Решение № 1270 от 14.11.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1270 гр. София, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело № 20231000501242 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.

Ответникът в първоинстанционното производство Прокуратура на Република България обжалва решение № 1160/08.03.2023 г., постановено по гр.д. № 9135/2022 г. по описа на СГС, І-21 състав в частта, с която е осъден да заплати на Б. Н. Т. сумата от 121 652,10 лв., представляваща неплатена част от обезщетение, дължимо при освобождаване на Б. Н. Т. от длъжност прокурор във ВКП на 03.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.08.2022 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е осъден да заплати сумата от 35 414 лв., от която: 12 232,51 лв. законна лихва върху сумата от 139 800 лв. за периода от 03.12.2019 г. до 12.01.2020 г. и 23 181,49 лв. законна лихва върху сумата от 121 652,10 лв. за периода от 13.10.2020 г. до 29.08.2022 г., както и в частта, с която е осъден за разноски.

Поддържа се, че в обжалваната си част решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с константната съдебна практика на съдилищата.

Поддържа се, че като военен прокурор ищецът притежава и качеството 1 на магистрат, и качеството на военнослужещ в съвкупност, но неправилно съдът използва диференциран подход, посредством който игнорира основното притежавано от ищеца качество-на магистрат. Твърди се, че когато военнослужещите носят военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществяват съдебна власт, като изпълняват функциите и правомощията си при условия и ред, определен от ЗСВ, срещу което получават за сметка на бюджета на съдебната власт основно и допълнително месечно възнаграждение, определени от ВСС, както и обезщетения, предвидени в ЗОВРСРБ, доколкото ЗСВ не предвижда друго. Поддържа се, че по същество не е извършен цялостен и всеобхватен анализ на действащата законодателна уредба към момента на освобождаване на ищеца от кадрова военна служба през 2000 г. в контекста на осъществените в последствие законодателни промени и сега действащата такава. Не е съобразена и съдебната практика, с оглед на което не са изведени правилни и логически издържани правни изводи. Твърди се, че през 2000 г. ищецът е получил обезщетение не в качеството на военнослужещ, а в качеството си на магистрат. Поддържа се, че при отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че прослужените години като военен следовател се включват като такива в органите на съдебната власт, следва че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години. Позовава се на съдебна практика-така Решение № 67 от 24.07.2013 г. на ВКС, гр.д. № 1372/2012 г., III г.о., ГК.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноските и за двете инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия-ищецът Б. Н. Т.. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част като правилно и законосъобразно по съображения по същество, подробно изложени в отговора.

С оглед постъпилата въззивна жалба, решението и в неговите отхвърлителни части за главния иск за разликата над присъдената сума от 121 652,10 лв. до претендирата от 139 800 лв. и за законна лихва за разликата над 2 сумата от 35 414 лв. до претендираната сума от 38 910,99 лв. е влязло в сила на 20.04.2023 г. като необжалвано.

В открито съдебно заседание възивникът-ответник, чрез своя процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови друго, с което изяло отхвърли предявения иск. Подробни аргументи са изложени в депозираните по делото писмени бележки. Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Заявява възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.

Въззиваемият - ищец в съдебно заседание чрез своя процесуален представител моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди решението в обжалваната му част по подробно изложените в отговора на въззивната жалба съображения. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК. Оспорва искането на въззивника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение с твърдението, че такова не се дължи, тъй като юрисконсултът получава трудово възнаграждение за изпълняваната от него длъжност.

Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Софийски градски съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.225, ал.1 от Закона за съдебната власт и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от Б. Н. Т. срещу Прокуратура на Република България за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения в общ размер на сумата от 139 800 лв., евентуално в размер на 10,4 брутни месечни възнаграждения в размер на сумата от 72711,60 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 139 800 лв., в размер на 38 910,99 лв., евентуално законната лихва върху главницата от 72 711,60 лв. в размер на 20 238,07 лв., за периода от 03.12.2019 г. до 30.08.2022 г., ведно със законната лихва върху съответната главница от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Настоящият въззивен състав намира, че не са налице евентуално 3 съединени искове, както е приел първоинстанционния съд, доколкото ищецът не е въвел друго основание, на което да твърди, че е възникнало вземането му срещу ответника. Единствено въвежда твърдения относно дължимия размер на вземането му.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:

Спор по фактите няма.

Между страните не е било спорно, а и с приетите по делото писмени доказателства се установява, че със Заповед № 361/24.06.1982 г. на ГП РБ, ищецът е назначен за районен прокурор в Районна прокуратура-Ивайловград, считано от 30.07.1982 г. до 16.09.1985 г., когато със Заповед № 870/17.09.1985 г. на ГП РБ е назначен за зам.районен прокурор при Софийски районна прокуратура, която длъжност е заемал до 23.11.1987 г. За периода от 23.11.1987 г. до 21.04.1998 г., ищецът е назначен за военен прокурор във Военно-окръжна прокуратура-София. За периода от 22.04.1998 г. до 31.01.2000 г. ищецът е бил военен прокурор във Военно-апелативна прокуратура-София, а от 01.02.2000 г. до 03.12.2019 г.-прокурор във Върховна касационна прокуратура.

