Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2308 от 04.05.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 12002/2022
Вид
Решение № 2308
Подписан
04.05.2023
В сила
04.05.2023
Състав
Любомир Василев, Виктория Марианова Станиславова, Ваня Николаева Иванова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2308 гр. София, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория М. СТ.а при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. СТ.а Въззивно гражданско дело № 20221100512002 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 8142/15.07.2022 г., постановено по гр. д. № 38041/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 46 състав, ответникът Н. Т. Ц. е осъден да заплати на ищеца В. П. Д. сумата в размер на 460 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени от подадени на 01.02.2019 г. декларации по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, в които Н. Т.

Ц. невярно е посочил, че В. П. Д. е управлявал собствени на ответника автомобили, ведно със законната лихва от 01.02.2019 г. до окончателното изплащане, като предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 460 лева до пълния претендиран размер от 1 026.48 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди от описаното деяние. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от В. П. Д. срещу Н. Т. Ц. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на последния да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на същото деяние, в размер на сумата от 4 000 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Н. Т. Ц. е осъден да заплати на ищеца В.

П. Д. сумата от 64,56 лева – разноски в производството пред Софийски районен съд, съобразно уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът В. П. Д. е осъден да заплати в полза на ответника Н. Т. Ц. сумата от 726,79 лева – разноски в производството пред Софийски районен съд, съобразно отхвърлената част от исковете.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове са отхвърлени, е депозирана въззивна жалба от ищеца В. П. Д., чрез пълномощника адвокат В.

А.. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната част. Конкретно се поддържа, че при неправилен анализ на доказателствата по делото решаващият съд е формирал изводи за частична неоснователност 1 на претенцията за обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от вредоносното поведение на ответника, състоящо се в недобросъвестно набедяване на ищеца пред органите на СДВР в извършването на нарушения на ЗДвП. В тази насока се посочва, че по делото са ангажирани множество писмени доказателства, които установяват по несъмнен начин предявените имуществени вреди, изразяващи се в ползването на платен и неплатен отпуск, разходи за транспорт и разходи за лекарства. За необоснован се счита изводът на СРС, че представеният с исковата молба амбулаторен лист № 477/21.09.2020 г. не установява настъпването на твърдените в исковата молба неимуществени вреди в резултат на противоправното деяние на ответника, поради констатираното от съда, че той е съставен около 9 месеца след издаването на електронните фишове. Твърди се, че тази темпорална отдалеченост между издаването на амбулаторния лист и датата на узнаване факта на издаване на фишовете се дължи на първоначалната неосъзнатост на ищеца на процесната ситуация и предхождащото го лечение при общопрактикуващ лекар. При тези аргументи се моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяване на друго решение, с което предявените искове да се уважат в тяхната цялост.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – Н. Т. Ц., чрез пълномощника адвокат Ц. З., е депозирала отговор на въззивната жалба. Счита за неоснователни наведените във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение и моли за неговото потвърждаване в обжалваната му част.

Претендира сторените разноски за въззивното производство.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която предявеният от В. П. Д. срещу Н. Т. Ц. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е уважен до размера на сумата от 460 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени от подадени на 01.02.2019 г. декларации по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, в които Н. Т. Ц. невярно е посочил, че В. П. Д. е управлявал собствени на ответника автомобили, ведно със законната лихва от 01.02.2019 г. до окончателното изплащане.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от районния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лица с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от Софийски районен съд нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми при неговото постановяване.

2

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, районният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност.

