Определение № 1873 от 16.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1873 гр. София, 16.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20258002900108 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-застраховане“АД срещу решение №143/10.07.2024 г. по в.т.д.№170/24 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която е потвърдено решение №60/18.01.2024г. по гр.д.

№1006/23г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, с която дружеството е осъдено на основание чл.432 ал.1 КЗ да заплати на Д. И. М. и М. И. Г. суми в размер на разликите над 80 000 лв. до 120 000 лв. за всяка от тях, ведно със законната лихва, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на тяхната майка Ж.К.Ж., вследствие настъпило на 12.07.2019г. ПТП.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон, и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част. Касаторът счита,че определените със съдебните решения размери на обезщетения са завишени и неотговарящи на критериите за справедливост, както и ,че не са съобразени с тези, присъждани в практиката при аналогични случаи. Според него неправилно съдът е отрекъл наличието на съпричиняване от страна на загиналата, като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства /конкретно – заключението на експертизата/, които сочат на 1 неизпълнение на задължението й след като веднъж е стъпила на пешеходната пътека, да не спира без необходимост и да не удължава ненужно пътя и времето за пресичане. Касаторът моли жалбата му да бъде допусната до разглеждане по същество и след отмяната на решението в обжалваната от него част, да бъдат отхвърлени предявените от насрещните страни искове за сумите над 80 000 лв.Претендира разноски.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена със следните, формулирани от него, въпроси: 1. За приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалата, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП; 2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 3. Следва ли определеното от съда обезщетение да съответства и да е съобразено с установените по делото факти, в частност със съществувалите отношения между пострадалата и увредените лица към момента на настъпване на вредите, предвид факта,че последните трайно са се установили извън пределите на Република България?; 4. При определяне на справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание чл.432 КЗ съдът следва ли да приема и отчита като фактор, обуславящ присъждане на по-ниско обезщетение, поведението на пострадалия и увредените лица във връзка с проведеното лечение на получените травматични увреждания? По тези въпроси, според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС №17/63г., ППВС №4/61г., ТР №1/2014г. на ОСТК на ВКС, решение №165/26.10.2010г. по т.д.№93/10г. на ВКС ІІ т.о., решение №251/28.12.2023г. по гр.д.№1377/23г. на ІV г.о. на ВКС и решение №50071/30.10.23г. по т.д.№1219/22г. на ІІ т.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че въззивното решение в обжалваната от него част е очевидно неправилно.

Ответниците по касационната жалба Д. И. М. и М. И. Г., в депозиран от тях отговор на същата, са изложили доводи срещу нейната основателност, 2 считайки въззивното решение в обжалваната от застрахователя част за правилно и законосъобразно. Молят да бъде присъдено в полза на процесуалния им представител по реда на чл.38 ЗА адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.

В срока за отговор ищците Д. И. М. и М. И. Г. са депозирали насрещна касационна жалба, с която са оспорили въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл.432 ГПК за разликата от присъдените им от по 120 000 лв. до предявените от тях размери от по 150 000 лв. Считат,че в тази им част решението е постановено в отклонение от практиката на ВКС, с която са дадени разрешения на въпросите Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? /противоречие с решенията по т.д.№87/10г. на ІІ т.о. на ВКС и гр.д.№280/11г. на ІІІ г.о. на ВКС/ и Какви критерии следва да се съобразят от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена средна телесна повреда в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? /противоречие с решението по гр.д.№2945/23г. на ІІІ г.о. на ВКС/.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната и насрещната касационна жалби са подадени в законоустановения срок от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което са допустими.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд Бургас е съобразил, че липсват на оплаквания във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на възприетия за установен механизъм на процесното ПТП, както и по отношение на това, че ПТП е причинено от водач на МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното застрахователно дружество. Механизмът на настъпилото ПТП и вината на водача съдът е приел за установени с влязлата в сила присъда от 12.10.2021г. по нохд №674/2021г.по описа на БОС, с която 3 същият е признат за виновен за това,че на 12.07.2019 г. в гр. Бургас при управлението на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.119 ал.1 ЗДвП, като с действията си е причинил средна телесна повреда на едно лице и смъртта на друго лице /наследодателката на ищците/, настъпила вследствие на остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност, развили се в резултат на хипостатична бронхопневмония, възникнала от продължителното залежаване поради травмите, получени при удара от автомобила,а именно: счупване на сакрума, счупване на срамната и ишиадичната кости, контузио абдоминис, ретроперитонеален хематом и разкъсно-контузна рана на гърба на дясна ръка. Приел е за безспорно и установено,че ищците са наследници на починалата - нейни дъщери.

