Определение № 2342 от 27.08.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2342 гр. София, 27.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002901909 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК:

831094393 срещу въззивно решение № 522 от 24.07.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.т.д. № 1000 по описа на съда за 2022 г., което е потвърдено първоинстанционно решение № 260625 от 10.10.2022 г., постановено по т.д. № 35 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд /СГС/, ТО, VI-6 състав, с което са уважени предявените срещу касатора от „МИНИ МАРИЦА - ИЗТОК“ ЕАД, ЕИК: 833017552 искове за осъждане на касатора да заплати на основание чл. 442 от ТЗ, на „МИНИ МАРИЦА - ИЗТОК“ ЕАД сумата 245 741,07лв. (двеста четиридесет и пет хиляди седемстотин четиридесет и един лева и седем стотинки), представляваща сумарна величина от дължимите от банката суми по банкови гаранции, както следва: 1.) сума в размер на 9 994,21 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006638/19.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 164/30.04.2018 г. с предмет на договора - доставка на шарнири, оси и други резервни части за ходови механизми за ТМО и ГТЛ;

2.) сума в размер на 36 635,96 лв. по банкова гаранция № 000LG–L– 006630/10.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 1

147/19.04.2018 г. с предмет на договора - изработка, доставка и монтаж в готово изделие на секции комплект СШН 1800; 3.) сума в размер на 47 669,40лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006629/10.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 146/19.04.2018 г. с предмет на договора изработка, доставка и монтаж в готово изделие на секции комплект СШН 1800 комплект с шарнирани ролкови станции; 4.) сума в размер на 45 750 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006716/20.07.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 269/31.07.2018 г. с предмет на договора доставка на ходови ролки, звезди и тележки за ТМО и ГТЛ; 5.) сума в размер на 31 504 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006754/03.09.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 350/27.09.2018 г. с предмет на договора доставка на станция шарнирна ролкова поддържаща; 6.) сума в размер на 4 590 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006654/11.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 204/06.06.2018г. с предмет на договора - доставка на валове за редуктори за ТМО и ГТЛ; 7.) сума в размер на 31 597,50лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006665/25.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 209/08.06.2018 г. с предмет на договора - доставка на резервни части за работен орган кофово–верижни багери ERs 710 и 8.) сума в размер на 38 000лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006646/04.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 187/23.05.2018 г. с предмет на договора - ремонт на тягов ел. двигател GBM 350 kW/1500V за електрически локомотив EL-2, ведно със законната лихва върху сумата 245 741,07лв., начиная от 07.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се изводите на въззивния съд в насока на това, че банковата гаранция е изцяло „абстрактна сделка“, при която банката гарант няма право на възражения във връзка с валутното правоотношение, въз основа на което е издадена, като неправилни и необосновани и такива, които не се споделят нито в теорията, нито в практиката /определение № 50271/20.04.2023 г. постановено по т.д. № 1205/2022 г. на ВКС; решение № 64 от 02.08.2013 г. по търг.д. № 457/2012 г.

2 на ВКС; „Банковата гаранция“, Издателство „Сиби“, 1998 г. - Кристиян Таков/. Според касатора съжденията на САС относно абстрактността на сделката по чл. 442 от ТЗ са неизчерпателни и не обхващат всички хипотези, застъпени в теорията и практиката, а възприетите от съдебните състави на СГС и САС грешни доводи са формирали воля на съда, която е довела до постановяване на неправилно решение. Сочи се, че задължението на банката - гарант е субсидиарно (то следва неизпълнението на главното задължение), поради което тази зависимост на задължението на гаранта спрямо главното гарантирано задължение (по валутното правоотношение) разколебава тезата за пълната абстрактност на банковата гаранция. Поддържа се, че абстрактността на безусловната гаранция има своите граници - тя свършва там, където започва недобросъвестността на бенефициера. Неоснователна и недобросъвестна ще е претенция на бенефициера тогава, когато валутното отношение, по повод на което е издадена гаранцията, се е развило по начин, несъвместим с претендирането. Такъв е и случаят, когато наредителят е изпълнил задълженията си, обезпечени с гаранцията, а бенефициерът се домогва да получи и гаранционната сума.

При безусловната гаранция, каквито са и процесните, това неоснователно претендиране може да се извърши чрез неверни твърдения/изявления в претенцията или претендиране на гарантираната сума на основание нищожна клауза в договора, какъвто касаторът счита, че е и настоящия случай, а именно – поради нищожността на неустоечните клаузи по валутното правоотношение, въз основа на което е издадена всяка една от гаранциите.

Касаторът излага, че при абстрактната банкова гаранция, банката - гарант извършва с грижата на добрия търговец проверка за външната редовност на представените от бенефициера документи, която обхваща: вида на документа, който следва да съответства по характер и авторство на посочения в гаранцията; наличие на явни признаци, сочещи на неистинност на документа, включително на поправки в същия без ясно установено авторство; очевидни противоречия в документа или в документите, включително удостоверяване на взаимно изключващи се факти или диаметрално противоположни твърдения; влагане в едно и също понятие на коренно различно значение или обхват /словесно 3 тъждество при липса на тъждество по съдържание/; откровено лъжливи, нелогични или крайно двусмислени съждения; пълна липса на конкретност и определеност на твърденията; позоваване на невъзможни събития/явления или други подобни, като преценката е винаги конкретна.

/Така решение № 153 от 19.12.2012 г. по търг.д. № 1189/2011 г. на ВКС, решение № 22 от 02.08.2016 г. по т.д. № 3349/2014 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 1168 от 27.06.2013 г. по т.д. № 2259/2012 г. на СГС, решение № 31 от 22.03.2021 г. по т.д. № 865/2020 г. на ВКС, Първо т.о./ С оглед горното касаторът счита, че изводът на въззивния съд по отношение на вида проверка, който банката - гарант следва да извърши при предявяване на искане за плащане на „безусловна“ абстрактна банкова гаранция е грешен и е довел до постановяване на неправилно и необосновано въззивно решение.

