Решение № 5804 от 25.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5804 гр. София, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100508486 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 10375/16.06.2023 г., постановено по гр.д. № 56661/2022 г. на Софийски районен съд, 31 състав, съдът е признал за установено по предявените от ЗК „Л.И.“ АД срещу Столична община установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 410 КЗ вр. чл. 49 и чл. 86 ЗЗД, че Столична община дължи на ЗК „Л.И.“ АД сумата 1589,40 лева – регресно вземане по застрахователно обезщетение по щета № 0000-1161-18-253257 за произшествие на 24.09.2018 г. в гр. София на ул. ****, при което са причинени щети на паркиран лек автомобил „Фолксваген Пасат“, рег. № СВ **** КВ, от падане на дърво върху автомобила, сумата от 20,00 лева – ликвидационни разноски, ведно със законната лихва от 07.07.2022 г. до окончателното изплащане, и сумата от 484,33 лева – лихва за забава върху главницата от 1589,40 лева за периода 06.07.2019 г. – 06.07.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№ 37046/2022 г. на СРС. Съдът е отхвърлил предявения установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за лихвата за забава за горницата над 484,33 лева до пълния предявен размер от 490,46 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е осъдил ответника Столична община да заплати на ищеца ЗК „Л.И.“ АД 421,15 лева – разноски в исковото производство и 91,73 лева – разноски за заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът ЗК „Л.И.“ АД е осъден да заплати на ответника Столична община 0,14 лева – разноски за исковото производство.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Столична община.

Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че по делото няма представени снимки, направени от застрахователя при огледа на МПС и местопроизшествието. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички доказателства 1 и противоречията между тях, в резултат от което е възприел погрешна фактическа обстановка и е постановил неправилен акт. Твърди се, че от доказателствата по делото не се установяват по безспорен начин всички елементи на непозволеното увреждане, основание за регресната отговорност. Заявява се и че съдът не е отчел, че в деня на инцидента е имало силни пориви на вятъра, представляващи форсмажорно събитие.

Поддържа се, че е налице допуснато нарушение на ЗДвП от страна на застрахованото от въззиваемия лице, което разкрива наличие на съпричиняване и необходимост обезщетението да се намали съгласно чл. 51 ЗЗД. Твърди се, че по делото изобщо не е приет окончателен доклад. Предвид изложеното се иска отмяна на решението и постановяване на друго такова, с което да се отхвърлят изцяло исковете. При условията на евентуалност се поддържа, че обезщетението следва да се намали поради съпричиняване. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият – ищецът ЗК „Л.И.“ АД, оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че именно въззивникът има задължението да поддържа дървесните насаждения, поради което виновното бездействие на служителите му е довело до процесния инцидент. Поддържа, че от събраните доказателства по делото безспорно се установяват предпоставките за реализиране отговорността на Столична община. Заявява, че не е налице съпричиняване, доколкото собственикът на процесното увредено МПС не е поставил сам вещта си в ситуация на повишен риск от увреждане. Поддържа и че не е налице форсмажорно обстоятелство. Предвид изложеното иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно по следните съображения:

Софийски районен съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За уважаване на иска за регресното вземане ищецът застраховател следва да установи при условията на пълно и главно доказване: 1/ валидно застрахователно правоотношение със собственика на увреденото МПС, произтичащо от договор за имуществена застраховка „Каско; 2/ настъпване на застрахователно събитие в срока на застрахователното покритие на договора, за което събитие застрахователят носи риска;

3/ вид и размер на настъпилите вреди; 4/ размера на обезщетението, заплатено на собственика на увреденото МПС в изпълнение на задълженията по договора за имуществена застраховка „Каско”; 5/ причинна връзка между настъпилите вреди и неизпълнение на задълженията на ответника за обезопасяване на пътния участък, където е настъпило увреждането; 6/ възложена от ответника работа, при изпълнението 2 или по повод на изпълнението на която изпълнителят с противоправното си поведение е причинил процесните вреди.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже, че с конкретно свое поведение пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и че са се осъществили форсмажорни обстоятелства, изключващи отговорността му.

Въззивният съд намира, че СРС правилно е установил фактическата обстановка по спора, след като е анализирал всички доказателствени материали.

По делото не се спори, а и се установява от представената застрахователна полица № 93001810028170, че е сключен договор за застраховка „Каско“ на лек автомобил с марка „Фолксваген“, модел „Пасат ЦЦ“, рег. № СВ **** ВК. Покритието по договора за застраховка е за периода 12.04.2018 г. – 11.04.2019 г. Следователно по делото безспорно се установява наличие на застрахователно правоотношение между ЗК „Л.И.” АД и собственика на увреденото МПС.

Договорът за застраховка е сключен при покритие „Клауза 1“, която съгласно общите условия на застрахователя покрива и вреди от природни бедствия, вкл. падане на дървета.

По делото е представено удостоверение от МВР, ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, съгласно което на 24.09.2018 г. в 17,45 часа специализиран екип от СДПБЗН е оказал съдействие за паднало дърво върху лек автомобил с марка „Фолксваген“, модел „Пасат ЦЦ“, рег. № СВ **** ВК, на адрес в гр. София, ул. ****.

Посоченото удостоверение представлява официален свидетелстващ документ, тъй като е издадено от длъжностно лице в кръга на правомощията му и по установения за това ред. В този смисъл удостоверението се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Тоест съдът е длъжен да приеме за установено, че в срока на действие на застрахователния договор е настъпило събитие, представляващо покрит застрахователен риск. Във връзка с това за ищеца (настоящ въззиваем) е възникнало задължение да заплати обезщетение на собственика на увреденото МПС.

С оглед оплакването във въззивната жалба е необходимо да се посочи, че дори и свидетелят Б.Н., собственик на процесния увреден автомобил, действително при разпита си пред СРС да е казал, че е спрял автомобила „от другата страна на улицата“, то първоинстанционният съд правилно е приел, че процесното МПС е било паркирано именно на ул. ****. Както вече се посочи, удостоверението, издадено от органите на МВР, има обвързващ съда характер. Документът не е бил своевременно оспорен от Столична община, респ. няма откривано производство по чл. 193 и сл.

ГПК. Поради това следва да се приеме, че: 1/ застрахователното събитие е настъпило на мястото, упоменато в исковата молба – ул. „Златовръх” № 51; 2/ при пристигане на специализирания екип върху процесното МПС е имало паднало дърво.

Предвид горното е необходимо да се посочи, че съгласно § 1, т. 4 ДР на ЗП крайпътните насаждения, каквото е падналото в случая дърво, представляват пътни принадлежности.

На основание чл. 5, ал. 1 ЗП пътищата включват: обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни принадлежности.

По аргумент от чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от съответната община.

На основание чл. 31, ал. 1 от Наредбата за управление на общинските пътища на територията на Столична община поддържането на общинските пътища включва 3 дейности по системни грижи за осигуряване на нормалната експлоатация на пътя, както и осъществяване на мерки за защита на съоръженията и принадлежностите.

В чл. 31, ал. 2 от цитираната наредба се сочи, че организирането на дейностите по поддържането на общинските пътища е задължение на Столична община.

Общината като юридическо лице изпълнява горепосочените си задължения чрез физическите лица, на които е възложено по трудов договор или договор за изработка извършването на дейността по поддръжка на общинските пътища.

Следователно, когато общинските служители, респ. ангажираните от общината изпълнители не са осигурили безопасността на гражданите и тяхното имущество с оглед насажденията покрай пътя, общината в качеството на работодател, респ. възложител се явява по арг. от чл. 49 ЗЗД пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения регресен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ.

Трябва да се държи сметка и за обстоятелството, че по делото нито се твърди, нито се доказва от страна на ответника (настоящ въззивник), комуто би била доказателствената тежест, че инцидентът е настъпил на частен път, за който общината няма задължение да осигурява поддръжка.

От представените писмени доказателства по делото се установява настъпването на вреди по процесното МПС. Тук е необходимо да се посочи, че неоснователно е твърдението на въззивника, че задължително трябвало да се представят по делото снимки от местопроизшествието и от уврежданията по автомобила, настъпили от застрахователното събитие. В ГПК не се съдържат императивни правила, които да посочват с какво доказателствено средство да се установява дадено твърдяно обстоятелство.

От приетата по делото САТЕ, която въззивният съд намира за изготвена в съответствие с всички други доказателства, се установява, че е налице пряка причинно-следствена връзка между падането на дървото и вредите по процесния лек автомобил. С експертизата е установено и че стойността на причинените вреди по средна пазарна стойност е 1714,18 лева, което е повече от претенцията по настоящото дело.

Предвид гореизложеното се налага изводът, че абсолютно необосновано е оплакването на Столична община, че не били установени елементите на непозволеното увреждане, за да се ангажира регресната отговорност.

Не може да се сподели възражението на въззивника и че в случая е имало форсмажорно обстоятелство, което изключвало отговорността му. Самият въззивник е представил в първоинстанционното производство писмо от Националния институт по метеорология и хидрология, съгласно което на 24.09.2018 г. в гр. София, район „Лозенец“, следобед е духал от слаб до умерен вятър. Единични са били поривите над 15 м/с. В този смисъл не се установяват извънредни природни условия, които да са причинили падането на дървото върху процесното МПС.