Определение № 1175 от 14.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1175 гр. София, 14.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002902182 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Д. Г. срещу решение № 83 от 24.04.2024 г. по гр. д. 45/2024 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1215 от 22.11.2023 г. по гр. д. 215/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. Г. срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 90 000 лева - претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й Станю Димитров Димов, загинал при ПТП на 27.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2019 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски в полза на ответника.

Касаторът, В. Д. Г., поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Оспорва като несъответни на събраните по делото доказателства изводите по обжалвания съдебен акт, че не е установена особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и ищеца, както и настъпили в резултат на смъртта сериозни /като интензитет и продължителност/ болки и страдания, различни от нормално възприетите в обществото. Излага, че установената по делото връзка между брат и сестра е била изключително силна - ищецът е роднината, който се е притеснявал, грижел за починалия и страдал много от загубата му. Счита, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ на доказаните факти, придържал се е формално към тълкуването на закона и е постановил неправилен съдебен акт.

По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено 1 друго, с което искът бъде уважен за пълния предявен размер от 90 000 лв., ведно със законните лихви върху главницата.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените вреди, както и да изложи конкретни съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение?

2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им?

Касаторът сочи, че съдебният акт е очевидно неправилен, с което обосновава искането си да бъде допуснат до касация на основание чл. 280, ал.

2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е сестра на Станю Димитров Димов, който е починал на 27.09.2019 г. в резултат на ПТП, настъпило в гр. Каблешково на същата дата на регулирано кръстовище със светофарна уредба, образувано от ул. „Черно море“ и ул. „Стара планина“, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Нисан“, модел „Патфайндър р-51“ с рег. № А 4040 ВР, от Костадин Христов Събев, чиято вина за причиняване по непредпазливост смъртта на пешеходеца Станю Димитров Димов е призната с влязла в сила присъда № 41 от 13.09.2022 г. по н.о.х.д. № 361/2022 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, като за управлявания от него автомобил е налице действала към датата на ПТП задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД.

По спорния въпрос за материалната легитимация на ищеца да получи 2 обезщетение за търпени вреди от смъртта на неговия родственик се е позовал на задължителната съдебна практика по ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС и приел, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат обезщетени. Отчел е, че съобразно мотивите на тълкувателния акт правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно - то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. Изтъкнал е, че макар братята и сестрите да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно: когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Счел е, че в тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/1961 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Подчертал е, че с термина „изключителност“ се означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в обективната действителност, извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа. Обобщил е, че духовната връзка между починалия и родственика /в конкретния случай между брат и сестра/ трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, потрайна и в по-голяма степен от общоприетата за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост. Счел е, че в конкретния случай, за да възникне активната материална легитимация на ищеца /сестра на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие/, следва по делото същата да установи при условията на главно и пълно доказване, че тя е изградила със своя починал родственик /нейния брат/ такава духовна и емоционална връзка, която да е била трайна, като болките и страданията от загубата на нейния брат 3 да са с по-висок интензитет от обичайните, както и те да са продължили в относително дълъг период от време. Посочил е, че такъв житейски конекситет би възникнал, когато отношенията между брата и сестрата са изключително дълбоки - например полагани са взаимни грижи за тяхното образование, професионална реализация, финансово подпомагане, гледане на болен брат или сестра, или техен близък, изграждане на чувство за общност при споделяне на значителни житейски трудности и предизвикателства и прочее.

Заключил е, че едва в тази житейска ситуация, когато братът или сестрата възприема своя брат или сестра като изключително близък човек, на когото основно е разчитал през своето социално и нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довела до травматични последици в психиката на брата или сестрата, които би следвало, с оглед на критериите за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна парична сума.

Въззивният съд е посочил, че за установяване на гореизведените правнорелевантни обстоятелства по делото са ангажирани единствено гласни доказателства чрез разпита на един свидетел. Отчел е, че показанията на свидетеля - снаха на ищеца, в по-голямата си част се базират на разказаното на свидетелката от самият ищец и много малка част от тях на лични впечатления.

Приел е, че от последните не може да се приеме, че ищецът и починалият й брат са се намирали в постоянна и интензивна връзка помежду си. Изложил е, че те са живели заедно до 1973 г. - една година след смъртта на тяхната майка, когато починалият е заминал да работи в чужбина, където е пребивавал до 1985 г.; ищецът е създала свое семейство, в дома на което починалият е живял една година, след което се е преместил в друго населено място и в продължение на седем години е бил в неизвестност за всички свои близки и познати, включително за ищеца, на която не е споделил местонахождението и заниманията си; след това изчезване братът отново заживява при сестра си, за период от около два месеца, през който тя полага грижи за него, тъй като ръката му бил счупена; след което отново се установява самостоятелно в бащината им къща в с. Маламир. Подчертал е, че от така събраните доказателства може да се заключи, че братът и сестрата близнаци са поддържали нормални човешки отношения, като при всяка отдала им се възможност са се виждали, но не се установява системно да са си помагали във всяка едно отношение, взаимно и при съвместна подкрепа да са преодолявали значими житейски препятствия, за да могат техните отношения да се окачествят като изключение от общоприетите близки взаимовръзки между родственици в българското общество. Отчел е, че в по- късен етап от живота си са живеели заедно, но е посочил, че това е било за много кратко време. Изтъкнал е, че за сравнително дълъг период от време братът не е подържал никаква връзка със сестра си, като същественото е, че не е намерил за необходимо да сподели с нея както къде се е установил, така и какво се случва с него. Приел е за естествено, че ищецът е изпитала мъка от смъртта на нейния брат, но подчертал, че за да възникне в нейния патримониум правото на заместващо обезщетение за причинените й неимуществени вреди, следва 4 да се установят превишаващи по интензитет /над обичайните/ негативни емоционални преживявания, каквито е счел от събраните по делото доказателства да не се установяват. По тези мотиви е отрекъл материалната легитимация на ищеца за търсене на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат и постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.