Решение № 302 от 10.06.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 302 гр. Плевен, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Ив. Даскалов при участието на секретаря Иглика Н. В.а като разгледа докладваното от Асен Ив. Даскалов Административно наказателно дело № 20254430200878 по описа за 2025 година ПРОИЗВОДСТВО по реда на чл. 59 ал. 1 ЗАНН

С Наказателно постановление № 25-1772-000072/12.05.2025 г. на НАЧАЛНИК на РУ в ОДМВР-ПЛЕВЕН, ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН, на И. Д. И.

ЕГН: ********** е наложено административно наказание на основание чл.183 ал.5 т.2 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 100 /сто/ лева, за извършено нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.

Срещу така издаденото Наказателно постановление (НП), санкционираното лице е подало жалба до РАЙОНЕН СЪД - ПЛЕВЕН. Счита, че в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и на материалния закон, без да конкретизира същите. На тази основа, моли за отмяна на НП като незаконосъобразно и неправилно.

В съдебно заседание, в което делото е обявено за решаване, жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и с упълномощен защитник. Поддържат жалбата и допълват, че в хода на съдебното следствие е изяснено по категоричен начин, че процесната пешеходна пътека, не е била регулирана посредством светофарна уредба или регулировчик, но въпреки това, е посочена като нарушена разпоредбата на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП, относима именно към случаи на регулирани пешеходни пътеки. Наред с това, счита, че дадените от жалбоподателя обяснения, както и свидетелските показания на ангажирания от защитата свидетел – Л.Л., следва да бъдат кредитирани, както и че от тях се извежда, че не се касае за административно нарушение по смисъла на чл.6 ЗАНН, тъй като деянието не е извършено 1 виновно; обратно, преценява показанията на свидетеля П. К. за недостоверни в частта, в която се сочи, че жалбоподателят е признал вината си в извършване на процесното нарушение. Защитникът претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА.

За ответната страна – НАЧАЛНИК на РУ в ОДМВР-ПЛЕВЕН, ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН – представител не се явява; в придружителното писмо за изпращане на административнонаказателната преписка е изразено бланкетно становище за неоснователност на подадената жалба, както и бланкетно възражение за прекомерност н адвокатския хонорар.

Съдът намира, че жалбата е подадена от оправомощена страна, в срока по чл.59 ал.2 ЗАНН, поради което се явява допустима. След щателно обсъждане на събраните доказателствени материали - поотделно и в тяхната съвкупност, по нейната основателност, намира следното:

Административнонаказателното производство е започнало със съставяне на Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 631546/14.04.2025г. от страна на А. Г. А. – полицай при 01 РУ-ПЛЕВЕН, в присъствието на свидетелите П. И. К., Р. В. В. и нарушителя – И. Д. И..

Съставен е за това, че на 14.04.2025 г. около 10:20 часа, в ПЛЕВЕН, ул. „***“ до номер 28, с посока на движение ул. „***“, управлява лек автомобил „***“ с peг. № *** /собственост на трето лице/, като извършва следното нарушение не пропуска навлязъл /стъпил на пешеходна пътека/, правилно пресичащ пешеходец /дете/, отдясно – наляво, на пешеходна пътека, обозначена с пътен знак Д17 и пътна маркировка тип "зебра" – нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.

Нарушителят не се ползвал от правото на възражения при съставяне на АУАН; такива не направил и по реда, и в срока по чл.44 ал.1 ЗАНН.

Административнонаказващият орган възприел изцяло както изложената от страна на актосъставителя фактическа обстановка, така и приетата от страна на актосъставителя, правна квалификация на нарушението.

На тази основа, издал обжалваното Наказателно постановление, с което на И.

Д. И. ЕГН: ********** е наложено административно наказание на основание чл.183 ал.5 т.2 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 100 /сто/ лева, за извършено нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.

