Решение № 2714 от 08.05.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2714 гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100507156 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение № 4152 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 25943 по описа за 2022 г. на СРС, 32 състав се : ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. Й., срещу Е.С.Т. , иск за сумата 8690лв. - обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид.ч. от съсобствен имот ап.15, находящ се в гр. София, ж.к. *********, със застроена площ от 62, 64 кв.м., ведно с избено помещение № 10 с полезна площ 3, 22 кв.м., както и 0, 8283% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, с ид. № ***, по КККР, одобрени със заповед № РД-18-4/9.3.2016 г. на и.д. на АГКК, при съседи: на същия етаж *** и ***, под обекта ***, над обекта ***, в периода 19.5.2019 г. -18.5.2022 г., ведно със законната лихва от 19.5.2022 г. до плащането.

Подадена е възвивна жалба от К. Й. К., ищец пред СРС.

Решението се обжалва изцяло.

1

Във въззивната жалба се излагат доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че СРС е дал неправилна правна квалификация по спора като е определил такава по чл.31, ал.2 ЗС вместо по чл.57, ал.1 СК, което довело до неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните. Сочи, че в исковата молба изрично бил посочил, че страните са бивши съпрузи и спорът касае ползването на семейното жилище след развода, което съгласно бракоразводното решение било предоставено на ответницата. Ищецът като неползващ съпруг бил заявил претенция за заплащане на парична сума за периода от влизане в сила на бракоразводното решение до датата на подаване на исковата молба, т.е. като при наемно правоотношение по арг. от чл.56 СК. Затова искът бил по чл.57, ал.1 СК като се позовава на решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отд. Действително, СРС бил посочил в мотивите и в диспозитива нормата на чл.57, ал.1 СК, но това било формално.

Съгласно съдебната практика на ВКС съотношението между правните норми било на специална към обща разпоредба, т.е. чл.57, ал.2 СК вр. с чл.31, ал.2 ЗС. В случая всъщност СРС не бил изследвал предпоставките за уважаване на претенцията по чл.57, ал.1 СК, а именно, че семейното жилище било станало обикновена съсобственост между ищеца и ответницата след прекратяване на брака им, както и, че с влязло в сила бракоразводно решение бил разрешен въпросът за ползването на семейното жилище, което ползване било предоставено само на бившата съпруга, без за това да е определен наем на основание чл.57, ал.2 СК. Неправилно СРС бил приел, че в конкретния случай ответницата щяла да дължи на ищеца наем само, ако страните се били изрично споразумели, че ползващия жилището съпруг ще дължи наем, както и ако били уговорили неговия размер. В случая се касаело до възмездност на гражданските отношения, освен ако не било уговорено друго. За възникване на претендираното материално право по чл.57 СК не било необходимо отправяне на покана, както било по общото правило на чл.31, ал.2 ЗС. Счита, че не подлежи на обсъждане въпросът дали ищецът фактически е бил лишен от ползването на имота, както и ирелевантно било дали съпругата на която било предоставено ползването, фактически го ползва. Затова възраженията на ответницата и събраните на нейна страна свидетелски показания били ирелевантни за изхода на спора. Сочи, че по делото била изслушана съдебнооценителна експертиза, от която се бил установил размера на дължимия наем, 2 а именно общо 17 739 лв. Тъй като страните нямали ненавършило пълнолетие дете, то на ищеца се следвало обезщетение за ½ ид.част от съсобствения имот за периода от 19.05.2019 г. до 18.05.2022 г. или 8 690 лв. за която сума било извършено изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК. Дължала се и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на дължимите суми по главницата.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и да постанови друго, с което претенцията по чл.57,ал.1 СК да се уважи.

Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС- Е.

С.Т., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение.

Въззиваемата излага доводи, че не са допуснати сочените нарушения на материалния и процесуален закон. Намира дадената правна квалификация на спора за правилна. Такава правна квалификация била дадена и в цитираното във въззивната жалба решение № 199/15.01.2018 г. по гр.д.№ 154 по описа за 2017 г. на ВКС, Първо ГО, където било посочено, че нормата на чл.31, ал.2 ЗС е приложима и досежно съсобствен имот, вкл. и в отношенията между бивши съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод и съгласно, което решение, съпругът комуто е предоставено ползването на семейното жилище дължи обезщетение за ползването на другия съпруг; в този смисъл била трайно установената съдебна практика на ВКС. Действително, съотношението между нормите на чл.57, ал.1 СК и чл.31, ал.2 ЗС било на специална към обща. Сочи, че страните не били оспорили дадената такава с доклада по чл.146 ГПК. Не били налице предпоставките за уважаване на претенциите на ищеца. Недопустимо било разширително тълкуване на чл.57, ал.1 СК. Сочи се, че в бракоразводното решение липсвала уговорка за заплащане на наем за ползването на семейното жилище. Тезата за безвъзмездност на предоставеното ползване била доказана в производството пред СРС и по-конкретно от показанията на разпитаните свидетели. Дори да се приемело, че правната квалификация на иска е по чл.57, ал.1 СК, то претенцията също била неоснователна. Следвало да се тълкуват клаузите на Споразумението, сключени между съпрузите. Позовава се на приетото в определение № 358 от 16.06.2015 г по ч.гр.д.№ 3014/2015 г. на ВКС, Трето ГО. От данните по делото се установило, че тя не го е ползвала, а се била 3 установила да живее при дъщеря си, където живеела и към настоящия момент, т.е. налице била хипотезата на чл.56, ал.4 СК, тъй като жилищната нужда била отпаднала за ползващия. В жилището дълго време бил останал да живее сина на страните по делото, а именно до лятото на 2021 г. , когато с помощта на баща си /ищеца/ се бил изнесъл от същото. Това означавало, че ищеца не е бил препятстван да ползва имота. Освен това налице били данни, че ищеца е възпрепятствал ответницата да ползва имота, тъй като в ключалката на входната врата бил забит пирон, което обстоятелство се установявало от разпита на свидетелите на страната на ответницата. Тъй като синът на страните не бил полагал грижи за жилището докато го ползвал, както и не били заплащани консумативи за същото, последното не можело да се ползва. Счита, че в случая се касаело до оказан на ответницата психически тормоз поради факта, че същата била предявила иск за делба. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 24.04.2023 г.