Доколкото по силата на чл.269 изр.2 ГПК е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, касаещи размера на присъденото обезщетение и наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалата, съдът е намерил за ненужно да преразглежда и се произнася повторно по безспорно установените от първата инстанция факти, а само по спорните такива, относими към наведените от въззивника оплаквания.

По въпроса за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат съдът е съобразил практика на ВКС, която изрично е цитирал, като е посочил, че, според нея, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан от него по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от него; изводът за наличие на съпричиняване следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия,с които той обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване; намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51 ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем; определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на деликвента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

4

Съдът е отнесъл тези разрешения към конкретно установените по делото факти, въз основа на които е приел,че съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата пешеходка чрез извършени от нея конкретни действия или бездействия, които да са допринесли за вредоносния резултат, не е доказано. Като неоснователни са счетени доводите на въззивника, основани на изявленията на вещото лице от авто-техническата експертиза за съществуваща вероятност пешеходката да е виждала,че автомобилът се е движил с висока скорост и в резултат на това си възприятие да е била спряла на пешеходната пътека, което да е „объркало“ сметките на водача,че има възможност да премине безопасно по пешеходната пътека зад нея. Съставът се е обосновал с това, че това изявление на вещото лице не е установен по делото факт, а предположение, което съдът няма основание да съобрази. Посочил е от друга страна,че скоростта на преминаване на всеки пешеходец не е регламентирана с конкретни стойности в ЗДвП и ППЗДвП,а е в зависимост от възрастта и здравословното му състояние, поради което констатацията на вещото лице,че при по-бързо придвижване на пешеходката ударът е можело да бъде избегнат е също в сферата на вероятностите,а не почива на установени по делото факти, след като ответникът не е ангажирал доказателства, които да установяват по несъмнен и категоричен начин, че пострадалата е имала обективна физическа възможност да се придвижи по-бързо,за да избегне удара с автомобила и,че с поведението си е нарушила чл.113 т.2 от ЗдвП или друга норма от закона, вменяваща й конкретни задължения като пешеходец. Наред с това, съдът е изложил аргументи,че лекият автомобил, управляван от виновния водач се е движил със скорост от около 50 км/ч при добра видимост, възприел е пешеходците на разстояние от 52 м и е имал достатъчно време да спре преди пешеходната пътека, но вмисто да стори това, е преценил неправилно,че може да премине зад двете пешеходки, без да спира и намалява скоростта си на движение. На базата на това, съдът е заключил,че ПТП е настъпило единствено и само в резултат на допуснатите от застрахования водач нарушения на ЗДвП- чл.119 ал.2 ЗДвП.

За неоснователни са приети от съда и оплакванията на въззивното дружество,че определеното от БОС обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер от по 120 000 лв. е завишено и не съответства на критериите за справедливост,тъй като съдът не е изследвал задълбочено и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти, имащи значение за 5 справедливия размер на застрахователното обезщетение. И при разрешаването на този спорен между страните въпрос съдът се е позовал на задължителната практика на касационната инстанция, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда. В тази връзка съдът е отказал да сподели възражението на въззивника – застраховател, че смъртта на наследодателката на ищците е настъпила в резултат на неправилно лечение и установените по делото множество хронични заболявания,а не в резултат на причинените и от ПТП травми, съобразявайки разпоредбата на чл.300 ГПК и влязлата в сила присъда, с която смъртта й е приета за съставомерна за състава на престъплението,в извършването на което е признат за виновен водачът и е установена и причинно-следствената връзка между настъпилите при ПТП травми и последвалата й смърт. Освен за недоказано, съдът е приел възражението,че смъртта на Ж. е настъпила и поради неправилния избор на хоспис, в който не са разполагали с апаратура за оказване на първа помощ за овладяване на установените усложнения, за направено при липса на установена пряка причинна връзка.