Решение № 702 от 02.12.2024, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно търговско дело 576/2024
- Вид
- Решение № 702
- Подписан
- 02.12.2024
- Състав
- Даниела Дончева, Капка Павлова, Величка Борилова
Цитирани разпоредби
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.297 · Граждански процесуален кодекс
- член 298 , ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.21, ал.1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 432, ал. 1 · Кодекс за застраховането
- чл.483, ал.5 · Кодекс за застраховането
- чл. 499, ал. 4 · Кодекс за застраховането
- чл.499,ал.4 и ал.5 · Кодекс за застраховането
- чл.519, ал.1, т.1 · Кодекс за застраховането
- чл.557, ал.1 · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
№ 702 гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Даниела Дончева
Членове:
Величка Борилова
Капка Павлова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно търговско дело № 20241001000576 по описа за 2024 година
С решение № 747 от 27.05.2024г., постановено по т.д.№ 1730/2023г. по описа на СГС са отхвърлени предявените от „ЗК Лев Инс“ АД против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 499, ал. 4 от КЗ и по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 40 000 лева — главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Н. П., законната лихва върху главницата в размер на 16 640,72 лева - от датата на плащането - 07.10.2019 г. до 21.09.2023 г. – датата на предявяване на иска, сумата от 200 000 лева - изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Г. П. в размер на 120000 лв., на М. Т. К. и Д. Г. П. по 40 000 лева, законната лихва върху главницата от датата на плащането - 01.10.2019 г. до 21.09.2023 г. в размер на 83 536,96 лева, във връзка със застрахователно събитие – смъртта на Н. Т. П. в резултат на ПТП от 26.11.2016 г., причинено от Б. А. А. при управление на лек автомобил „Форд Мондео“ с временен регистрационен № ******** в нарушение на Закона за движение по пътищата.
На ответната страна са присъдени разноски.
Недоволно от така постановеното решение е останало „ЗК Лев Инс“ АД и в законоустановения срок е подало въззивна жалба против същото. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен като незаконосъобразен и вместо него да бъде постановен друг, с която предявеният иск да бъде уважен. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че когато е налице влязло в сила решение за осъждане на застрахователя да заплати на обезщетение на увредените лица, то същият не може в 1 последващ процес с трето лице да твърди, че е налице спор относно това кой трябва да изплати обезщетението, както и че разпоредбата на чл.499, ал.4 от КЗ влиза в действие в пълнота само в хипотезата когато е налице доброволно плащане от застрахователя.
Поддържа се, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по полица № 22116002600835/06.10.2016г. и че този въпрос е разрешен с влязло в сила решение по т.д.№ 855/2022г. на ВКС. По това дело бил даден отговор на материалноправния въпрос за наличието на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл.483, ал.5 от КЗ в случаите когато използването на МПС с временни табели с регистрационен номер е в несъответствие с установения към момента на сключване на застрахователния договор специален регистрационен режим в Наредба №I- 45 от 24 март 200г. за регистриране, отчет пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, телени от тях, и реда за предоставяне на данни и спиране от движение на МПС, ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства.
Излагат се доводи, че разпоредбите на чл.499,ал.4 и ал.5 от КЗ указват кой следва да заплати обезщетение на увреденото лице при спор относно отговорността между застрахователя и Гаранционния фонд, но те не уреждат правото на застрахователя, който е изпълнил чуждf задължение да встъпи в правата на кредитора, тъй като това право е регламентирано в ЗЗД. Същевременно било уредено регресното вземане към Гаранционния фонд при последващо установяване, че отговорността да плати застрахователното обезщетение е на Гаранционен фонд, като същият дължи и заплащане на законна лихва от момента на плащането.
Развити са доводи относно това кога е налице сила на пресъдено нещо и какъв е нейният предмет.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от страна, имаща правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва.
Поддържа се, че разпоредбата на чл.499, ал.4, изр.2 от КЗ урежда извънсъдебния спор между застрахователя и Гаранционен фонд, във връзка с претенция за заплащане на обезщетение и задължава застрахователя да плати на увредения, въпреки спора, като му предоставя право на специфична законова суборгация, в случай, че се установи, че длъжник на увредения е Гаранционен фонд. В случай, че по предявен от увреденото лице иск се установи, че застрахователят е длъжник по претендираното обезщетение, с влизане в сила на решението се установява и липса на материална предпоставка на законовата суборгация на застрахователя, уредена в чл.499, ал.4, изр.2 от КЗ. Към момента на изпълнението / плащане на обезщетението/ било установено със задължителна сила, че кредиторът в правата на който твърди, че е встъпил застрахователят, няма вземане срещу Гаранционен фонд. Поради това постановеното решение относно този факт имало обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение с Гаранционен фонд и нямало възможност 2 въпросът да се пререшава по отношение на него. Не бил осъществен фактическият състав на чл.557, ал.1 от КЗ за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд.
Изтъква се, че в случая е налице валидна застраховка ГО, което изключва отговорността на ГФ. Този факт се установявал и от приложената по делото справка от Информационния център на ГФ, от която било видно, че лек автомобил „Форд Мондео“ с временни регистрационни номера № 0058860 има сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за периода, който е настъпило ПТП. Липсвала и другата предпоставка за ангажиране на отговорността на ГФ, а именно- наличието на спор между ГФ и застрахователят- ищец, възникнала в хода на уреждане на претенцията, тъй като този въпрос не бил повдигнат преди плащането, а и ищецът не упражнил правомощието си да конституира ГФ като трето лице в хода на производството по прекия иск на увреденото лице, за да го обвърже с мотивите на спора.
Изразява се становище и за недопустимост на претенцията, тъй като със силата на пресъдено нещо на решението, въз основа на което е реализирано плащането било признато съществуването на вземанията на увредените лице за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от ПТП към застрахователя. Именно в това производство ищецът следвало да релевира възраженията си, в съответните процесуални срокове, излагайки конкретно фактите и обстоятелствата, на които счита,че почива възражението му.
В съдебно заседание страните поддържат становищата си.
Претендират разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
„ЗК Лев Инс“ АД е предявило против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.499, ал.4 от КЗ за заплащане на сума в общ размер от 240 000лв., която представлява сбор от изплатени от дружеството застрахователни обезщетения заедно с мораторни лихви на лицата Д. Г. П., М. Т. К. и Д. Н. П. за претърпени от тях неимуществени вреди.
Излагат се твърдения, че ПТП, от което са произлезли вредите е причинено от водача Б.
А. А., управлявал лек автомобил „Форд Мондео“ с временен регистрационен номер ********, негова собственост. Ищецът счита, че отговорността за обезщетяване на вредите е на ответната страна като се аргументира с дадения по т.д.№ 855/2022г. отговор на правен въпрос относно това чия е отговорността за вредите от така настъпилото произшествие.
Ответникът Гаранционен фонд оспорва иска като поддържа, че към датата на настъпване на вредоносноното събитие е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по отношение на временните регистрационни табели, поставени на автомобила и това обуславяло ангажирането на отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ. Поради това счита,че не са налице основанията за ангажиране на отговорността на ГФ. Оспорват се и исковете за лихва с твърдението, че отговорността не е деликтна и поради това ГФ би изпаднал в забава едва след като му бъде отправена покана.
3
С допълнителната искова молба ищецът е изложил тезата, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по полица 2211600835/06.10.2016 г. във връзка с управлението на лек автомобил Форд Мондео с временен рег. номер ********.
Поддържа, че в хода на производството по гр. д. № 6324/2017 г. на СГС преди изплащане на застрахователното обезщетение е възникнал спор между ГФ и застрахователя във връзка с отговорността. Настоящият ищец, който е бил ответник в посоченото производство оспорил материалноправната си легитимация и застрахователното правоотношение по посочената полица, а увреденото лице именно по този повод направило искане за изменение на иска, като е предявен иск при евентуалност срещу ГФ.
На следващо място се посочва,че временните регистрационни табели, за които е сключена застраховката, не са използвани в съответствие с чл. 30 на Наредбата на министъра на вътрешните работи № I – 45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, като това нарушение обуславя липсата на застрахователно покритие.
Отново се позовава на цитираното вече решение по т.д.№ 855/2022 г. на ВКС, което представлявало задължителна съдебна практика по реда на чл.290 от ГПК.
Излагат се и доводи, че Гаранционния фонд дължи лихва от датата на плащане от страна на застрахователя, ако се установи, че отговорността за заплащане на застрахователно обезщетение е на ГФ, но застрахователят вече е платил.
С отговора на допълнителната искова молба ответната страна поддържа вече изразеното становище, като посочва, че наличието на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ се установява от приложената по делото справка от Информационния регистър на Гаранционния фонд. Тази застраховка осигурявала покритие към датата на ПТП. Поискано е като трето лице –помагач да бъде конституиран виновният водач – Б. А..
Това искане е уважено. Посоченото лице не е изразило становище по иска.
С обжалваното решение е прието, че след като по отношение на застрахователя има влязло в сила решение, с което същият е осъден да заплати обезщетение за вредите, причинени при въпросното ПТП и плащането е извършено именно въз основа на него, то не е налице фактическият състав на чл.499, ал.4 от КЗ за уважаване на предявения иск.
Съдът е счел, че следва да зачетете на основание чл.297 от ГПК последиците на постановеното по гр.д.№ 5773/2018г. на САС решение, с което „ЗК Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на Д. Г. П., М. Т. К. и Д. Н. П. обезщетение за неимуществени вреди , настъпили в резултат на ПТП, станало на 26.11.2016г., при което е загинал техният наследодател Н. П.. За съда било установено с вече постановеното решение, че именно „ЗК Лев Инс“ АД следва да обезщети правоимащите лица и било недопустимо в последващ процес да се установява отговорността за плащане на Гаранционния фонд. Това юридическо лице можело да се позове на това решение и да се позове на СПН, която установявала, че именно ищцовото 4 дружество е отговорно за заплащане на обезщетението на увредените лица.
Изложени са мотиви, че отговорността по чл.499, ал.4, изр.второ от КЗ предпоставяла да не е съдебно установено с влязло в сила решение, че застрахователят е отговорен за това задължение. Изразът „впоследствие бъде установено“ в посочената правна норма следвало да се тълкува в смисъл, че установяването е спрямо правоимащите увредени лица в процес с тяхно участие. Изтъква се, че това разбиране на разширява субективните предели на СПН, а отчита връзката между регресното право на застрахователя срещу Гаранционния фонд по чл.499,ал.4 и ал.5 от КЗ и отговорността на застрахователя към увреденото лице по силата на прекия иск по чл.432, ал.1 от КЗ. Застрахователят следвало да изчерпи всичките си възражения относно възникването на правото на застрахователно обезщетение, което включвало и валидно застрахователно правоотношение. В последващ процес, макар и срещу трето лице - ГФ, застрахователят не можел да твърди, че е налице спор относно това кой дължи изплащане на обезщетението. Разпоредбата на чл.499, ал.4 от КЗ влизала в пълно действие тогава, когато е налице доброволно, а не въз основа на влязло в сила осъдително решение плащане на дължимото обезщетение. При тази хипотеза били допустимо, така както и при хипотезата на чл.499, ал.5 от КЗ, едва след плащането, застрахователят да узнае обстоятелства, които ангажират отговорността на Гаранционния фонд, поради което и било необходимо да се е развило някакво особено предварително спорно производство, като условие за възникване на регресното право на застрахователя.
Разпечатката съдържа 37 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fb713456-23b5-43c1-8d3e-6042ca99c679