Съдът намира, че Актът за установяване на административно нарушение е съставен и обжалваното Наказателно постановление – издадено, от компетентни лица /л.10 – 15 от делото/. Не могат да бъдат споделени съображенията на защитата, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че процесната пешеходна пътека, не е била регулирана посредством светофарна уредба или регулировчик, но въпреки това, е посочена като нарушена разпоредбата на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП, относима именно към случаи на регулирани пешеходни пътеки. Този въпрос касае правилното приложение на материалния закон, поради което, ще бъде засегнат по-долу, а на настоящия етап следва да бъде отбелязано, че от гледна точка на изискванията на чл.42, респ. – чл.57 ЗАНН, 2 не се установяват съществени нарушения на процесуалните правила. Тук е мястото да бъде отбелязано, че както в АУАН, така и в НП, се съдържа един порок при описание обстоятелствата на нарушението, а именно, първоначално е отбелязано като негово местоизвършване гр.ПЛЕВЕН, УЛ. „СВ.***“, след което по-долу, е посочено, че се касае за гр.ПЛЕВЕН, ул. „***“ до №28, с посока на движение към УЛ.“СВ.***“. Съдът намира, че това вътрешно противоречие относно мястото на извършване на нарушението, макар да представлява нарушение на процесуалните правила, не се явява съществено.

Това е така, защото макар първоначално да е посочена УЛ. „СВ.***“, както в АУАН, така и в НП, в раздела, посветен на обстоятелствата на нарушението /“при следните обстоятелства“/“при обстоятелства “/, е изрично уточнено, че се касае за ул. „***“ до №28, с посока на движение към УЛ.“СВ.***“. С други думи, обсъжданото противоречие не препятства нарушителя да узнае мястото на твърдяното нарушение - ул. „***“ до №28, с посока на управлявания автомобил към УЛ.“СВ.***“; наред с това, в тази насока, безпротиворечиви са и показанията на свидетелите А., К., В.. Следва да бъде отбелязано и това, че според показанията на свидетеля А., в качеството на актосъставител, същият е използвал съответно зачисления му т.нар.“таблет“, който при маркиране на обстоятелствата на нарушението, съобразно начина си на действие, автоматично регистрирал и съответни промени: така, в уводната част било отбелязано мястото на извършваната полицейска проверка – ул.

„СВ.***“, където полицейските служители спрели жалбоподателя, а реално, мястото на извършване на нарушението, е отбелязано в обстоятелствената му част. Същевременно, техническото устройство променило приложимите правни разпоредби, като в случая, при отбелязване на обстоятелството, че пешеходецът е бил стъпил на пешеходна пътека, това довело до автоматична промяна в правната разпоредба, която се сочи като нарушена, като таблетът извел тази на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП. Видно е, че са налице известни технически проблеми, които не следва да бъдат повече обсъждани в настоящия съдебен акт, но все пак следва да бъдат отбелязани, тъй като безспорно, в рамките на обективно възможното, административнонаказващият орган би следвало да предприеме необходимото във връзка с изясняване причините за описания начин на действие на т.нар. „таблет“ и прецизиране на неговата работа занапред. От друга страна, в съответствие с изложеното Съдът счита, че не може обосновано да се приеме, че обсъденото формално противоречие относно мястото на нарушението, препятства нарушителя при реализиране правото му на защита; очевидно е, че се касае за технически проблем, впоследствие инерционно пренесен и в съдържанието на Наказателното постановление. И макар подобна неакуратност със сигурност да заслужава критика, отново следва да бъде подчертано – обсъжданото противоречие, на практика не повлиява негативно упражняването правото на защита на нарушителя. В този смисъл впрочем, е и практиката на касационната инстанция, намерила отражение например в Решение № 210 от 11.05.2022 г. на АдмС - Плевен по к. а. н. д. № 258/2022 г. и Решение № 61 от 29.01.2020 г. на 3

АдмС - Плевен по к. а. н. д. № 1258/2019 г., в които се подчертава, че технически грешки от рода на обсъжданата, не могат да съставляват съществени нарушения на процесуалните правила.

Служебната проверка за законосъобразност, извършвана от въззивната инстанция не установява и други, допуснати в хода на административнонаказателното производство, нарушения на процесуалните правила, поради което Съдът приема, че издаденото Наказателно постановление, е формално законосъобразно. По неговата правилност, се събраха гласни доказателствени средства – обяснения на жалбоподателя И. И., показания на свидетелите А. Г. А., П. И. К., Р. В. В., Л.В.Л. както и писмени доказателства /л.8 – 9 от делото/. Съдът намира, че естеството на случая е такова, че от особено значение за разкриване на обективната истина, са гласните доказателствени средства, които в случая, условно се поделят на две групи – от една страна, обясненията на жалбоподателя и показанията на свидетеля Л.Л., които имат преимуществено „оправдателен“ характер, а от друга – показанията на свидетелите А., К. и В., които са с преимуществено „обвинителен“ характер.

