Решение № 52 от 24.01.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. София, 21.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка Маринкова

Членове:

Даниела Талева

Кристина Гюрова при участието на секретаря Весела Ал. Венева в присъствието на прокурора Н. Ив. Г. като разгледа докладваното от Величка Маринкова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20211100604021 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.

С присъда от 22.06.2021 г. по НОХД №12118/2019 г., СРС, НО, 12 състав е признал подсъдимия Д. Г. ИВ. за невиновен за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б.Б, предл.2 вр. чл.342, ал.1, пр.2 от НК, като на основание чл.304 от НПК го е оправдал изцяло по така повдигнатото му обвинение.

С отделно протоколно определение, постановено след произнА.не и обявяване на присъдата по делото, съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, като е постановил същите да останат за сметка на държавата.

Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила жалба от особения представител на частния обвинител А.П.- Д.- адв.П.К. и протест от прокурор при СРП.

В жалбата и протеста се излагат становища за незаконосъобразност на така постановената присъда, като се твърди, че подсъдимият се е движил със скорост над разрешената такава, която в случая е била 30 км/ч, а неговата скорост е била 56 км/ч. и особеният представител и прокурорът от СРП поддържат, че именно това неправомерно поведение на подсъдимия е в пряка причинно следствена връзка с настъпилото ПТП и причинените в резултат на него тежки телесни увреждания на пострадалата.

1

Искат от въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, с която да признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение и да му наложи справедливо наказание, като в частност прокурорът прави искане за налагане на наказание в размер на 5 месеца лишаване от свобода с 3 годишен изпитателен срок, както и подсъдимият да бъде осъден да заплати и всички направени по делото разноски.

В жалбата и протеста не се иска събирането на нови доказателства.

Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и на вещи лица, както и събирането на нови писмени и веществени доказателства.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд, прокурорът при СГП заявява, че поддържа протеста на СРП, тъй като намира присъдата за неправилна. Счита, че фактите са били правилно изяснени от СРС, но на база установените факти е приложил превратно правото. Твърди, че безспорно установено е, че в първия момент, в който пострадалата е представлявала опасност за движението, подсъдимият с управлявания от него автомобил се е намирал на 26 м. преди мястото на удара, като е управлявал автомобила в този момент със скорост около 56 км/ч. Оттам насетне, съдът директно е сметнал, че скоростта, с която е управлявал подсъдимият, макар и да е неразрешена, същата не е в пряка причинноследствена връзка с ПТП-то и настъпилия удар и оттам настъпилите вреди, позовавайки се на заключението на вещите лица, че дори със скорост от 50 км/ч, която би била разрешената такава, ударът е бил непредотвратим. Счита, че съдът е игнорирал следните обстоятелства:

Мястото на удара се намира между две пешеходни пътеки, като се намира и след пътен знак Б-26 - ограничение на скоростта до 30 км/ч. Освен това при първата пешеходна пътека има и други знаци, които указват за наличие на пешеходна пътека и за неравност. В този смисъл според него за подсъдимия още в този момент, в който е възникнала опасността за първи път е възникнало задължението да съобрази скоростта си с пътната обстановка, с посочените пътни знаци, които индикират, че е възможно да възникне опасност за движение по пътищата. Действително му е повдигнато обвинение за нарушения на чл.21 от ЗДвП, т.е., че е управлявал автомобила с неразрешена скорост, но известно е, че неразрешената скорост се явява винаги и несъобразена. При положение, че е налице и константна съдебна практика, вкл. и ТР № 2/2016 г. при посочване на всички факти и обстоятелства за СРС не е имало никаква пречка да преквалифицира допуснатото нарушение на правилата за движение като такова по чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП, а именно управление на автомобила с несъобразена скорост, като съобразената би била 30 км/ч и при тази скорост от 30 км/ч, разбира се ударът би бил предотвратим, тъй като мястото на удара е извън опасната зона за спиране. Намира, че това е било възможно, тъй като съдът е приел, че мястото на удара се намира след знака Б-26, което означава, че той е в неговото приложно поле, а за подсъдимия при всички положения е възникнало задължението и да намали скоростта. Ето защо счита, че сме изправени пред неправилна присъда, която следва да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да постанови нова осъдителна присъда, с която да признае подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение и му наложи съответно справедливо наказание.

2

Особеният представител на пострадалата и частна обвинителка А.П.- адв.К. заявява, че Поддържа изцяло жалбата, като се има предвид доводите и съображенията, които е изложила в нея. Счита, че това, че пострадалата е инвалид и се движи по нестандартен начин не оневинява водача на МПС. Същият трябва да го управлява съгласно изискванията на закона, особено в населените места. Законодателят именно за това е предвидил в населените места скоростта за движение да е такава в конкретния случай максимално разрешената 30 км/ч, така че водачът да може да реагира и да избегне ПТП. Смята, че всякакви интерпретации от типа, че и при съобразена скорост пак щеше да бъде същия резултат е меко казано безобразие. Именно безотговорното поведение на подсъдимия и незачитането на изискванията на правилата за движение по пътищата, визирани в ЗДвП е довело до ПТП, с което А. е пострадала до такава степен, че няма никаква съвместимост с най-елементарните норми на живот. Счита, че подсъдимият Д.И. за постигане целите на чл.