Във връзка с доводите относно неговата правилност, въззивният съд намира следно Предявени са за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за причинени на ищеца имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в лъжливо деклариране в декларации по чл. 189, ал. 5 ЗДвП, че при управление на собствени на Н. Т. Ц. автомобили В. П. Д. е допуснал нарушения на ЗДвП, основание за издаване на 7 броя електронни фишове.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно правомощията му съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият въззивен състав намира за безспорни между страните на етапа на въззивното производство следните обстоятелства: 1./ на името на ищеца В. П. Д. са съставени 7 броя електронни фишове, както следва: Фиш Серия К № 2525669/24.01.2018 г.; Фиш Серия К № 2532365/01.08.2018 г.; Фиш Серия К № 2532385/10.08.2018 г.; Фиш Серия К № 2525650/04.09.2018 г.; Фиш Серия К № 2532373/04.11.2018 г.; Фиш Серия К № 2543305/05.12.2018 г. и Фиш Серия К № 2525658/07.12.2018 г., издадени от ОД на МВР – Враца и СДВР; 2./ всеки от гореизброените електронни фишове е издаден във връзка с извършено нарушение за скорост по ЗДвП при управление на собствени на Н. Т. Ц. автомобили; 3./ електронните фишове са издадени на името на В. П. Д. вследствие подадена от собственика на автомобилите Н. Т. Ц. декларация по реда на чл. 189, ал. 5 ЗДвП, в която е декларирано, че констатираните нарушения за скорост по ЗДвП, обективирани в издадените фишове, са извършени при управление на МПС – тата от В. П. Д. – основание за анулиране на първоначално издадени на името на Н. Т. Ц. фишове и издаване на процесните такива на името на В. П. Д.; 4./ във връзка с издадените 7 броя електронни фишове ищецът е сезирал органите на „Пътна полиция“ и СДВР за извършване на проверка и установяване действителните собственици на МПС – тата, индивидуализирани във фишовете – чрез депозиране на 2 бр. жалби от 04.02.2020 г. до началника на VI РУ на СДВР и началника на Пътна полиция – КАТ, жалба от 09.03.2020 г. до началника на Пътна полиция – КАТ, жалба от 03.08.2020 г. до директора на СДВР; 5./ фиш Серия К № 2525669/24.01.2018 г., фиш Серия К № 2525658/07.12.2018 г., фиш Серия К № 2543305/05.12.2018 г., фиш Серия К № 2532365/01.08.2018 г., фиш Серия К № 2532373/04.11.2018 г. и фиш Серия К № 2532385/10.08.2018 г. са анулирани, като при извършената проверка от компетентните държавни органи собственикът на МПС – тата Н. Т. Ц. е заявил, че лицето В. П. Д. никога не е управлявало посочените в електронните фишове автомобили.

Спорни по същество във въззивното производство са въпросите, свързани с настъпването на твърдените в исковата молба имуществени вреди, изразяващи се в сторени от ищеца разходи за транспорт – използван обществен и личен транспорт за посещение на държавни институции и медицински център; използван 6 дни неплатен отпуск за посещение на държавни институции /01 и 06 РУ на СДВР, Отдел „Пътна полиция“ към СДВР и др./; разходи за лекарства и други медикаменти; техния размер, причинната им връзка с противоправното поведение на ответника и действителното им извършване.

Спорен във въззивното производство е и въпросът относно действителното настъпване на твърдените в исковата молба неимуществени вреди за ищеца – стрес, психически тормоз, безсъние, тревожност и др., в резултат на противоправното поведение на ответника, и техния размер.

3

С оглед спорния предмет в настоящата инстанция и във връзка с доводите във въззивната жалба, съдът намира следното:

По претенцията за сторени разходи за транспорт

В конкретния случай, в сезиращата съда искова молба ищецът е претендирал присъждане на сумата от 80 лева – транспортни разходи за използван обществен и личен транспорт за посещение на 01 РУ и 06 РУ на СДВР, Отдел „Пътна полиция“ към СДВР и други държавни институции с цел депозиране на жалби и сигнализиране за лъжливо документиране от страна на ответника по реда на чл. 189, ал. 5 ЗДвП.

Въззивният съд споделя мотивите на Софийски районен съд за неоснователност на тази претенция и на основание чл. 272 препраща към същите. За пълнота следва да се посочи следното:

За установяване извършените транспортни разходи ищецът не е ангажирал каквито и да е доказателства по делото. Същият единствено е изложил принципни твърдения относно разходите, които би сторил при използване на обществен или личен транспорт до горепосочените държавни институции – разходи за заплащане на билети към „Център за градска мобилност“ ЕАД, разходи за гориво и плащане на синя или зелена зона, без да ги подкрепи с разходооправдателни документи. В действителност, както се излага във въззивната жалба, евентуално представени от ищеца билети за градски транспорт и фискални бонове за платено гориво не биха могли да установяват крайна или начална точка на осъществения превоз, но така посочените документи, каквито ищецът не представя в процесната хипотеза, преценявани в съвкупност с всички доказателства по делото, биха могли да докажат извършването на разходи за транспорт на сочените в исковата молба дати, локация и пр. Бланкетното сочене на извършени разходи, неподкрепено от никакви доказателства за това, във всички случаи не може да обоснове извод за основателност на претенцията. С оглед така установеното, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за реално сторени транспортни разходи, претенцията за заплащане на такива е изцяло неоснователна, а обжалваното решение в тази част, като правилно и обосновано, следва да се потвърди.