Решение № 614 от 19.05.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 614 гр. Бургас, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско дело № 20232100500321 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от К. С. С., ЕГН **********, чрез адв. П. В., против Решение № 2938/21.12.2022 г. по гр. дело № 2893/ 2022 г. по описа на БРС, с което са отхвърлени обективно кумулативно съединени искове са с правна квалфикация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД предявени от К. С. С. срещу „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД с ЕИК ****, за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 1/28.04.2022 г. на работодателя за незаконно и постановяване на неговата отмяна; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност “******“ към „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД; за заплащане на обезщетение за времето, в което е останал без работа, поради уволнението, за период от шест месеца след това във времето от 01.05.2022 г. до 01.11.2022 г., в размер на 12 536. 05 лева, както и за осъждането му за заплащане на сумата от 1 500 лв., представляваща заплатено от работника поради уволнението му обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, подлежащо на връщане, като платено на отпаднало основание, ведно със законната лихва за забава върху горните суми от датата на подаване на исковата молба – 10.05.2022 г. С решението разноските са възложени в тежест на ищеца.

Жалбоподателят излага съображения, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Твърди се, че дисциплинарното наказание е 1 наложено от лице без представителна власт, тъй като Р.Г. бил упълномощен след приключване на дисциплинарната процедура. Аргументирана е тезата, че по делото няма нито едно доказателство К. С. да е заплашвал, обиждал, да се е заканвал към С., а се установявало, че въззивнка е този, който е имал охлузвания по лицето и кръв отзад на главата. Липсвали доказателства последният да е извършил противоправни деяния. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че С. е напуснал работното си място, като се посочва и че, този факт не е от значение за уважаването на исковете. Оспорва се фактическия извод на БРС, че С. е предизвикал словесен конфликт със С..

Твърди се, че представляващите Лукойл са прикрили от държавните органи случилото в предприятието, като липсвали данни за извършен извънреден инструктаж - който бил задължителен. Поддържат се твърденията изложени пред първоинстанционния съд и се твърди незаконосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание. Моли се отмяна на обжалваното решение и уважаване на всички предявени искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е е постъпил отговор на въззивната жалба подаден от „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Изложени са аргументи в подкрепа на тезата, че първоинстанционното решение е правилно и че по делото е установено извършеното дисциплинарно нарушение и процедурата по налагането на дисциплинарното накзание била спазена. Оспорва се възражението, че уволнението е извършено от лице без представителна власт, тъй като било налице потвърждаване на извършеното правно действие. Въпроса за представителната власт на лицето Г. не бил спорен пред първата инстанция.

Аргументира се извод за противоправно и виновно поведение от страна на К.

С. и за участието му в груба физическа саморазправа на работното му място, което било тежко дисциплинарно нарушение. Поради това било разколебано доверието на работодателя към служителя, като видно от длъжностната му характеристика последния бил натоварен с по-висока отговорност. Налице били хулигански подбуди при осъществяване на нарушението от С.. Твърди се, че С. отива първо в съблекалнята, вместо да изчака идването на С. при него в операторната зала, къде възниква и физическата саморазправа между двамата, което му поведение нарушавало правилата за предаване на смяната.

Твърди се, че с поведението си ищецът е дискредитирал доверието на третите лица, че работодателят може ефективно да осъществява дейността си и да гарантира телесната неприкосновеност на работниците на територията на предприятието. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговаряща на изискванията на чл. 260-261 ГПК.

При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова 2 молба подадена от К. С. С. срещу „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД.