Не е спорно също така, че ищецът е освободен от длъжност „Прокурор, с ранг Прокурор ВКП/ВАП“, с място на работа Прокуратура на Република България, Върховна касационна прокуратура/Магистрати във ВКП/отдел 02 „Досъдебен“, считано от 03.12.2019 г. Основанието за освобождаване на ищеца е навършване на 65-годишна възраст-чл.165, ал.1, т.1 ЗСВ и решение на Прокурорската колегия на ВСС по Протокол № 36/27.11.2019 г.-Заповед № РД-08-1521/29.11.2019 г. на Главен прокурор. Между страните е прието за безспорно, че при прекратяване на служебното правоотношение, брутното трудово възнаграждение на ищеца е било 6 991,50 лв.

Не се спори, че при освобождаването на ищеца на 31.01.2000 г. от Военно-апелативна прокуратура, като кадрови военнослужещ му е определено обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ /отм./ в размер на сумата от 20 098,39 лв. Установява се с приетите по делото удостоверение № 721/15.10.2020 г. на Военно-апелативна прокуратура, Заповед № 44/29.05.2000 г. на Военно-апелативния прокурор и ведомост за изплащане на обезщетение по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ /отм./.

4

Не се спори също така, че при освобождаването му от длъжност на 03.12.2019 г. на ищеца му е изплатено обезщетение по чл.225 от ЗСВ в размер на 18 177,90 лв.

При така установените по-горе факти пред първоинстанционния съд, и по правният спор същият е приел, че при прекратяването на служебното си правоотношение на 03.12.2019 г. ищецът е имал право на обезщетение по чл.

225 ал. 1 ЗСВ в размер на толкова брутни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20.

Първостепенният съд е приел, че ищецът е имал общо 37 години 5 месеца и 3 дни прослужени години в органите на съдебната власт, като е придобил право на обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения към датата на освобождаването му от длъжност 03.12.2019 г. Брутното му месечно възнаграждение към тази дата е било 6 991,50 лева. Приел е, че общият размер на дължимото обезщетение по чл. 225 ал. 1 ЗСВ е 139 830 лева, като същото не следва да бъде намалявано с полученото от ищеца обезщетение като кадрови военнослужещ. По делото е безспорно установено, че ответникът е заплатил на ищеца обезщетение по чл.225 ЗСВ в размер на 18 177,90 лева. Дължимото от ответника на ищеца обезщетение до пълния размер на 20 брутни месечни възнаграждения е 121 652,10 лева, поради което уважил в този размер предявеният главен иск. Съответно на уважената част на главния иск, уважил и акцесорния иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна:

Въззивната жалба срещу решението е подадена в срока по чл.259, ал.1 от

ГПК от легитимирана да обжалва страна-ответникът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК.

В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима, а по същество-частично основателна.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Правното положение на ищеца към 31.01.2000 г. когато е освободен от 5 длъжност военен прокурор във Военно-апелативна прокуратура се е уреждало от Закона за съдебната власт от 1994 г. (отм.), в редакцията му към 22.01.1999 г. и от Закона за отбрана и въоръжените сили на Република България от 1995 г. (отм.), в редакцията на закона към 03.08.1999 г.

Съобразно чл. 124, ал.1 и ал.2 от ЗСВ отм., съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност с решение на Висшия съдебен съвет, въз основа на което се издава съответен акт от лицата, посочени в чл. 30, ал. 4. Назначените на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемат на кадрова военна служба и им се присвоява офицерско звание. Служебното правоотношение на съдиите, прокурорите и следователите възниква по силата на решение на Висшия съдебен съвет. Не съществува изключение и за офицерите във военните съдилища и прокуратури, които се приемат на кадрова военна служба след назначението им на съответните длъжности от Висшия съдебен съд ( чл. 124, ал. 2 ЗСВ). Следователно основното правоотношение, условията на което характеризират правното положение на такива лица, е правоотношението, свързано с назначението им в органите на съдебната власт. Правоотношението, създадено с приемането им на кадрова военна служба, има подчинено значение.

На основание чл.115, ал.2 от ЗОВСРБ отм., кадровата военна служба във военните съдилища и военната прокуратура се упражнява като професия по ред, определен в този закон, в Закона за съдебната власт и сключения договор, а съобразно нормата на чл. 231, държавната и местната администрация, военните съдилища и военната прокуратура, дружествата и организациите изплащат основни и допълнителни месечни възнаграждения на кадровите военнослужещи, които служат в тях.