Решение № 5539 от 13.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5539 гр. Пловдив, 13.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330102154 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Н. С. с ЕГН: ********** против „Неткредит” ООД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 1420 лева - неустойка по Договор за потребителски кредит от * В исковата молба се твърди, че на *, между страните бил подписан Договор за потребителски кредит, по силата на който й бил отпуснат заем в размер на 1800 лева, който следвало да върне с договорна лихва от 350 лева /ГЛП – 40.42 %/, при ГПР – 48.82 %, с падеж до 17.06.2024 г.. Твърди се, че била начислена неустойка в размер на 1420 лева за това, че в еднодневен срок от подписване на договора, заемателят не е учредила обезпечение на паричните си задължения – банкова гаранция.

Твърди, че в периода от 17.09.2024 г. до 17.06.2025 г. е заплатила заемната сума в размер на 1800 лева.

Счита, че сключеният между страните договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ. общо дължимата сума по него. Това означавало, че договорът е недействителен с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще 1 се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.

Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.

21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка, противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с неустойката се искало, единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.

Клаузата за неустойка, противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба, поради което счита, че е нищожна.

С оглед изложеното, искането е предявеният иск да бъде уважен, като се признае недължимостта на: сумата от 1420 лева - неустойка по Договор за потребителски кредит от * Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който признава иска.

Сочи се, че кредитът е обезпечен, поради което дружеството не е начислявало и претендирало неустойка.

Моли в негова тежест да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не бил дал повод за завеждане на делото.

В открито съдебно заседание, проведено на 19.11.2025 г., ищецът И. Н. С., чрез процесуалния си представител, е направил искане за постановяване на решение при признание на иска по реда на чл. 237 ГПК, като същото е уважено.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:

Предявеният иск е допустим, валидно е направено признание на иска, представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен; заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение - т.е. претендираното от ищцовата страна право съществува, което от своя страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда. Доколкото признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл.237, ал.3 ГПК, нито в другите предвидени в закона изключения – т.е. признато е право, с което страната може да се разпорежда – ответното дружество, чрез пълномощника си, който има изрично пълномощно за упражняване на правата по чл. 34, ал. 3 ГПК, е извършил признанието, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и предявеният иск не е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, то съдът следва да го зачете, като уважи изцяло предявения иск.

Относно разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението.

Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото 2 възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 4) е посочено, че тя се представлява безплатно от адвокат Д. Б. поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.

Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе предвид вида и размера на предявения иск, направеното искане от процесуалния представител на ищцата, действащата Наредба за възнаграждения за адвокатска работа и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 400 лева.

Посочената сума следва да се присъди в полза на пълномощника, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.

Съдът намира, че в процесния случай, не може да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като по делото се установи, че ответното дружество с поведението си е дало повод за завеждане на иска, макар да е признал изрично иска за основателен. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно, за да се приложи последицата на сочената разпоредба.

Ответното дружество е станало причина за завеждане на делото, защото признанието, че ищцата не му дължи процесната неустойка по договора за потребителски кредит, е след постъпване на исковата молба на 04.02.2025 г.

В чл. 6, ал. 1 от процесния договор за кредит от * е предвидено заплащането на неустойка в размер на 1420 лева, при непредставяне на обезпечение.

Относно възраженията на процесуалния представител на ответното дружество, че не е начислявало от ищеца процесната неустойка, тъй като кредитът е обезпечен, съдът намира следното:

Клаузата за неустойка е част от договора за кредит, която клауза за дължимостта й по заема, съдът намира, че е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

В конкретния случай, съдът приема, че неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява – 78.88 % от заетата сума.

Такава неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън 3 обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.

Доколкото неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустойка е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д.

№ 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

Ето защо, съдът намира, че в полза на ищеца, следва да се присъдят направените по делото разноски.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И. Н. С., ЕГН **********, не дължи на „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, сумата от 1420 лева /хиляда четиристотин и двадесет лева/ - неустойка по Договор за потребителски кредит от * ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, да заплати на И. Н. С., ЕГН **********, сумата от 50 лева /петдесет лева/– деловодни разноски за производството по настоящото гражданско дело № 2154/2025 г. по описа на РС - Пловдив.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, да заплати на адв. Д. Б. АК-Пловдив, личен № *, сумата от 400 лева /четиристотин лева/ – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на И. Н. С. за производството по настоящото гражданско дело № 2154/2025 г. по описа на РС - Пловдив.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4