилата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Освен твърдения за недействителност на договора ищецът навежда твърдения за недействителност на всяка от двете клаузи – за такса експресно разглеждане и за неустойка. По отношение на неустойката твърди, че същата противоречи на целта на закона, посочена в чл. 2 ЗПК, че противоречи на добрите нрави, тъй като е изгубила присъщите си функции, заобикаля закона и не възмездява нищо. Счита, че е нищожна и поради факта, че е неравноправна. По отношение на таксата за експресно разглеждане излага доводи, че е в нарушение на чл.10а ЗПК, т.к. съставлява такса за усвояване на кредита. Счита също, че сумата, която е заплатена за тази услуга, е твърде 1 висока в сравнение с отпуснатата сума, с което счита, че се накърняват добрите нрави и отново съставлява неравноправна клауза. Ето защо ищецът счита по отношение на двете клаузи, че са недействителни на основание чл.

26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 3ЗД и чл. 143 ЗЗП, а също така са нищожни с оглед нищожността на целия договор. Моли да се прогласи тяхната нищожност.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът счита, че са спазени изискванията за посочване на лихвен процент и условията за прилагането му. Счита, че договорът включва всички задължителни реквизити по ЗПК, включително е спазено правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Оспорва да е налице противоречие с добрите нрави, както и прекомерност на възнаградителната лихва, както и че това била волята на страните. За извода си се позовава на спецификата на отношенията, вида на заема и неговия срок.

Счита, че не е нарушена и т. 10 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, като единственият определящ ГПР компонент е възнаградителната лихва. Счита, че невключването на неустойката в ГПР произтича от правилото на чл. 19, ал. 3 ЗПК, който изключва плащания, свързани с неизпълнението на договора, и той се изчислява към момента на сключване на договора, поради което нямало как това задължение да се включи, доколкото то е под условие. Счита, че са спазени останалите изисквания на ЗПК, на заемателя са му предоставени съответните документи. Обсъжда основанията за дължимост на неустойката.

Сочи, че ищецът се е запознал с изискванията за обезпечение и съгласявайки се с тях, е бил сигурен, че има необходимото време, за да изпълни този ангажимент. Счита за неприложим чл. 33, ал. 1 ЗПК. По отношение на таксата за експресно разглеждане твърди, че това е доброволна услуга, предхожда одобряването и усвояването на кредита и няма задължителен характер, тя няма общо с отпускане на кредита, а с факта дали потребителят желае документите да се разгледат по-бързо. Ето защо стойността й не следва да се включва в ГПР.

Ответникът предявява насрещни искове, като излага твърдения какви са платените от ответника суми по договора и сочи, че след извършените плащания останали дължими суми за главница, договорна лихва, неустойка, такса и разходи за събиране на просрочени задължения. Моли съдът да осъди първоначалния ищец да му плати сума от 401,72 лв. главница по същия договор за заем, както и 38,39 лв. възнаградителна договорна лихва за периода 16.02.2023 г. – 06.07.2023 г.

Не е постъпил отговор на насрещната искова молба, но с исковата молба е релевирано възражение за недействителност на целия договор, което се поддържа в първото съдебно заседание, поради което същото не е преклудирано.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие за установено следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са главни искове за прогласяване нищожността на клаузата за експресно разглеждане и неустойката с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД, и чл. 143 ЗЗП, както и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД.

2

Предявени са насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

Исковете за нищожност следва да се разгледат при условията на алтернативност, доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, в съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д.

196/2011г. на I т.о. на ВКС, нито въвежда определена поредност.

За основателността на исковете за нищожност следва да са реализирани следните юридически факти: сключването на договор за заем между страните с посочените уговорки за такса и неустойка, по което страните не спорят, и наличието на такива пороци на оспорените клаузи, които водят до тяхната нищожност.

За насрещните искове следва да е реализиран следният фактически състав: сключването на действителен договор за потребителски кредит с писмена уговорка за възнаградителна лихва, усвояване на кредита и настъпване падежът за плащане.