Въззивната жалба е подадена на 03.05.2023 г.

Следователно е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

По доводите във въззивните жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че разграничението между исковете по чл.57, ал.2 СК и чл.31, ал.2 ЗС е като специален към общ като се е позовал на приетото в решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отд. Това не променяло естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването било възмездно, неползващият съпруг можел да иска определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на 4 утвърдено от съда споразумение. Законодателят, изхождайки от принципа за възмездност в гражданските правоотношения бил предвидил възникване на наемно правоотношение. Ползващият бивш съпруг дължал наем на неползващия го, но законодателя не бил възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос. Следвало да се вземе предвид и, че производството по претенцията за предоставяне на семейното жилище не било исково, а спорна съдебна администрация, т.е. решението /явно се има предвид бракоразводното/ не се ползвало със сила на пресъдено нещо. Когато имотът бил съсобствен, вкл. придобит по време на брака, но въпроса за ползването му не бил уреден при прекратяване на брака, специалната норма на чл.57, ал.2 СК не намирала приложение, а се прилагала общата норма на чл.31, ал.2 ЗС. Т.е., ако въпросът с ползването на имота бил уреден, то приложение намирало правилото на чл.57, ал.2 СК. Това не правело иска по чл.31, ал.2 ЗС недопустим, тъй като правопораждащите се факти били едни и същи като тези по иска по чл.57, ал.2 СК с изключение на това, че неползващия съпруг не бил длъжен да отправя покана за плащане на обезщетението. При липса на изрични уговорки относно наемното правоотношение, вкл. относно размера на дължимия наем, неползващия съпруг следвало да поиска от съда да определи наем по реда на чл.57, ал.2 СК или да покани ползващия да му плаща обезщетение за ползване по реда на чл.31, ал.2 ЗС. В случая бракът между страните бил прекратен със споразумение, което съдържало изрична уговорка, че семейното жилище ще се ползва от жената като не бил уговорен размер на дължимия от нея наем за ползване на цялото жилище. По делото не било установено /от свидетелските показания/ ищецът да е бил лишен от възможността да ползва имота, но той сам се бил изнесъл от него. Също така от свидетелските показания се установило, че през процесния период 19.05.2019 г.- 18.05.2022 г. ответницата не била обитавала имота, тъй като той бил в лошо състояние и поради напрежение между нея и синът й, който останал да живее в имота, а тя се изнесла след развода като живеела при дъщеря си. В случая не се установило от страна на ищеца да е проведено производство по чл.57, ал.2 СК, нито се установило ответницата да е лишила ищеца от ползване на имота. Не се установило ищецът да е поканил ответницата да му плаща обезщетение за ползване за исковия период. Ищецът не бил доказал обстоятелствата вменени в негова доказателствена тежест, че ответницата си служи сама с общата вещ 5 през исковия период, че ищеца е отправил покана до съсобственика-ответник за плащане на обезщетение за ползата от която е лишен, поради което искът бил неоснователен и като такъв е бил отхвърлен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна страна:

Относно правната квалификация:

Ищецът сочи, че с ответницата са бивши съпрузи. С решение от 07.07.2015 г. на СРС била одобрена постигнатата между тях спогодба по силата на която процесния недвижим имот бил предоставен след брака за ползване на ответницата. С предоставянето на жилището за ползване на ответницата се ограничавали правата на другия съсобственик /ищеца/, което ползване било лично по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Сочи, че след развода се бил изнесъл от жилището и нямал достъп до него. В случая било налице наемно правоотношение между страните по спора. Тъй като при сключването на споразумението не било уговорено безвъзмездно ползване на жилището от страна на ответницата, то последната дължала наем на ищеца в размер на средно-месечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на бракоразводното решение. Посочил е, че съгласно приетото в решение № 133/04.07.2013 г. по гр.д.№ 535 по описа за 2012 г. на ВКС, Четвърто ГО, в случая не било необходимо ответницата да била ползвала фактически вещта, нито ползването да е за лични нужди, както и да бъде отправяна покана по смисъла на чл.31, ал.1 ЗС. При тези обстоятелства за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на съединените искове по чл.57, ал.1 СК вр. с чл.31, ал.2 ЗС и чл.57, ал.2 СК, за заплащане на обезщетение за времето, през което ответницата е лишила ищеца от ползването на имота и за определяне размера на дължимия месечен наем за ползването от ответницата на имота занапред.