Оспорва се приетото от съда, че не дължи произнасяне по въпроса с наведените от ответника възражения за нищожност на неустоечните клаузи, в качеството му на банка - гарант по валутното правоотношение, което касаторът счита за неправилно, противоречащо на материалния закон и необосновано. Твърди се, че банката, именно в изпълнение на правата и задълженията си на гарант е изложила своите съображения пред съда по отношение на неустоечните клаузи в договорите, въз основа на които са издадени и самите банкови гаранции.

Застъпената теза от банката е закрепена и дадена в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Като подробно възпроизвежда застъпените в посоченото тълкувателно решение на ВКС тези досежно функциите на неустойката и правомощията на съда по преценка действителността на същата, и като цитира допълнителна практика на ВКС в така възприетите насоки, касаторът сочи, че в настоящото производство банката - гарант не е оспорвала действителността на неустойката като прекомерна, а като противоречаща на добрите нрави, но видно и от двете решения на инстанциите по съществото на спора, тези възражения не са обсъдени от съда нито в първа инстанция, нито във въззивна.

На следващо място се сочи, че дори да се приеме извода, до който са достигнали и двете инстанции, че банката следва да бъде осъдена да 4 плати по предявените банкови гаранции, защото са надлежно предявени и банката няма право на възражения по валутното правоотношение, то неправилни и необосновани са изводите на съдебния състав, че банката няма право да извърши извънсъдебното или съдебно прихващане. Твърди се, че банката, като ответник и жалбоподател е представила доказателства в хода на производството пред първа инстанция, с които е обосновала валидно извършено прихващане, с напълно ликвидно и изискуемо към момента на прихващането вземане и се настоява, че с извънсъдебното прихващане, което е напълно действителен способ за погасяване на задължения, задължението на банката - гарант е изпълнено до размера 209 553,58 лева. Възражението по отношение на остатъка за плащане в размер на 22 980,22 лева, е обосновано и подкрепено с приети по делото писмени доказателства, че не е преведен по сметка на ищеца, поради наличие на обезпечителен запор върху всички настоящи и бъдещи вземания на ищеца към банката – ответник в общ размер на 236 040,04 лева по ИД № 20207650400157 по описа на ЧСИ Гергана Илчева, с peг. № 767 на КЧСИ. Според касатора обезпечителният запор представлява непреодолима правна пречка за надлежното изпълнение от страна на гаранта, което води до обективна невъзможност за изпълнение /чл. 81, ал. 1 ЗЗД/.

Оспорва се като неправилен довода в мотивите на СГС, подкрепен изцяло от САС, по отношение на съществуването на вземането на банката - гарант и привилегията, с която то се ползва. Излага се, че противно на приетото от СГС, респективно от САС, че банката гарант няма ликвидно и изискуемо вземане, срещу което да извърши прихващане, в хода на съдебното дирене са представени достатъчно доказателства от страна на банката, че такова съществува и то се ползва с първа по ред привилегия. Твърди се, че съдът сам признава, че ответникът има качеството на кредитор с вземане, произтичащо от договор за цесия сключен с трето, неучастващо по делото лице, чийто размер е 573 475,63 лева, произтичащо от посочените в приложение № 1 към договора за цесия вземания по описаните и издадени фактури; не се спори по делото и че тази цесия е породила действие между страните по нея, както и по отношение на длъжника /ищеца/, уведомен за цесията от цедента на 25.06.2013 г., и който е извършил частично плащане на 5 цесионера в размер на 430 106,72 лева на 21.11.2013 г. От цитирания текст от решението на СГС според касатора става ясно, че съдът възприема правилно само част от фактите, но не обосновава верни изводи по отношение на ликвидността на вземането. Сочи се, че ищецът в качеството си на длъжник по цесията е признал вземането на ответника, като цесионер и кредитор, по отношение на когото следва да заплати дължимите суми по процесиите фактури, и още с уведомяването за договора за цесия на 25.06.2013 г., длъжникът по цесията – ищецът, е приел, че дължи на ответника общата сума по фактурите, а именно 573 475,63 лева. В този смисъл според касатора, възражението на ищеца за надлежно изпълнение към кредитора – ответника, като частично изпълнение към цесионера и частично изпълнение към НАП е недопустимо и неоснователно, а твърденията му, че изпълнението на запора, наложен от НАП, съгласно който ищецът и настоящ ответник по касационната жалба твърди, че е заплатил 25 % от сумата по всяка фактура, го освобождава от отговорност към носителя на вземането – банката, са напълно необосновани. Според касатора към момента на изпълнение на първия и втория запор, наложени от публичен изпълнител върху вземанията на праводателя му по договора за цесия към ищеца, вземането на банката, произтичащо от договора за цесия е валидно и изискуемо и това, че е изпълнено погрешно на НАП, не води до извода, че не съществува, че длъжникът не го е признал и че същото е дължимо в пълен размер към цесионера – банката ответник, а не към НАП. В подкрепа на тези си твърдения касаторът изтъква приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата съдебно счетоводна експертиза. Изтъква се, че освен, че ищецът неколкократно е признавал съществуването на вземането на ответника по договора за цесия от 25.06.2013 г., вещото лице също е констатирало, че общата сума платена към цесионера /банката/ и към НАП, съответства на общата сума на задълженията по фактурите, описани в приложение към договора за цесия, което води до неправилност и необоснованост на обжалваното решение.