Решение № 4828 от 23.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4828 гр. София, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100507004 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4784 от 27.03.2023 г., постановено по гр. дело № 59271/20222 г. по описа на СРС, 40-ти състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу М. А. Н. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 2164,95лв., представляващи цена на доставена топлинна енергия за периода 01.06.2019г.- 30.04.2021г. до имот, находящ се в гр. София, ж. к.

********, аб. № 313768, ведно със законната лихва от 18.07.2022г. до изплащане на вземането, 283,07лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020г.-28.06.2022г., 52,37лв., представляващи цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.06.2019г.-30.04.2021г., ведно със законната лихва от 18.07.2022г. до изплащане на вземането, и 10,68лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.07.2019г.- 28.06.2022г., като е отхвърлен главния иск за главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 2164,95лв. до пълния предявен от 2223,47лв. и за м.05.2019г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 283,07лв. до пълния предявен от 290,73лв.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 98,94лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 428,19лв. – разноски в исковото производство.

1

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че ищецът не е установил наличието на договорни правоотношения с ищцовото дружество при Общи условия, каквито не били представени че са публикувани, както и не бил представен индивидуален договор. Сочи още, че не е установено, че общият топломер в сградата е минал през проверки за неговата изправност, както и че изводите на съда били базирани на представени от ищеца документи. Изтъква, че неправилно бил изчислен и периода покрит с погасителна давност. Моли съда да отмени решението и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД е подал отговор на въззивната жалба на ответника, с който оспорва същата.

Третото лице помагач – Техем сървисис ЕООД, не е подал в срок отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковите претенции за главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 2164,95лв. до пълния предявен от 2223,47лв. и за м.05.2019 г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 283,07лв. до пълния предявен от 290,73лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят и освободен от заплащане на дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

2

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален писмен договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В тази връзка следва да се посочи, че от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 11.08.2015 г. /лист 14 по делото/ се установява, че през 2015г. ответникът е придобил собствеността върху процесния имот. Следва да се отбележи, че правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител. В тежест на ответника е било да установи, че се е разпоредил с процесния недвижим имот преди процесния период, каквито доказателства по делото не са ангажирани.

Неоснователно е оплакването, че по делото не са представени публикувани в един ежедневник ОУ, доколкото такива са представени с исковата молба /лист 39 по делото/.

По отношение на дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло през процесния период следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се установява 3 реално доставената топлинна енергия за процесния период до имота на ответника. Следва да се отбележи още, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Техем сървисис“ ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, както и че уредите за топлинно отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки /т.7 от заключението на вещото лице/. Ето защо са неоснователни оплакванията в жалбата, тъй като изчисленията са извършени не въз основа на представените от ищеца едностранно съставени фактури, а въз основа на установените на реалната стойност в измервателните устройства.

По отношение оплакването във възивната жалба, касаещо неправилно изчисляване на възражението за изтекла погасителна давност вземанията, следва да се отбележи, че задълженията за заплащане цената на топлина енергия представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД (ТР № 3/2011г. по тълк. дело № 3/2011г., ОСГТК на ВКС), тъй като се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, поради което се погасяват с тригодишна давност. В конкретния случай теченето на погасителната давност се прекъсва не с предявяване на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (18.07.2022 г.) – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК - „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”). Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422, ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Разпоредбата цели да предзапази интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането му. Следователно, всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 18.07.2019г., са погасени по давност, както е приел и СРС.

4

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.