Решение № 15033 от 27.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15033 гр. София, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110153504 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 439, ал. 1, евент. чл. 124, ал. 1 от ГПК от М. М. Д. срещу „ЕОС М.“ ЕАД (предишно ЕОС М. ЕООД) за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищцата не дължи принудително изпълнение на сумата 5025,71 лева – главница, ведно със законната лихва от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, 1 047,16 лева – неолихвяеми вземания за лихви и 511,09 лева – съдебни разноски, по изпълнителен лист от 28.09.2010 г., издаден по ч. гр. дело №46100/2010 г. по описа на СРС.

Ищецът твърди, че изпълнителният лист е издаден в полза на ОББ АД, чийто правоприемник е ответното дружество. Образувано е изп. дело №56/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М., по което не са извършени действия по изпълнението, които да водят до прекъсване или спиране на давностния срок, поради което паричните вземания не са дължими. Пояснява, че е образувано ново изп. дело №185/2025 г. по описа на ЧСИ Р. М..

Ответното дружество оспорва иска. Сочи, че договор за цесия от 31.01.2018 г. се легитимира като кредитор на ищцата и не спори за наличието на изп. дела. Твърди, че няма данни заповедта за изпълнение да е връчена на длъжника, поради което не е влязла в сила и давностен срок не тече по арг. от чл.

422, ал.1 от ГПК. Счита, че са предприети действия по изпълнението, които прекъсват давностния срок за вземането; отделно е бил спрян по реда на ЗМДВИП.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори, а и от ч. гр. дело №46100/2010 г. по описа на СРС се установява, че е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист на 28.09.2010 г. в полза на „О.б.б.“ АД срещу М. М. Д. за сумата 5025,71 лева – главница по договор за кредит от 1

28.09.2007 г., ведно със законната лихва от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, 1047,16 лева – неолихвяеми вземания за 1011,53 лв. – договорна лихва и 35,63 лв. – наказателна лихва за периода 19.06.2009-22.09.2010 г., общо 511,09 лева – съдебни разноски.

От изп. дело №2056/2010 г. по описа на ЧСИ Р. М. с рег. №790 на КЧСИ се изяснява, че по молба от 15.12.2010 г. на ОББ АД е образувано изпълнителното производство срещу ищцата въз основа на изпълнителния лист, като със същата е поискано извършването на конкретни изпълнителни способи. В хода на изпълнение се установява, че на 27.12.2010 г. е получено запорно съобщение от третото лице Б. ДСК ЕАД за наложен запор върху вземания на длъжника, а на 29.12.2010 г. от работодател. С молба от 14.01.2011 г. /л.172 от делото/ взискателят е поискал спиране на изпълнението на основание споразумение от 11.01.2011 г., сключено с длъжника. От предметното съдържание на това съглашение, неоспорено от ищцата, се установява, че на 11.01.2011 г. страните се споразумяват дългът на длъжника да се изплати на 36 месечни вноски, като към 04.01.2011 г. ищцата признава задължението в общ размер от 6731,66 лв. По молба от 15.08.2011 г. производството е възобновено поради неспазване на споразумението и заявено налагане на запор върху вземания и извършване на опис на движими вещи. С молба от 15.01.2014 г. взискателят е поискал извършване на опис, а на 26.03.2014 г. е постъпила молба на длъжника, с която заявява,че може да внася по 30 лв. ежемесечно. Видно от извлечение от банковата сметка на съдебен изпълнител длъжникът е внесъл 30 лв. на 08.05.2014г., 10 лв.на 11.08.2014 г., 20 лв. на 24.01.2015 г., 30 лв. на 10.11.2015 г., 30 лв. на 08.02, на 25.02., 11.03, 07.04, 06.06.,08.07.,15.08., 07.10.,12.11.2016, а видно от отбелязване върху изп. лист на взискателя са платени 107 лв. на 11.04.2016 г. и 132 лв. на 12.10.2016г.

С молба от 12.06.2018 г. ответното дружество е заявило конституиране като взискател по силата на частно правоприемство. Според съдържанието на молбата не е поискано извършването на конкретно действие по изпълнението.

С постановление от 14.02.2022 г. изпълнителното дело е прекратено поради неизвършени изпълнителни действия повече от две години.

Съгласно чл. 439, ал. 1-2 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, който може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Защитата на длъжника по този ред е аналогична на тази по чл. 255 от ГПК (отм.) и има за цел да бъде съдебно отречено изпълняемото право, признато с влязло в сила решение, по което е издаден изпълнителният лист, защото е престанало да съществува или изпълняемостта му не е настъпила.

Влизането в законна сила на заповед за изпълнение има ефект, сходен със силата на присъдено нещо на съдебно решение, защото прегражда възможността да се оспорва съществуването на материално право, удостоверено в изпълнителното основание, по арг. от чл. 424 от ГПК. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност и срокът й е пет години. В конкретния случай липсва разписка по връчване на заповедта на адрес по месторабота, поради което съдът приема, че длъжникът е признал знание на рано на 11.01.2011 г., когато е подписала споразумението за доброволно плащане на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение. При това следва да се счита, че на 26.01.2011 г. заповедта е влязла в сила, като по заповедното дело не се установява в срок длъжникът да е упражнил правото на възражение срещу изпълнението.

Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, когато взискателят не е поискал извършването на 2 изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Обявява се за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд. Разясненията по приложението на закона обаче са приложими след 26.06.2015 г. по отношение на висящите изпълнителни производства. До този момент е релевантно даденото първоначално тълкуване на закона с ППВС №3/18.11.1980г., съгласно което образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато трае то –давност не тече (Тълкувателно решение №3/28.03.2023 г. по т.д. №3/2020 г., ВКС), или с молбата от 15.12.2010 г. давностния срок е прекъснат, в т.ч. с признанието на длъжника по процесното споразумение от 11.01.2011 г. С тълкувателното решение са дадени разяснения, че давностният срок се прекъсва, с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, било в изпълнение на молба от взискателя или предприето по инициатива от съдебния изпълнител, на основание овластяването по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело в контекста на постановяване нарочно разпореждане от съдебен изпълнител по чл. 434 от ГПК за образуване на делото; изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Прекъсва давността всяка редовна молба за изпълнение по смисъла на чл. 426, ал. 2 от ГПК, както и тази с която взискателят възлага по чл. 18 от ЗЧСИ.

Теклата в полза на длъжника давност няма да бъде прекъсната, ако изпълнителното производство е образувано по нередовна молба, в която взискателят не е посочил изпълнителен способ, освен в хипотезата на чл. 18 от ЗЧСИ.

Съгласно чл. 450, ал.3 от ГПК, запорът върху движима вещ или парично вземане на длъжника се счита наложен от деня, в който е получено съобщението за него от третото задължено лице. Счита се за наложен и при неговото изпълнение, доколкото постъпването на суми от наложения запор по изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на извършени изпълнителни действия от посочения изпълнителен способ, и всяко постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ запор.

Отбелязванията на гърба на изпълнителния титул също доказват извършено плащане и съставлява действия, осъществили се в изпълнение на успешно приложен от ЧСИ изпълнителен способ, поради което по своето същество установяват наличието на годно и валидно изпълнително действие (вж.

Определение №3175/28.11.2024 г. по т. д. № 1494/2024 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).

Съгласно разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, изпращането на запорно съобщение до Б. дори в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил по чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната Б., представлява действие по налагане на запор.

По своята правна същност всички споразумения, сключени между длъжника и взискателя в хода на изпълнително дело, с които недвусмислено се признава дълга в цялост представляват писмено изявление на длъжника признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Правното му значение е, че прекъсва давностния срок. То е релевантно и поражда изгодните за кредитора правни последици, тъй като е направено в рамките на този давностен срок.

3

При така установените фактически положения съдът приема, че по изп. дело №2056/2010 г. от образуването до последното плащане на 12.10.2016г. са извършени в давностния срок действия по изпълнението, в т.ч. доброволно плащания, които имат за последица съществуването на правото на принудително изпълнение. Съдът счита, че доколкото с молбата от 12.06.2018 г. взискателят не е поискал извършването на конкретно действие по изпълнението, то последно с правни последици на такова е плащането от 12.10.2016 г. като признание на длъжника на дълга, водещо до прекъсване на давността. Поради това към 12.10.2018 г. изпълнението се счита за прекратено по см. чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, а петгодишният давностен срок следва да изтече на 12.10.2021 г. Новото изпълнително дело №185/2025 г. е образувано (след прекратяването на 14.02.2022 г.) на 21.01.2025 г. по молба на ответника и след изтичане на приложимия давностен срок, вкл. при условията на ЗМДВИП. Изложеното дава основание на съда да приеме исковата претенция за основателна.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 6, вр. чл.

83, ал.2 от ГПК ответникът трябва да заплати разноските по делото, както следва: на процесуалния представител на ищеца –адв. Г. по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА, в размер определен от съда – сумата 270 евро, съобразно защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на делото в контекста дължимата тежест на доказване и очакваните действия, които са били необходими да се извършат от адвоката; а в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на СРС – сумата 134,65 евро за дължимата държавна такса Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕОС М.“ ЕАД, с ЕИК:********** (предишно „ЕОС М.“ ЕООД, с ЕИК:***********), че М. М. Д., с ЕГН:**********, не дължи принудително изпълнение на сумата 2569,60 евро/5025,71 лева – главница по договор за кредит от 28.09.2007 г., ведно със законната лихва от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане, общо 535,40 евро/1047,16 лева – неолихвяеми вземания за 1011,53 лв. – договорна лихва и 35,63 лв. – наказателна лихва, и двете за периода 19.06.2009-22.09.2010 г., и сумата общо 261,32 евро/511,09 лева – съдебни разноски, по изпълнителен лист от 28.09.2010 г., издаден по ч. гр. дело №46100/2010 г. по описа на СРС, на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК.