Решение № 19 от 07.03.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. Дряново, 07.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100194 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 15.12.2021г. сключила договор за паричен заем № 5761981 с ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2 600 лв., видът на вноската бил двуседмичен, броят на погасителните вноски 30. Годишният лихвен процент бил в размер на 40,32 %, а ГПР в размер на 49,36%. В чл. 1, ал. 3 от договора било уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателят била начислена допълнителна такса в размер на 1635,60 лв., която щяла да бъде разсрочена, заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 от договора страните се договорили, че заемателят се задължавал в срок до 3 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения : поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължал неустойка в 1 размер на 1090,20 лв. Уговорено било също така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска щяло да бъде в размер на 199,90 лв., а общото задължение по кредита щяло да бъде в размер на 5997 лв.

Твърди, че към настоящия момент ищцата била погасила изцяло задълженията си към кредитора.

Посочват, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било нарушено изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. На ищцата не било предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което било нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.

Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал.

1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и основните данни, които послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не бил посочил как се изчислявал ГПР. Не бил посочил включва ли се към него такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят нямал реалната възможност да изчисли реалният ГЛП., без същият да притежава специални знания и умения.

В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения. В случай, че в ГПР бъдела включена неустойката и такса експресно разглеждане, то същият бил в размер на 327,88%, а ГЛП 154,54%. Дори и да не бъдела включена неустойката за непредставяне на поръчител, а само таксата за експресно разглеждане, която безспорно следвало да се сключи, то ГПР бил в размер 189,73%, а ГЛП 110,89% Съгласно решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На 2 непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". В договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

На следващо място твърди, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване па договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията нa разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държаните – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране па кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължал неустойка, в случай че не предостави поръчител, била нищожна. Кредиторът, в случай, че преценил, че длъжникът не е отговарял па определени изисквания – да откаже да сключи договора, Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури документ едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръх задлъжнялост се увеличавала.

Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване (в този смисъл т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС). Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.

Претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи 3 императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер па годишния процент на разходите. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – непредставен поръчител, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка възмездявала „нищо". В случая кредиторът начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Нито една от страните не била имала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Счита, че ако кредиторът действително бил имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване па договор за паричен заем, каквато била обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността потребителят да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се възползвал от правата си, дадени му с чл. 71 ЗЗД. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.

На следващо място клаузата, с която се уговаряло заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане била нищожна и противоречаща, както на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Тези такси не можели по аргумент от чл. 10, ал. 2 ЗПК да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. Безспорно било, че такса „бързо разглеждане" била свързана с усвояването на кредита. Същата не представлявала допълнителна услуга. Следвало да се посочи, че сумата, която се начислявала за тази „услуга" била в размер на над 50 % от главницата, или за кредит от 2600 лв., кредиторът начислявал такса в размер на 1635,60 лв.

Смятат, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Вива кредит" ООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представлявали печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния 4 лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както бил посочен в договора. Налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския сьвет на Република България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.

С тези действия „Вива кредит" ООД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Кредиторът изначално бил наясно, че тази такса за непредоставяне на документ ще бъдела начислена и следвало да я включи в ГПР и ГЛП. Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел цел на Директива 2008/48/ЕО да имало единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.

Обстоятелството дали бил правилно изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО и транспонирана в ЗПК, поради което същата имала нормативно значение. Гореописаните такси (в това число начислената „неустойка" и такса бързо разглеждане) безспорно попадали в изискванията на Директивата — те били предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при тези условия и били предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на 5 това било обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементиращи Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано. ОТ гореизложеното било единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.