Решение № 198 от 14.10.2021, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. Смолян, 14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Мария Ан. Славчева

Крум Б. Гечев при участието на секретаря Недялка М. Кокудева като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело № 20215400500269 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 52/28.05.2021г., постановено по гр.д.№ 43/2021г. по описа на Маданския районен съд е осъдено „Креди Йес“ ООД гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, с ЕИК 200688545 да заплати на основание чл.55,ал.1,предл.І от ЗЗД на В. Д. Л., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Р., ул.“В. Л.“ № *, вх.*, ап. **, сумата от 1 106,33 лева, получени при начална липса на основание като плащания за неустойка (791,64 лева) и за възнаградителна лихва (314,69 лева) по Договор за паричен заем № 953558/12.09.2019г. към искане № 85984, сключен между тях, ведно със законната лихва върху главницата от 1 106,33 лева, считано от подаване на исковата молба на 03.02.2021г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в общ размер на 250 лева. Осъдено е „Креди Йес“ ООД гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, с ЕИК 200688545 да заплати на основание чл.38,ал.2, във вр. с ал.1 от ЗА на адвокат М. М. Ор., с ЕГН ********** от Смолянска адвокатска колегия, в качеството й на процесуален представител на ищцата В. Д. Л. адвокатско възнаграждение в размер на 307,44 лева.

Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 1075/29.06.2021г. от „Креди Йес" ООД, ЕИК 200688545, представлявано от управителя Вл. М. И., чрез пълномощника му адв.

П. Ив. П. с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се доводи, че съдът не е обсъдил и анализирал представените писмени доказателства в тяхната съвкупност за наличието на 1 индивидуално договорени клаузи поради, което е достигнал до неправилния извод, че клаузата на чл. 8 от процесния договор е нищожна. Твърди се, че съдът неправилно е игнорирал безспорния факт, че договорената между страните клауза е в пряка връзка с нормата на чл. 10, ал.4 от ЗПК, която урежда условията, при които е допустима едностранна промяна на общия разход по кредита за потребителя, а именно едновременно наличие на изрично предвидена в договор възможност за увеличаване и за намаляване на общия разход по кредита и описание на обстоятелствата приложими към промяната на общия разход по кредита, които да са обективно обосновани и да не зависят от волята на кредитора, както е в случая. Ал. 5 на чл.10 ЗПК предвижда нищожност на всяка уговорка, която нарушава правилото на ал.4 или го заобикаля. В настоящия случай в договора е прието, че неустойката от 930.58 лв. е дължима от заемателя, в случай, че не предостави договореното в чл. 6 обезпечение или последното не отговаря на изискванията на чл. 10, ал.2, т.1 и т. 4 от Общите Условия, представлява клауза за едностранно изменение на общия разход по кредита без да са налице едновременно предпоставките на чл.10, ал.4, т.1 и т.2 от ЗПК. Легално определение на „общ разход по кредита" е дадено в § 1, т.1 от ДР на ЗПК и това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно предвидената в чл. 8 от договора за заем неустойка не представлява общ разход по кредита. Освен това тя е резултат и от уговорка между страните по двустранен договор и дори да се приеме, че представлява неравноправна клауза по чл. 143, ал.1, т.5 от ЗЗП, то е акт на индивидуално договаряне без да са налице данните, че потребителя не е имал възможност да се запознае с условията на договора, респективно да влияе върху тях. Поради изложеното, се налага извода, че неустойката не се включва в размера на общия разход по кредита по смисъла § 1, т.1 от ДР на ЗПК и условията на чл. 1, ал. 4, вр. ал.5 от ЗПК по отношение на нея са неприложими. Затова и клаузата, която урежда дължимостта на неустойката не противоречи на посочената норма. Твърди се още, че съдът не е взел впредвид, че с конкретната клауза между страните се уговаря неустойка за неизпълнение на обещано от потребителя обезпечаване на заема.

При сключване на договор за паричен заем, страните са действали в рамките на свободата на договаряне (чл.9 от ЗЗД) и като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. Към момента на сключване на договора, заемателят е бил съгласен с това и е изразил своята воля чрез подписването на договора.

Направените от ищеца оплаквания за недължимост на вече заплатени от него суми по сключения договор за заем след години е доказателство за нарушаване на добрите нрави именно от негова страна. Поради свободата на договарянето кредиторът се е съгласил да приеме неустойката да се изплаща периодично към месечните погасителни вноски по договора, за да е по облекчено изпълнението от страна на заемателя. Неправилен и необоснован е извода на съда, че чрез разсроченото й плащане в погасителния план се приравнява на лихва и че представлява прикрито оскъпяване. От събраните доказателства е видно,че същата се дължи поради липсата на надлежно обезпечение при рисково за кредитора заемно правоотношение, скрепено в договор към датата на сключването му, като в основанието за нейното начисляване не може да се прави паралел с лихва.

