Определение № 4837 от 05.11.2024, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 2054/2024
- Вид
- Определение № 4837
- Подписан
- 05.11.2024
- В сила
- 05.11.2024
- Състав
- Мила Йорданова Колева, Десислава Георгиева Жекова, Тони Кръстев
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 276, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 278 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4837 гр. Варна, 05.11.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Мила Й. Колева
Членове:
Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Мила Й. Колева Въззивно частно гражданско дело № 20243100502054 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Г. М. Д. от гр. Варна, чрез адв.
С. К., срещу Определение № 7635/08.07.2024 г., постановено по гр. д. № 14940/2023 г. по описа на ВРС, 14 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Счита, че в случая не следва да се присъжда възнаграждение в по-нисък размер от минимално предвидения в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Позовава се на практика на ВКС и на решение по дело С-438/22 на СЕС касателно критериите за определяне на адвокатско възнаграждение, като излага доводи, че наредбата за размерите на адвокатските възнаграждения служела за ориентир относно механизма за определянето им при различните видове дела. Сочи, че в случая процесуалното представителство е осъществено при предварително заплащане на адвокатския труд, като това, наред с броя на предявените искове и характера на защитата не обосновавало извод за прекомерност на адвокатско възнаграждение. Излага, че в случая заплатеният адвокатски хонорар за два отделни иска, съобразен с минимума по Наредбата, не е израз на съществено надценяване на труда на адвоката, а е съответен на осъщественото процесуално представителство. Намира за справедлив размерът от 960 лева, съответно - размерът от 800 лева, като евентуално счита, че адвокатското възнаграждение следва да е в минимален размер по 400 лева за всеки един от обективно кумулативно съединените искове. Моли да се отмени определението, като се измени решението в частта за разноските.
1
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от насрещната страна „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, гр. София, е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена.
Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
С Решение № 1915/27.05.2024 г., постановено по гр. д. № 14940/27.05.2024 г. на ВРС, 14 състав, е прогласена нищожността на клаузата на т. 3.10. от Договор за паричен заем № 815311/17.02.2023 г., сключен между Г. М. Д. и „СИТИ КЕШ“ ООД, предвиждаща бързо разглеждане на подаденото искане за отпускането на кредит, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, и е осъден ответника да върне на ищцата сумата от 35.66 лева, представляваща платена без основание сума по нищожна клауза за бързо разглеждане на заявлението за отпускане на кредит, уговорена в т. 3.10. от процесния договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.11.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от разноски за производството в общ размер на 185.00 лева, от които 85 лева за държавна такса и 100.00 лева за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 248 ГПК от ищцата е постъпила молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските като му бъдат присъдени разноски за осъществено адв.възнаграждение в размер на 960 лева или същото да бъде намалено до 800 лева, евентуално до 400 лева.
С обжалваното определение ВРС е приел, че не са налице основания за изменение на решението и е оставил молбата без уважение.
Видно от материалите по гр. д. № 14940/2023 г. на ВРС, налице е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адв. А. Д., в който е договорено възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер на 960 лева, платени в брой, или по 480 лева по всеки един от исковете.
На първо място, съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на 2 която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.
В разглеждания случай, съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процесуално представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива.
Действително, касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела. Макар и в случая да са предявени два иска – за недействителност на клауза на договора и за връщане на дадено без основание, то извършената работа е една и съща, доколкото исковете почиват на един и същ правопораждащ факт – сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника. Ето защо и с оглед идентичната защита в случая не са налице основания за присъждане на адв.възнаграждение поотделно за двата иска.
Следва да се отбележи още, че по делото са налице данни за наличието на образувани и други дела от ищеца срещу ответника и други кредитори с идентичен предмет, основани на идентични договори. Разпоредбата на чл. 3 от ГПК задължава участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, като задължение на съда е да не допуска злоупотреба с такива.
Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни и произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права.
С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че присъденият от ВРС размер на адвокатско възнаграждение от 100.00 лева се явява съответен на осъщественото по делото процесуално представителство.
Поради изложеното, обжалваното определение като правилно следва да 3 бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7635/08.07.2024 г., постановено по гр. д. № 14940/2023 г. по описа на ВРС, 14 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4