Решение № 3980 от 21.08.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3980 гр. Пловдив, 21.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330115999 по описа за 2024 година

Предявен е иск от В. П. В., против „Фератум България” ЕООД, за прогласяване за недействителен договор на потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК.

В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ****, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „Ferratum Bank” в полза на ответника.

В исковата молба се твърди, че на*** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **** при условията на ЗПФУР, по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 800 лева при ГПР 49.66 %. Заемната сума е следвало да бъде върната от кредитополучателя в срок до 30 дни. Сочи се, че съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответното дружество – заемодател, като в договора не е посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. След усвояване на сумата от 800 лв., кредитополучателят установил, че на основание чл.5 от договора му била начислена такса за обезпечение с поръчителство в размер на 400лв., като твърди, че не бил подписвал договор за поръчителство. Ищецът твърди, че процесният договор е недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит. Твърди, че договорът не е подписван от него нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис. Излага доводи, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Сочи, че ГПР по договора бил грешно посочен, тъй като в него не било включено възнаграждението за предоставяне на поръчителство. Посочените в договора по-ниски стойности на ГПР представлявали невярна информация и следвало 1 да се окачествят като нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал.1 ЗЗП, като потребителят бил подведен и не можел да прецени реалните икономически последици от сключването на сделката. Посочва, че в случая е заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, като твърди, че ако в него беше включено и възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният му размер щеше да е над 70%. Предвид изложеното смята, че посочените в договора размери на ГПР не съответстват на действително уговорените. Сочи още, че ЗПК предвижда задължение на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договора. Твърди, че договорът не отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Счита, че клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е нищожна, тъй като същата е неравноправна на основание чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. Поради изложеното предявява настоящата искова претенция и моли за уважаването й. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Фератум България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Навежда доводи, че ищецът имал възможност да избира обезпечението на договора и сам избрал да се възползва от предложения от поръчителя гарант, следователно твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) е задължително, са неоснователни. Ответникът сочи, че исковете са недопустими, като предявени срещу ненадлежна страна, тъй като договорът за поръчителство не бил сключен с „Фератум България“ ЕООД, както твърди ищецът, а с Мултитуюд Банк (Малта), което било самостоятелно юридическо лице. Твърди, че договорът за гаранция е отделно правоотношение, по което Фератум България не е страна, поради което прогласяването на договора за гаранция за нищожен няма да произведе сила на присъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк (Малта). Посочва, че на ищеца била изпратена по email предварително необходимата информация за взимане на информирано решение за сключване на договора. Изпратен бил и договорът за гаранция, като ищецът потвърдил със СМС желанието си да сключи договора. Поддържа, че не е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като ищецът бил информиран за последствията от своя избор, включително и за сумите, дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител.

Твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП също били неоснователни, тъй като ищецът доброволно избрал опцията за поръчител, която не била задължително условие за сключване на договора. Излага съображения, че поради незадължения характер на договора за гаранция, възнаграждението за него не се включвало в ГПР. Необходимата информация за ГПР била предоставена на ищецът, като той имал време да избере обезпечение, както и да се откаже от договора в 14-дневен срок, което той не е направил. Поради изложеното се иска предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна 2 квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, а и това се установява от ангажираните писмени доказателства, че между страните е сключен на **** г. договор за потребителски заем № **** по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 800 лева при лихвен процент – 3,38 %, ГПР – 49,85 %, дължим за връщане на падеж **** г. при еднократно плащане от потребителя. Не се спори между страните също така, че между тях е постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank /Малка/ в полза на дружеството. В цитираната клауза е посочено, че договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Видно от преддоговорната информация по процесния кредит, в случая е налице договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, по който последният дължи възнаграждение в размер на 236,96 лв. Тази сума не е включена при изчисляване на посочения в договора за заем ГПР, доколкото ответникът навежда изрично подобни твърдения в писмения отговор.

По същество на правния спор:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговореното възнаграждение за дружеството гарант в размер на 400 лв. следва да се включи в ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и 3 относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.