Решение № 231 от 28.05.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. София, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Н. Св. Василев

Катерина В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско дело № 20261800500461 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано e по въззивна жалба, депозирана от първоначалния ищец и настоящ въззивник Ю. А. А., чрез адвокат В. Х. от САК срещу решение № 6 / 05.01.2026 г., постановено по гр.д.№ 722/2025 г., по описа на Районен съд Сливница (СлРС), с което съдът Е ОТХВЪРЛИЛ предявените от Ю. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С. ж.к. „С. Т.“, бл....., вх.., ет.., ап.... против Н. А.

А., ЕГН ............ с адрес: село Х., общ. Б., ул. „Е- п.“ № 196 искове за присъждане на сума в общ размер на 14400,00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от 28.02.2020 г. до 28.02.2022 г., от които 4800,00 лева за имот в село Х., общ. Б., местност „К.“ - УПИ ..-..., целият с площ от 654 кв.м., кв... по регулационния план на селото, при граници на имота: улица, УПИ . -..., улица, УПИ ...-... и 9600,00 лева за построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда с гараж с обща застроена площ от 148.72 кв.м. и с разгърната и застроена площ от 337.92 кв.м, съобразно правата й в съсобствеността, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.02.2025 г. до окончателното им плащане.

С решението си СлРС е възложил в тежест на ищцата сторените от 1 ответника съдебни разноски, на осн.чл.78, ал.3 ГПК.

С въззивната жалба се изразява несъгласие с обжалвания съдебен акт в неговата цялост. Излага твърдения за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение, като счита, че първоинстанционният съд е установил еднопосочно фактите по казуса и твърденията само на ответника.

Счита, че безспорно било установено, че тя е била лишена от ответника да ползва съсобствения имот, нотариалната покана за това му била надлежно връчена, а според цитирана съдебна практика било достатъчно ответникът да ползва целия съсобствен имот и дори да й предлагал ключ за него, тя следвало да получава обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, след като й пречел да обитава и държи нейните части.

Претендира разноски, сторени пред районния и въззивния съд.

В срока за писмен отговор не е подаден такъв от въззиваемата страна – първоначален ответник Н. А. А..

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Софийски окръжен съд, приема за установено следното :

Въззивната жалба се явява процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, Софийски окръжен съд намира следното :

Обжалваното решение не се явява нищожно. Същото е постановено от съдия от СлРС, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Обжалваното решение се явява процесуално допустимо. Налице е гражданскоправен спор, между процесуално правоспособни и дееспособни страни, подведомствен на съда, като родово и местно компетентен да разгледа делото, се явява СлРС. При предявяването на иска са били налице положителните процесуални предпоставки за това и не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване.

Районният съд се е произнесъл именно по предявения иск.

Софийският окръжен съд следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.

Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СлРС, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт.

При правилно разпределена доказателствена

2 тежест, съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд, следва да се добави и следното:

Предмет на въззивно обжалване е предявен и отхвърлен осъдителен иск, с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, предявен от ищцата срещу ответника - за осъждане последният да й заплати общата сума от 14400,00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода 28.02.2020 г. до 28.02.2022 г., от които 4800 лева за имот в село Х., общ. Б., местност „К.“ - УПИ ..-..., целият с площ от 654 кв.м., кв... по регулационния план на селото, при граници на имота: улица, УПИ . -..., улица, УПИ ...-... и 9600 лева за построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда с гараж с обща застроена площ от 148.72 кв.м. и с разгърната и застроена площ от 337.92 кв.м, съобразно правата й в съсобствеността, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.02.2025 г. до окончателното плащане.

Размерът на обезщетението било установено съобразно заключението на приетата по делото СТЕ, неоспорена от страните.

Не се спори по делото, че страните са съсобственици по наследство на имот в село Х., общ. Б., местност „К.“ - УПИ ..-..., целият с площ от 654 кв.м., кв... по регулационния план на селото, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда с гараж с обща застроена площ от 148.72 кв.м. и с разгърната и застроена площ от 337.92 кв.м., при граници на имота: улица, УПИ . -..., улица, УПИ ...-....

От представеното по делото Решение № 135 от 07.02.2020 г. по гр.д. № 145/2019 г. по описа на РС - Сливница, влязло в сила на 02.06.2020 г., се установява, че процесният УПИ и сграда са допуснати до делба между страните в настоящото производство, в качеството им на съсобственици, при следните квоти - за Ю. А. - 20.89 % от УПИ и 30.59 % от сградата, а за Н. А. 79.11 % от УПИ и 69.41 % от сградата.

О т показанията на свидетелите Г. Т. и Б. Д., допуснати по искане на 3 ищцата, не се установява ответникът да я е възпирал или ограничавал да ползва процесния имот за исковия период, нито да я е лишавал или отнемал това й право. Установяват, че отношенията между страните касателно процесния имот били трайно влошени, поради спор з а правата им на съсобственост, възникнали след смъртта на майка им през 2013 година.