36 от НК следва да понесе наказание като към него се приложи цялата строгост на закона, тъй като обвинението е доказно по ясен и категоричен начин.

Моли въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, с която да признае подсъдимия за виновен и да му наложи наказание за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. Б от НК.

Защитникът на подсъдимия Д.Г.- адв.Д. заявява, че нито едно от твърденията на държавното и частно обвинение не намира опора в доказателствения материал, поради което и няма основание за промяна на първоинстанционната присъда. Поддържа, че от показанията на разпитаните трима свидетели- очевидци на деянието- С., С. и И.М. се установява фактическата обстановка по делото, сочеща на това, че е било изключително тъмно, имало е паркирани от дясната страна автомобили, пострадалата, се е придвижвала изключително особено- седнала и на подскоци, като двете свидетелки са успели да определят пострадалата като човешко същество, едва когато са били на 1 метър от нея, толкова тъмно е било. Подчертава, че пострадалата е започнала да пресича между паркирани автомобили- факт, който е игнориран още в ДП, поради което се е наложило изготвянето и на нови експертизи в хода на съдебното следствие. Не отрича, че преди мястото където е настъпило ПТП, е имало знак Б-26, който ограничава скоростта на 30 км/ч за водачите на автомобилите, само че опасността за водача е настъпила на 26,49 м. преди мястото на ПТП, или на близо 19 м. преди този знак, който ограничава скоростта на 30 км/ч, поради което счита, че изключително некоректно прокуратурата е формулирала обвинителната теза. Тя е повдигнала, имайки предвизия обвинение на подсъдимия, с идеята, че той ще наруши тази правна норма, регламентираща движение с 30 км/ч, само че той е реагирал на опасността на 26,49 м., т.е. преди мястото на знака.

Отделно от това всичките експертизи, които са допуснати по делото говорят, че недвусмислено пострадалата е попаднала в неговата опасна зона, така че дали той се е движел с 50 км/ч, 56 км/ч и при 50 км/ч неговият удар е бил непредотвратим, т.е. за да не настъпи удар е трябвало да се движи с около 28 км/ч, каквото той не е имал дължимо поведение 18 м. преди знака.

3

Ето защо, имайки предвид всички тези факти и обстоятелства и позовавайки се ТР № 2/2016 г., където ВКС е казал, че приложението на чл.15 може да намери опора и смисъл винаги във всеки един конкретен случай, счита, че в конкретния случай скоростта не е в причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Твърди, че подсъдимият се е движел със скорост, която му е позволявала да спре в зоната на осветяване на късите светлини, не е имало други форсмажорни обстоятелства, които да налагат някакво друго специфично дължимо поведение и ето защо, поради тази причина счита, че съдът, анализирайки целия доказателствен материал е стигнал и до правилните, обосновани и законосъобразни правни изводи на база на целия обективно събран доказателствен материал. В подкрепа на своята теза сочи решение по касационно производство № 966/20 г. на 1 НО, и решения на САС по ВНОХД № 1286/2011 г. на 2 въззивен състав и решение по ВНОХД № 639/2012 г. на 1 въззивен състав, които и двете присъди оправдателни са потвърдени от ВКС. В заключение моли въззивния съд да потвърди присъдата на СРС.

Подсъдимият Д.И. заявява, че потвърждава казаното от защитника си, като в последната си дума заявява, че съжалява за случилото се. Твърди, че със сигурност не го е искал и със сигурност не е могъл да го предвиди. От около 7 г. вече живее с тази случка и с оглед всички събрани доказателства по делото смята, че няма вина за случилото се, като моли въззивния съда да потвърди присъдата на първата инстанция.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата протеста, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания за нейната отмяна и за връщане на делото на СРС, поради допуснати съществени процесуални нарушения на тази фаза и най- вече при изготвяне на мотивите на съда към присъдата.

За разлика от прокурора, въззивният съд счита, че първостепенният такъв не е изяснил правилно, точно и коректно фактическата обстановка по делото и всички относими към конкретния случай факти и обстоятелства, което е видно от мотивите към присъдатасъщите са вътрешно противоречиви, неясни и не позволяват да се прецени какво е приел за установено първия съд, съответно на база на кои конкретни обстоятелства е направил своите правни изводи, които също така са взаимнопротиворечиви и поради това неясни и лишени от каквато и да е било правна и житейска логика.

На практика липсват годни (непротиворечиви, ясни, последователни и логични) мотиви, които да бъдат обект на контрол от въззивната инстанция. Това не позволява на последната да прецени дали първостепенния съд е изяснил правилно и вярно фактическата обстановка по делото и в този смисъл дали е стигнал до правилни правни изводи, които както вече бе посочени са и правно абсурдни в своята заключителна част.