Ищецът твърди, че работи за ответното дружество от 2005 г. до настоящия момент, като винаги е изпълнявал стриктно служебните си задължения и никога не е бил наказван. Трудовите си функции осъществявал на пристанищен терминал „****“, където на 12.03.2022 г. в 19 ч. застъпил нощна смяна, която следвало да издаде на следващия ден в 07.00 ч. сутринта на Д.Т. С.. Последният не пристъпил към него в операторната зала за предаване на смяната, както се случвало всеки път, а отишъл в съблекалнята и се забавил там. След няколко минути ищецът отишъл при него и го питал какво става, след което Д. започнал да му крещи, като след крясъците разпознал думата „Изчезвай“. След това Д. скъсил разстоянието по между им, след което го сграбчил за якето с лявата ръка в областта на гърдите/шията и започнал да го удря с юмруци по лицето и главата с дясната си ръка, да го блъска и бута, вследствие на което ищецът паднал и си ударил главата в областта на тила, като започнала да тече кръв. Независимо от падането му, С. продължил да го удря по лицето с юмруци с двете ръце, докато дошли колеги и го издърпали от него. Ищецът нито веднъж не ударил С.. След инцидента сигнализирал офицера по сигурността, който бил на смяна, а малко по-късно пуснал жалба в полицията. По случая било образувано дисциплинарно производство, в хода на което дал обяснения, а след това получил процесната заповед. Излага, че същата е незаконосъобразна, тъй като са необсъдени дадените от него обяснения и получените телесни увреждания, като работодателят неправилно приел, че упражнил груба физическа агресия на работното място и чрез тези действия причинил на С. средна телесна повреда, като е кредитирал само изнесените от него данни, като излага подробно доводи в тази връзка. Освен това извършеното дисциплинарно нарушение, останало неясно за него, тъй като посочването за нарушаване на чл. 4.1.2.42 от Правилника за вътрешния трудов ред не му дало да разбере кои неговите действия представляват нарушение и на какво. Излага се също така, че била налице неяснота относно критериите за налагане на дисциплинарното наказание, като ответникът не бил установил и обстоятелствата по случая, като се сочи всъщност, че не е проявявал агресия и не е посягал и удрял С., поради което и това, че той бил със счупена лакътна кост не било вследствие на действия на ищеца. Оспорва се и представеното съдебномедицинско удостоверение в тази връзка.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковете се оспорват като неоснователни, като се излагат подробни доводи в тази връзка. Твърди се, че ищецът е участвал в саморазправа с неговия колега Д. С., като е налице проява на груба физическа агресия на работното място, довела до трайно затруднение на движението на лявата ръка на С. за срок от 10-12 седмици, а по този начин и нарушение на етичните правила и трудовата дисциплина, което се явявало основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, а именно – уволнение. Излагат се подробни доводи за извършеното деяние, като се анализират задълженията на ищеца и свързани с тях отговорности, както и нарушението на фирмените правила, които 3 обосновават извода, че са налице предпоставките за налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Излага се, че всъщност е налице участие на двама работника във физическа саморазправа на работното място, уреждайки частноправен спор между тях – по техни твърдения, свързан с продажбата на автомобил, което деяние било несъвместимо с етичните правила и създавало пречки за нормалното протичане на работния процес, което поведение нямало как да бъде толерирано от работодателя. Сочи се, че са снети обяснения на работниците и липсват нарушения в производството по налагане на дисциплинарното наказание, като то съответства на нарушението.

Поради и това извършеното уволнение било законосъобразно и правилно, поради което и исковете следвало да бъдат отхвърлени. По отношение на иска за заплащане на обезщетение след оставането без работа след уволнението се сочи и че липсват надлежни доказателства за това, че работникът е останал без работа след уволнението.

За да се произнесе по основателността на въззивната жалба, настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна следното:

Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.

Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.

Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново всички събрани пред районния съд доказателства.

На първо място съдът не споделя възражението на въззивника, че е нарушена разпоредбата на чл. 192 КТ и че дисциплинарното производството не е проведено от упълномощено от работодателя лице. Заповедта за уволнение е издадена от Р.Г. Г., който е редовно упълномощен да представлява работодателя при провеждане на дисциплинарни производства още през 2017 и няма данни упълномощаването да е било оттегляно. Към момента на образуването на дисциплинарното производство и издаването на заповедта за уволнение Р.Г. е бил редовно упълномощен видно от представеното пълномощно с рег. № 227 от 09.01.2017г., като с пълномощно с рег. № 7993 от 22.06.2022г. са му предоставени същите права. Пред БРС е било представено пълномощното с рег. № 227 от 09.01.2017г., но дори и да не беше доколкото е представено пълномощното от 22.06.2022г. се налага извода за наличие на потвърждаващ акт. Цялото дисциплинарно производство е проведено от едно и също длъжностно лице с ръководни функции което е представител на работодателя.

Безспорно е установено по делото извършването на дисциплинарно нарушение от ищеца, което се изразява в участие в груба физическа 4 саморазправа с негов колега, от която последният е пострадал. Нарушението е по чл. 126, т. 10 КТ, който предвижда задължение за работниците да спазват вътрешните правила, приети в предприятието и да не пречат на другите работници/служители да изпълняват трудовите си задължения, както и на установените в дружеството етични норми на поведение и трудова дисциплина, неспазвайки изискванията на т.4.1.2.42 от Правилника за вътрешния трудов ред /“да се познава Кодекса за делова етика и Правилата за корпоративна култура на нефтената компания, като при изпълнение на служебните си задължения да се ръководи и да спазва служебните си задължения, да се ръководи да спазва възприетите ценности, принципи и норми“/, а също й нарушение на т.4.1.2.20 от Правилника за вътрешния трудов ред, предвиждащ както вече бе посочено по-горе, задължение за работниците/служителите да се грижат за собствената си безопасност и тази на лицата, които могат да пострадат от техните действия и бездействия.