Единствената цел, за която неустойката е уговорена, не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не противоречи на добрите нрави. Въпросът за

2 критериите, при които неустойката за неизпълнение следва да се преценява е разрешен в т.З от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, според която неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като прекомерността й не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Уговорената в чл. 8 от договора неустойка е за неизпълнение на конкретно индивидуално договорно задължение на ищеца - за осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението му да върне главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейния размер не води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.

Неустоечната клауза по чл. 8 от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, приложим към процесния договор на основание чл. 24 от ЗПК. Безспорното неизпълнение на задължението на ищеца да осигури обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, са обстоятелства, които в своята съвкупност са релевантни при осъществяване на дължимата съгласно чл. 145, ал.1 от ЗЗП преценка - че неустоечната клауза не е неравноправна, независимо как е уговорена - индивидуално или не. Не може да се пренебрегне и санкционната цел на уговорената между страните неустойка, която цел не е отречена нито от ЗПК, нито от ЗЗП,поради неправилен е изводът на съда, че неустойката по чл. 8 от договора за паричен заем и нейния размер противоречат на изискването за добросъвестност, нито че водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Неправилен и противоречив е и извода на съда, че преди сключването на процесния договор от потребителя не е поискано да представи надлежно обезпечение. Необосновано съдът приравнява неустойката на възнаградителна и на прикрита лихва. Съдът е обсъдил единствено ССчЕ, приемайки я за неоспорена от страните, въпреки че е оспорена от жалбоподателя, и не е обсъдил ъде отменено обжалваното решение и бъде отхвърлен предявения иск. Претендира за разноски по делото за двете инстанции.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 1267/27.07.2021г. от В. Д. Л., чрез пълномощника й адв.М. О., с който се оспорва същата като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, доводите в жалбата за допуснати нарушения на материалния закон са напълно неоснователни. Излагат се доводи, че в представената по делото „Молба за заем № 85984" от 11.09.2019г. предхождаща сключването на договора за заем са посочени неговите условия: размер-2000,00 лева и брой вноски- 18x263,00 лева, фиксирани, преди сключването на договора,т.е. преди да бъде подписан договора, неустойката по чл.8 е била начислена и е била дължима. Видно от колона 5 на погасителния план месечна погасителна вноска е в размер на 263,00 лева, като включва и разсрочена неустойка по чл.8 от договора. Това опровергава формулировката в договора и тезата на ответното дружество, че тази неустойка се начислява и дължи заради неизпълнение на поето от ищеца задължение да обезпечи договора за кредит по един от посочените в чл.8 начини.

Потвърждава се изложеното от ищеца в исковата молба, че задължението за заплащане на неустойка цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й, без да се чака 3-дневния срок, уговорен в чл.8 за предоставяне на обезпечение. Задължението за заплащане на неустойка е възникнало още в деня на подписване на договора, поради което клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № 953558 към 3 искане № 85984 е нищожна на основание чл.26 ЗЗД, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. От заключението на вещото лице се установява, че Л. е заплатила на ответното дружество сумата от 3106,33 лева, с които са погасени задълженията й по договора за главница в размер на 2 000,00 лева, лихва в размер на 314,69 лева и неустойка в размер на 791,64 лева. Изчисленията на вещото лице сочат, че размера на ГПР приложим по договора, като се вземат предвид всички подлежащи на връщане суми е 257,74 %, което е в противоречие с чл.19 ал.4 от ЗПК, предвиждащ ГПР да не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.19 ал.5-6 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, а при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.Допуснато е нарушение на разпоредбите на чл.

11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка по чл.8 от договора съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК. В договора за кредит е посочено, че ГПР е в размер на 48,312%, но при изчисляването му не е взета предвид неустойката в размер на 2042,00 лева, която дори надвишава размера на отпуснатия кредит.Според заключението на вещото лице по приетата ССчЕ размерът на ГПР се явява значително по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.Тъй като процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК трябва да отговаря на императивните му разпоредби.Правилно районният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен , а клаузата по чл.8 за неустойка е нищожна, поради което моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция на основание чл.38 ал.2 във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в минимален размер.