Видно от мотивите към присъдата, СРС е приел, че на инкриминираната дата, подс.И. е управлявал МПС по бул.Райко Даскалов с посока на движение от бул.Пенчо Владигеров към 4 ул.Добринова скала, като се движил в дясната лента от двете ленти за посоката му на движение. Малко след това съдът приема за установено, че по посоката на движение на лекия автомобил, управляван от подс.И. „върху тротоарните площи и в част от лявата лента за движение”, успоредно на пътя били паркирани леки автомобили. Така записаното в мотивите към присъдата е абсолютно непонятно откъм фактическа страна и не позволява да се установи какво е имал предвид съда, съответно какво е приел за установено- къде са се намирали паркираните автомобили- дали върху тротоарната площ, дали върху пътното платно, а в последния случай в коя пътна лента, съответно препятствали ли движението на МПС по пътното платно и ако да в коя от двете пътни ленти и коя посока на движение- дали в тази на подсъдимия или в обратна. Това обстоятелство очевидно е от изключително значение за конкретния случай, доколкото и видно и от пледоарията на защитника на подсъдимия, адв.Д. твърди пострадалата да е излязла на пътното платно измежду паркирани на същото автомобили, което според него очевидно е препятствало възможността на подсъдимия да я възприеме своевременно. От мотивите на съда обаче не става ясно какво е приел той за установено, тъй като написаното е вътрешно противоречиво и неясно, като никъде в мотивите си съдът не е посочил дали тези автомобили са препятствали по някакъв начин видимостта на подсъдимия към пострадалата и към мястото на ПТП или не. Тази неяснота в мотивите се засилва още повече, доколкото се твърди подс.И. да се е движил в дясната от двете пътни ленти за посоката му на движение, а пострадалата да е предприела пресичане на пътното платно от дясно на ляво спрямо посоката му на движение, „излизайки измежду паркирани на пътното платно автомобили”. Всеки средно интелигентен човек, четейки мотивите на съда би останал в недоумение каква точно е била конкретната фактическа обстановка в случая и къде според съда са се намирали въпросните паркирани автомобили- върху тротоарната площ, върху част от лявата лента за движение по посоката на движение на автомобила на подсъдимия (както е записал съда в мотивите си) или върху дясната такава (ако се приеме, че пострадалата е излязла измежду тях предвижвайки се отдясно спрямо посоката на движение на автомобила на подсъдимия), а в последния случай и ако това е било така, то заемали ли са те цялата пътна лента и позволявало ли е това на подсъдимия да се движи с управлявания от него автомобил в тази пътна лента, както твърди съдът по- горе в мотивите си ? Тази неяснота още повече се засилва, с оглед записаното в мотивите на съда, че преди да предприеме пресичане на пътното платно, пострадалата А. Д. е седяла до тротоара- перпендикулярно на платното за движение, което навежда на мисълта, че според съда преди да предприеме пресичане тя е била на самото пътно платно. Съдът не сочи обаче пострадалата да е седяла между паркирани на пътното платно автомобили, а твърди да е била само между две пешеходни пътеки в района на спирката на бл.519. На база така записаните в мотивите на съда факти, които той е приел за установено за въззивния съд изобщо не става ясно каква е била конкретната фактическа обстановка в района на ПТП, къде са се намирали паркираните автомобили, ограничавали ли са видимостта на подсъдимия към пострадалата, както и движението му в дясната пътна лента в района на ПТП. Между впрочем от мотивите на съда така и не става ясно къде точно е настъпило ПТП- дали в лявата или в дясната пътна лента по посоката на движение на автомобила на 5 подсъдимия, тъй като съдът така и не е посочил всяка лента с каква ширина е, нито е посочил къде по ширина на пътното платно се е намирала пострадалата, когато подсъдимият е имал обективна възможност да я възприеме за първи път, както и в коя част на пътното платно се е намирала тя- била ли е излязла вече изцяло или само отчасти измежду автомобилите, които се твърди да са били паркирани някъде в района на ПТП, в коя лента за движение се е намирала- лявата, дясната или по средата на двете, съответно с коя част на тялото си е била навлязла в съответната лента за движение. Това е от особено значение с оглед възприетото от съда, че пострадалата се е предвижвала приплъзвайки се напред със седалищните си части, бутайки с ръце патериците си и отласквайки тялото си напред. Това предполага, че краката на пострадалата са били по- напред от тялото й и в този смисъл възниква и логично въпросът към кой момент подсъдимият обективно е могъл да възприеме пострадалата и коя част от тялото й е могъл да възприеме най- напред, съответно къде се е намирала тя в този момент, на какво разстояние е бил подсъдимият с управлявания от него автомобил по същото време и в този смисъл към кой момент за него е възникнала опасността. Действително в мотивите си съдът е цитирал заключението на изготвената в хода на съдебното следствие КМАвТЕ, което е кредитирал и според което „отстоянието на челната част на автомобила до мястото на удара към момента, в който подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме пострадалата върху пътното платно е било 26,49 м”.