Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 63 от 04.01.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10409/2022
Вид
Решение № 63
Подписан
04.01.2024
В сила
04.01.2024
Състав
Анелия Маркова, Василена Дранчовска, Пепа Маринова-Тонева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100510409 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „М.Т.Л.“ ЕООД срещу решение № 5339/26.05.2022 г., постановено по гр.д. № 26890/2021 г. по описа на СРС, 180 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца А. С. Й. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 1040 лв., представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода 22.01.2021 г. – 12.03.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба – 14.05.2021 г., до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при твърдения, че на адреса на управление на ответното дружество има офис и служител на същото, поради което нормата на чл. 50, ал. 2 ГПК е била неправилно приложена от първоинстанционния съд. Счита, че правото му на защита е било нарушено, поради което делото е било решено при неизяснена фактическа обстановка, като в тази връзка релевира доказателствени искания. По същество твърди, че през процесния период ищецът реално не е престирал труд по възникналото между страните трудово правоотношение, като му е бил възложен един курс за международен превоз, по време на който е извършил няколко нарушения и дружеството е 1 платило наложените му парични глоби от органите на реда, като същевременно служителят не бил отчел предоставените му парични средства във връзка с възложената работа, а ги задържал като трудово възнаграждение. Ето защо, моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният иск за трудово възнаграждение да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият А. С. Й. не подава отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание излага становище за неоснователност на въззивната жалба и моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.

В частта, с която е отхвърлен предявеният от А. С. Й. срещу „М.Т.Л.“ ЕООД иск с правно основание чл. 215 КТ за сумата от 3105 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода 22.01.2021 г. – 12.03.2021 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

По делото е безспорно обстоятелството, че между страните е сключен трудов договор № 013/22.01.2021 г. за длъжност „шофьор – тежкотоварен автомобил“ с уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 650 лв., като трудовото правоотношение е било прекратено на 12.03.2021 г. по взаимно съгласие, видно от приетото и неоспорено от страните заключение на ССЕ. Според изводите на вещото лице, за процесния период от 22.01.2021 г. до 12.03.2021 г. към НАП коректно са подадени данни за осигуряване на ищеца при условията на втора категория труд за отработени общо 33 дни, за които дължимото брутно трудово възнаграждение е в размер на 1146,36 лв., поради което при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод за основателност на иска за трудово възнаграждение.

2

В хода на първоинстационното производство ответникът не е навел възражения срещу предявената искова претенция, нито твърдения за липса на престиран труд по правоотношението между страните, поради което наведените едва с въззивната жалба доводи в тази насока са преклудирани. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В настоящия случай въззивникът твърди, че правото му на защита пред първата инстанция е било нарушено поради неправилно приложение на разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, което е възпрепятствало възможността му да релевира доказателства своевременно, но въззивната съдебна инстанция не споделя тези доводи. Съобщенията за връчване на препис от исковата молба и приложенията на ответника, както и за призоваването му за открито съдебно заседание, са адресирани до регистрираните по партидата на дружеството в търговския регистър седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „******* като същите са върнати в цялост с отбелязване, че на адреса няма фирма, офис, канцелария, табели или служители на ответното дружество, а там живее трето лице – Л.Г.Г.. Връчителят е събрал сведения от охраната на сградата – Н.Н.П., като е посетил адреса повече от три пъти в периода 05.01.2022 г. – 18.04.2022 г. С оглед на удостоверените в призовките и съобщенията данни е видно, че разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК е била правилно приложена – при събраните данни, че на адреса живее физическо лице и липсва офис на дружеството, видно е, че последното е напуснало адреса, а в търговския регистър не е вписан нов, поради което се прилага фикцията на цитираната разпоредба и съобщенията се считат редовно връчени. В хода на въззивното производство ответникът не доказа нарушение на процесуалната разпоредба, като въпреки уваженото от въззивния съд доказателствено искане, същият не доведе свидетел за установяване на твърденията, че на адреса винаги присъства служител на дружеството, до изтичане на определния краен срок по реда на чл. 158, ал. 1 ГПК. Ето защо, предвид липсата на процесуални нарушения от първоинстанционния съд и с оглед процесуалното бездействие на въззивника, релевираните от него за пръв път пред въззивната инстанция доказателствени искания и възражения се явяват преклудирани, респ. доводите за липса на престиран труд от ищеца не следва да бъдат обсъждани по същество, а и същите не се доказват по делото.

С оглед на изложеното, предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение за процесния период се явява доказан по основание и размер, поради което следва да бъде уважен изцяло. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната 3 инстанция разноски, но предвид липсата на искане от страната и на доказателства такива да са направени, съдът не дължи присъждането им.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5339/26.05.2022 г., постановено по гр.д. № 26890/2021 г. по описа на СРС, 180 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4