В тази връзка Съдът намира, че показанията на свидетелите А. Г.

А., П. И. К., Р. В. В. са изцяло в подкрепа на отразената в АУАН/НП, фактическа обстановка От друга страна, обясненията на И. И. и показанията на св.Л., в преобладаващата си част, също са в потвърждение на тази фактическа обстановка, но с акцент върху две обстоятелства, които не намират място в показанията на свидетелите с „обвинителен“ характер. Така, от една страна, според обясненията на И. и показанията на св.Л., при приближаване към процесната пешеходна пътека, на нея имало паркирани две неустановени МПС /“джипове“/, които на практика блокирали видимостта към началото на пешеходната пътека – поради която и причина, в действителност, водачът И. не възприел стъпилото на нея дете, до момента, в който всъщност управлявания от него автомобил, също навлязъл върху пешеходната пътека. От друга страна, според тези гласни доказателствени средства, макар и за кратко, И. преустановил движението на автомобила, но тъй като преценил, че спирането върху пешеходната пътека би могло да създаде други рискове за пресичащия пешеходец – все пак, след това кратко спиране, продължил движението си към ул. „СВ.***“. Това са единствените два аспекта, в които тези гласни доказателствени средства, бележат различия с показанията на свидетелите А., К., В., като следва да бъде подчертано, че св.А. не е бил очевидец на случая и не разполага с възприятия относно споменатите две обстоятелства; от друга страна, св.К. посочва, че не може да отговори с положителност дали водачът И. е спрял, макар и за кратко, на пешеходната пътека, а св.В. отбелязва, че подобно спиране, не е имало.

При съпоставката на гласните доказателствени средства в обсъжданата насока, Съдът намира, на първо място, че гласните доказателствени средства с „оправдателен“ характер, не се отличават с необходимата убедителност. Следва да бъде отбелязано, че и от двете групи 4 гласни доказателствени средства се установява една усложнена пътна обстановка, свързана преди всичко с необходимостта от пропускане на автомобил на РДПБЗН, навлезъл в пътния участък, т.е. необходимост от управление с повишено внимание и намалена скорост. Същевременно, при тази обстановка – и при все че е забелязал наличието на твърдените два „джипа“, паркирани върху процесната пешеходна пътека, жалбоподателят твърди, че не е забелязал своевременно стъпилото на пешеходната пътека дете. Последното би означавало че или същият не е управлявал автомобила със съобразена скорост, или че не е бил достатъчно внимателен и предпазлив в една усложнена пътна обстановка. В този смисъл, обясненията на И. И., насочени към обосноваване на това, че е управлявал лекия автомобил по начин, който е бил съобразен с правилата на ЗДвП, явно не съответстват на обективните обстоятелства на случая, независимо дали в района действително е имало паркирани неправилно, две превозни средства върху пешеходната пътека. Отделно от това, жалбоподателят твърди, че инстинктивно е „ударил“ спирачка при забелязване на детето, а същевременно – че все пак е продължил движението си, което идва да покаже, че или изобщо не е задействал спирачната уредба на автомобила, или че задействането й е било дотам мимолетно, последвано от потегляне, че на практика не се ползва с каквото и да било фактическо или правно значение. Същевременно, свидетелят Л. е изключително общ в своите показания, като дори не може да си спомни пешеходецът дали е бил възрастен човек или дете, като наред с това сочи, че жалбоподателят като забелязал пресичащото дете, „Натисна спирачките, обаче минахме и тръгнахме нагоре към светофара.“ – което още един път сочи, че практически, спиране, дори върху пешеходната пътека, или не е имало, или е било с незначителна продължителност, лишавайки последното от всякакво значение в пътната обстановка. Във всеки случай, макар да не са налице достатъчно основания да се счете, че обясненията на жалбоподателя и показанията на св.Л. са лъжовни, то същевременно тези гласни доказателствени средства, не способстват за разкриване на обективната истина по един ясен, красноречив начин. Ето защо Съдът ги преценява като недостатъчно убедителни - и не им отдава вяра.