Излагат, че в исковия период ищцата не е ползвала имота, но не е изразявала желание за това, нито са възприели ответникът да й е пречел да го стори.

Свидетелите, осигурени от ответника - неговият син Н. А. и А. Л. жената, с която живее на съпружески начала установяват, че от 2000 година насам ответникът живее и ползва процесния имот, като обитава само приземния етаж от сградата, а първия и втория не се ползват от него и семейството му. Твърдят, че никога не са възпрепятствали ищцата да ползва имота, винаги й е бил осигуряван достъп, тя никога не е проявявала желание д а го обитава. След смъртта на майката на страните ищцата рядко е посещавала имота - веднъж и л и два пъти годишно, а от две - три години изобщо. Достъпът до двора и къщата винаги бил свободен.

При така установеното от фактическа страна, окръжният съд възприе следните правни изводи:

Предявен е осъдителен иск, с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС.

Същият е допустим, тъй като е предявен в пет годишния давностен срок, тъй като съгласно възприетото с Решение № 450 от 19.01.2012 г. на ВКС, постановено по гр. д. № 1619/2010 г., III г. о., ГК и Решение № 104 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1715/2011 г., III г. о., ГК, предмет на спора по чл. 31, ал. 2 от ЗС не касае наем, а обезщетение за ползване, поради което в случая е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не тригодишната по чл. 111, б. "в", предл. 1 от ЗЗД.

Искът е предявен и от активно легитимирано лице–съсобственик, което претендира обезщетение от твърдяно лишаване на ползването на обща с ответника съсобствена недвижима вещ.

Разгледан по същество, искът се явява НЕОСНОВАТЕЛЕН.

4

За да бъде успешно реализирано притезанието за обезщетение по чл. 31, ал.2 от ЗС, следва да бъдат осъществени следните кумулативни предпоставки: неползващият съсобственик да е отправил писмено искане, което да е получено от ползващия съсобственик и въпреки това последният или член на неговото семейство да продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои лични или на семейството му потребности, без да зачита конкурентните права на другия правоимащ съсобственик.

Няма право на обезщетение обаче този, който отказва да приеме такава възможност, т.е. претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият я съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме или да не я е реализирал, без да бъде възпрепятстван от другия съсобственик.

В контекста на разрешенията, дадени с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС и задължителното тълкуване на понятието "лично ползване" по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, а именно, че такова е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им.

В случая обаче ищецът сам и по собствена воля се е лишил и дезинтересирал от ползването на съсобственото жилище, като не го е упражнявал при липса на данни и доказателства някой да го е възпрепятствал в тази насока. Наред с горното, същият не съумя да проведе успешно пълно и главно доказване, че действително и фактически е бил лишен от достъп до целия процесен имот в резултат на запретителни или отблъскващи действия от страна на ответника.

Съдебната практика на ВКС, на която се позовава ищецът във въззивната жалба е ирелевантна за случая, тъй като не се установи ответникът да ползва цялата съсобствена вещ, нито да е извършил действия, които да пречат или лишават ищцата да обитава части от имота, бил й е предложен ключ, не се доказа патронът на бравата да е бил сменен, нито достъпът й до помещенията в имота да е бил принудително възпрепятстван и/или непреодолимо осуетен.

Освен това, съгласно изконната съдебна практика, касаеща режима на 5 обикновената идеална съсобственост, важима за конкретния казус, всяко едно от правоимащите лица притежава припадаща се идеална част върху всяка една молекула от общата вещ, която може да владее и ползва, поради което не следва да се приема за релевантно възражението на ищцата, че ответника ползвал целия имот или че го извършвал без правно основание, напротив – установи се, че той упражнява фактическа власт само върху реална част от него.

Всички разпитани пред районния съд свидетели установяват, че достъпът до имота на ищцата никога не е бил препятстван от ответника, същата доброволно не го е посещавала, но е имала реална възможност да го ползва, съобразно правата си на съсобственост. Не се доказа също така, че ответникът ползва и обитава целия съсобствен имот, а само части от него.

По делото действително се установи, че ответникът живее в процесната жилищна сграда, но обитава само приземния етаж от същата, както и ползва поземления имот, но не се доказа да ползва повече отколкото притежава в дял и да пречи на ищцата да ползва имота, съобразно правата й на съсобственост.

Няма твърдения и данни също така ответникът да е отдал под наем или преотстъпил под друга правна форма имота на трето лице, което да осъществява изключителна фактическа власт или държане върху него изцяло или частично.

Наред с това, по казуса не се установи, че отправеното от ищцата писмено поискване за заплащане на обезщетение е достигнало действително и надлежно до ответника или че е приложима предвидената в закона фикция за фингираното му връчването по реда на чл.47, ал.5 ГПК.