Определение № 657 от 05.07.2023, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 657 гр. Благоевград, 04.07.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20231200500639 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Съдът е сезиран с частна жалба от „***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. Т., ул. „***“ № *, ет. *, представлявано от И. П.У., подадена срещу определението от 23.05.2023 г. на съдията по вписванията при Районен съд Сандански, с което се отказва да бъдат направени вписванията, поискани с молба с вх. № 1629 от 23.05.2023 г. В жалбата се твърди, че атакуваният отказ е незаконосъобразен. Развиват се подробни съображения в такава насока. Моли се за отмяна на отказа и задължаване на съдията по вписванията да разпореди извършване на поисканите такива.

Жалбата е редовна и допустима. Тя изхожда от лице, имащо правен интерес да атакува отказа за вписване, поради което следва да бъде разгледана по същество. Вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 от ГПК, но не съставлява част от нотариалното производство, а е самостоятелно такова. Съдията по вписванията е органът, който ръководи производството и постановява крайния акт по него, а молител се явява това лице, което представя за вписване акта и претендира, че има право да получи дължимото от съдията по вписванията съдействие. В охранителните производства молител е заинтересованото лице - чл. 531, ал. 1 от ГПК.

Това е лицето, което има интерес да сезира ръководещия производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване на граждански/търговски правоотношения. Именно в това си качество „**“ ЕООД може да обжалва процесния отказ за вписване, тъй като с този отказ се отхвърля негово искане.

Настоящото производство е контролно-отменително и има за цел да провери законосъобразността на определението на съдията по вписванията, с което е постановен отказът /„Действие на вписването по българското вещно право“ от Ивайло Василев, „Нова звезда“, София, 2018 г., стр. 109/.

За да откаже да разпореди вписване на договора за продажба на част от търговско предприятие и на договора за неговото изменение и допълнение, съдията по 1 вписванията при Районен съд Сандански е изложил няколко довода.

На първо място, като мотив за отказа е посочено, че към комплекта от документи към молбата за вписване няма приложени документи за собственост. При направена справка по имот за СОС „гараж в сграда“ с идентификатор ***, относно паркоместата, разположени върху покрива на гаража, се оказало, че няма вписан документ за собственост. Те не фигурирали в описанието на паркоместата на подземния гараж. Тяхната площ била извън площта на гаража. Това противоречало на чл. 586, ал. 4 от ГПК и чл. 6, ал. 3 от ПВп.

Горните аргументи не кореспондират с трайната практика на ВКС. Както се изтъква по този повод в Решение № 213 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 29/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова, индивидуализацията на продаваната част от търговското предприятие може да бъде направена по различни начини, в зависимост от волята на страните. По правило предмет на договора по чл. 15, ал. 1 от ТЗ е цялото предприятие на търговеца-отчуждител, включващо съществуващите към датата на прехвърлянето права, задължения и фактически отношения, възникнали във връзка с осъществяваната търговска дейност и отразени по установения за това ред в търговските и счетоводни книги на търговеца. Независимо от липсата на изрична законова регламентация, по аргумент от по-силното основание, обект на прехвърлителна сделка по чл. 15, ал. 1 от ТЗ може да бъде и част - идеална или реална - от търговско предприятие. Посоченото разрешение произтича и от текста на чл. 15, ал. 2 от ТЗ, който изисква решение по чл. 262п от ТЗ за прехвърляне на цялото предприятие на търговско дружество, което означава, че такова решение не е необходимо, когато се сключва сделка за прехвърляне на част от предприятието.

Особеното изискване, което трябва да бъде изпълнено при прехвърляне на част от търговско предприятие, е прехвърляната част да бъде обособена счетоводно или по друг начин, позволяващ индивидуализация на предмета на сделката, т. е. на правата, задълженията и фактическите отношения, за които е постигнато съгласие да преминат от патримониума на отчуждителя в патримониума на приобретателя. Прехвърлянето на обособена част от предприятие отново съставлява прехвърляне на имуществена съвкупност, обслужваща определена дейност на търговеца. Поради отсъствие на изрична правна уредба, обособяването зависи от волята на договарящите страни и трябва да бъде осъществено така, че да не остане съмнение относно съдържанието на съвкупността, прехвърлена чрез договора по чл. 15, ал. 1 от ТЗ.

От внимателния прочит на конкретните договорни клаузи и описанието на частта от предприятието, предмет на сделката по чл. 15, ал. 1 от ТЗ, се налага извод за достатъчна обособеност на частта именно по „друг начин“, предвид липсата на задължение да става въпрос, във всички случаи, за счетоводно обособяване. От съдържанието на описанието в р. I, чл. 1 от договора за прехвърляне, е очевидна индивидуализацията на предмета на сделката - прехвърлянето на правото на собственост върху описаните недвижими имоти, задълженията, поети от приобретателя във връзка с прехвърлената част от търговското предприятие, и съответните на това фактически отношения, както и подробните разпоредби в договора и изменението му, касаещи цената и задълженията на страните.

Позицията на ВКС по отношение на вписването на прехвърляне на част от търговско предприятие, застъпена в Решение № 213 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 29/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова, е доразвита с Определение № 451 от 25.09.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1260/2017 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова, в което се приема, че в хипотезата на прехвърляне на обособена част от 2 търговско предприятие, след като предметът на сделката не изисква индивидуализация на компонентите на прехвърлената обособена част, освен с достатъчно белези за обособимост по функционален или друг признак, позволяващи индивидуализация на прехвърлените обекти съобразно вида търговска дейност, която обслужват, несъстоятелно е да се изисква различна такава за нуждите на вписването в Имотния регистър, което има единствено оповестителни, в защита на третите лица, функции.

Както при прехвърляне на цяло търговско предприятие, третите лица биха установявали недвижимите имоти, включени в предмета на разпореждането, въз основа на персоналната партида на прехвърлителя, съобразно белезите на обособимост на прехвърлената част. Не е логично законодателят да въвежда различен подход в удовлетворяване на оповестителната функция на вписването за третите лица, в зависимост от това дали разпореждането касае цялото или обособена част от търговското предприятие, след като и в двата случая предметът на разпореждането не изисква, като условие за действителност на сделката, индивидуализация на отделните прехвърляни обекти, и в частност - на недвижимите имоти, в съответствие с индивидуализиращите белези съгласно чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп. Същевременно, законодателят не е предоставил на съдията по вписванията правото да преценява валидността на сделката с оглед на описанието на предмета на разпореждане, т. е. доколко, в хипотеза на прехвърляне на обособена част от търговско предприятие, белезите на обособимост са достатъчни за индивидуализация на конкретните компоненти на прехвърляното /т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, докладчик съдията Борис Илиев/. В крайна сметка ВКС е заключил, че при прехвърляне на обособена част от търговско предприятие, включваща недвижими имоти, приложение намира чл. 6, ал. 2, б. „б“ от ПВп. Не е задължителна индивидуализация на недвижимите имоти в договора съгласно изискването на чл. 6, ал. 1, б. „в“ от ПВп.

Принципно значение имат постановките и указанията, съдържащи се в т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, докладчик съдията Борис Илиев. Там се постулира, че не следва да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Като се има предвид основната цел на вписването - осигуряване на публичност и противопоставимост, не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява въпросните предпоставки. Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект /невъзможен предмет/. Когато законът допуска вписване на актове, които не се отнасят до конкретно определени имоти, не се проверява индивидуализацията на имота в акта и не може да се откаже вписване поради липса на такава.

Постановките на горецитираното тълкувателно решение се възприемат и в последващата казуална практика на ВКС, например Определение № 428 от 02.07.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 1716/2014 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова, в което се разяснява, че въпросните указания са приложими и по отношение на подлежащите на вписване актове, които се отнасят до търговското предприятие, тъй като съобразно легалната дефиниция, дадена в чл. 15, ал. 1 от ТЗ, то представлява съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Разпоредбата на чл. 6, ал.

1, б. „в“ от ПВп не се прилага за актове, които нямат за предмет конкретни имоти, а съвкупности, включващи имоти, например договори за прехвърляне на търговско предприятие /Определение № 50239 от 17.10.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3036/2022 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова/. Този извод следва изрично и от чл.

3

6, ал. 2, б. „б“ от ПВп /Определение № 564 от 06.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5015/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков/.

От горната трайна практика на ВКС може да се направи извод, че в регистърното производство по вписване на договора за продажба на част от търговското предприятие в Имотния регистър, съдията по вписванията не е компетентен да извършва проверка за обособеността на гаражите като самостоятелни обекти, които са прехвърлени като част от търговското предприятие, за достатъчността на индивидуализацията на съответния обект в договора за продажба на търговското предприятие, както и относно правото на собственост върху този обект. Съдията по вписванията е обвързан от извършеното вписване в Търговския регистър, което има първичен характер, като е длъжен да отрази последиците от извършената продажба на част от търговско предприятие в Имотния регистър въз основа на и в изпълнение на извършеното вписване в Търговския регистър. В този смисъл, вписването в Имотния регистър има вторичен и последващ характер.

На следващо място, индивидуализацията на прехвърлената част от търговското предприятие и наличието на яснота относно имуществените обекти, които са прехвърлени като част от търговското предприятие, вече е преценена от съда в рамките на съдебното производство по обжалване на отказа за вписване на продажбата на част от търговското предприятие в Търговския регистър. Този отказ е отменен от компетентния окръжен съд, който е преценил, че продаваната част от търговското предприятие е надлежно индивидуализирана, включително и че от представения договор за прехвърляне на търговско предприятие и изменението към него е ясно какви имуществени обекти подлежат на прехвърляне. В този смисъл, след извършената преценка, съдържаща се във влязлото в сила и окончателно съдебно решение за отмяна на отказа за вписване в Търговския регистър, съдията по вписванията не е компетентен да извършва повторна проверка относно материалноправното действие на договора за продажба на търговско предприятие и изменението му, включително относно индивидуализацията и обособеността на недвижимите имоти, които са прехвърлени като част от търговското предприятие.

Като допълнително аргумент, законът посочва изрично и изчерпателно хипотезите, в които съдията по вписванията може да извършва повторна проверка за собствеността върху недвижимия имот, подлежащ на прехвърляне, след извършената проверка от друг орган, бил той нотариус или съд. Такава хипотеза е, например, проверката на собствеността, която съдията по вписванията извършва при отразяване на непарична вноска на вещно право върху недвижим имот в Имотния регистър. Компетентността му за проверка на собствеността е специално и изрично установена в разпоредбата на чл. 73, ал. 5, изр. последно от ТЗ. В настоящата хипотеза законът не установява компетентност на съдията по вписванията за проверка на собствеността.