На първо място, следва да се вземе предвид размерът на таксата за експресно разглеждане – 197,54 лв. в сравнение с другите параметри на договора, а именно – 500 лв. заемна сума и срока на договора от 28 седмици, както и договорната лихва в размер на 60,14 лв., чийто размер се извежда при тълкуване чл.2, ал.1, т.1 и т.7 от договора, след изваждане от общо дължимата сума на главницата и таксата за експресно разглеждане. Този размер на възнаградителната лихва се установява и от заключението на ССЕ. Таксата за експресно разглеждане превишава повече от 3 пъти дължимата възнаградителна лихва. От изложеното може да се направи извод, че самият размер на таксата излиза извън рамките на добросъвестността, тъй като се дължи за услуга, която съпровожда основаната предоставяна услуга – ползването на заемната сума, а е в пъти по-висок от възнаградителната лихва.

Следва да се обсъди и предметът на самата такса. Тя е свързана с побързото взимането на решение от кредитора дали да отпусне кредита.

Възможността за бърза оценка на кредитоспособността на заемателя не е извънреден разход за кредитора, а е само и единствено в негова полза. Не би следвало разходите за тази оценка или за бързото й извършване да се възлагат на заемателя. Решението на кредитора дали да извърши тази оценка, как да я извърши и колко бързо е във връзка с негова воля дали желае да сключи договора или не, при условията, на които клиентът е съгласен и точно в този момент.

Услугата по същество е именно във връзка с усвояване на кредита, независимо, че касае ускорена процедура за това. По-бързото отпускане на кредита не е особена услуга, която едната страна прави на другата, а изразено съгласие от кредитора да сключи договора в кратки срокове, като начин клиентът да бъде убеден да предпочете именно този кредитор. Моментът на сключване на договора е момент на съвпадане волеизявленията на страните, в 3 случая изразено с предаването на заемната сума, доколкото договорът за заем е реален. Таксата за експресно разглеждане е свързана с решението на кредитора дали да сключи договора, а той се сключва с предаването на заемната сума, т.е. с усвояването на кредита, следователно, се касае именно за такса за усвояване на кредита. Моментът на сключване на договора не може да е обвързан с възнаграждение, доколкото е част от естеството на самия договор. С други думи, кредиторът има избор дали да сключи договора сега или да рискува да изгуби клиента. Избягването на този риск и бързото сключване на договора е изцяло в полза на кредитора и следва да е за негова сметка. В такъв смисъл е и нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК.

Освен изложеното, правилата на добросъвестността се нарушават и от гледна точка на използване нуждата на заемателя от бързо предоставяне на заемни средства, като същият е принуден да се съгласи с таксата. Посочената уговорка обаче нарушава добрите нрави в по-голяма степен от уговорките, сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия, тъй като насрещна престация липсва. Кредиторът не престира нещо в повече, а взима решение дали да сключи договора по-бързо, което, впрочем, е характерно за финансовите институции, различни от банките.

Посочената такса в чл.1, ал.3 от Договор за паричен заем № ***/21.12.2022г. представлява всъщност възнаграждение за по-бързото отпускане на сумата, следователно, би следвало да отговаря на изискванията на възнаградителната лихва. Уговарянето му като такса за привидно извършване на някаква допълнителна услуга е още един довод за накърняването на добрите нрави чрез такава уговорка.

Въз основа на всичко изложено искът е основателен на основание накърняване на добрите нрави и следва да се уважи, като се прогласи нищожността на клаузата. Не следва да се разглеждат останалите основания за нищожност.

Относно неустойката, уговорена в чл.4, ал.2 от договора при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от усвояване на заема, съдът намира, че тази уговорка също накърнява добрите нрави, тъй като неустойката не отговаря на присъщите си функции, а представлява скрито възнаграждение за кредитора. Ето защо е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД.

Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, поставянето на условия, на които обезпеченията да отговарят, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение и очаквано неговото 4 неизпълнение. Ето защо за уговорената неустойката липсва функцията да обезпечава изпълнението.

Предмета на задължението, за неизпълнението на което е уговорена, дава основание да се приеме, че клаузата не отговаря и на обезщетителната, а и на санкционната функция на неустойката. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.