Решение № 2771 от 08.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2771 гр. Бургас, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20252120101698 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Т. Б. П., ЕГН **********, постоянен адрес: гр. ***, ***, съдебен адрес: гр. ***, ***, действаща чрез пълномощника си адвокат Й. П., против „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ - БУРГАС“ АД с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. ****, представлявано от ****, с която се претендира осъждането му за заплащане на сумата от 15 000 лева - главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени във връзка с престоя на сина й **** в ответното лечебно заведение във времето от 05.06.2024 г. до *** г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба на 04.03.2025 г. до окончателното й изплащане. Моли се и за присъждане на направените по делото разноски.

Основанията за дължимост на търсената сума се основават на твърденията на ищцата, че нейният син **** е бил пациент, настанен за лечение в ответното дружество на 05.06.2024 г., след като същият е претърпял мозъчен инсулт и е изпаднал в кома. Твърди се още, че по време на престоя му от около два месеца в болничното заведение на ищцата е позволено да го види един единствен път – на 07.06.2024 г., въпреки многократните й молби за това. След проведеното лечение и прием на медикаменти, според твърденията в исковата молба, е настъпило подобрение в 1 състоянието на пациента, което е провокирало майката да търси възможност за транспортирането му в Германия, където да получи висококачествено лечение, а тя да има възможност да бъде до него. В тази връзка Т. П. изискала от персонала на болницата да бъде издадена етапна епикриза, която да представи на болнични заведения в Германия, с оглед възможността да бъде направена преценка за състоянието на сина й и за възможността му да бъде евентуално транспортиран в чужбина. Неколкократно търсила съдействие от медицинския персонал на УМБАЛБургас, включително д-р Х., за издаване на въпросната експертиза, но безрезултатно.

Вместо това, медицинските специалисти на ответното дружество изисквали съдействие от нея в грижата за А. С., а именно да приготвя ежедневно вкъщи специална течна и диетична храна за него, да я носи в болницата и на всеки три дни да закупува и предоставя на болницата различни консумативи - пелени за възрастни, постелки за легло, мокри кърпи. Освен това медицинският персонал не откликвал на призивите й да обсъдят медицинското състояние на сина и възможността той да бъде преместен в друго болнично заведение. Поисканата етапна епикриза била издадена на *** г., когато състоянието на пациента било силно влошено. Ищцата излага, че след влошаване на състоянието на сина й, тя продължавала да настоява да прекарва време с него, както и да й бъде позволено свиждане или евентуално преместване в друго лечебно заведение, където това е възможно. Твърди, че персоналът на ответното дружество не откликвал на нито една от тези нейни молби до смъртта на сина й, настъпила на *** г. Това съставлявало нарушение на правата й по чл. 8 от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС, на чл. 2 и чл. 96, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за здравето, чл. 55, ал. 1 и ал. 4 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на „УМБАЛ – Бургас“ АД. В заключение излага, че вследствие на това е претърпяла неимуществени вреди, изрязващи се в изпитване на тъга, отчаяние и невъзможност да бъде до сина си в последните дни от неговия живот, като до ден днешен тя изпитвала отчаяние от този факт, поради което и заявява претенция за изплащане сумата от 15 000 лв. – главница за тяхното обезщетяване, ведно със съответната лихва.

Правното основание на иска е чл. 49 във връзка с чл. 45 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответното дружество, с който се оспорва изцяло иска по основание и размер, твърди се, че същият е недопустим, предявен без правно основание, недоказан. Моли за прекратяване на производството, а при евентуалност – за отхвърляне на иска като неоснователен и недоказан, като излага обстойни доводи в тази насока.

По съществото ответникът оспорва иска като неоснователен, като излага, че част от изброените правни норми, за които в исковата молба се сочи, че са нарушени от 2 ответника, всъщност регламентират правата на пациента и ако биха били нарушение именно пациентът е този, който ще понесе вреди, а тъй като ищцата не е пациент на лечебното заведение, същата се явява нелегитимирана да търси обезщетение. В допълнение се излага, че ограничаването на достъпа до пациента е с цел превенция от инфекции и е политика на отделението, целяща защита здравето на пациентите в критично състояние, което не съставлява неправомерно поведение от страна на ответното дружество.

На следващо място, излага се твърдение за липса на правен интерес, тъй като упражняването на притезателни права е личен избор на титуляря и той не може да претендира вреди от неупражняването им. Отричат се твърденията в исковата молба, че от ищцата е било изисквано да носи храна и консумативи в лечебното заведение.

Също търси присъждане на разноските по делото.

Направените оспорвания, в частност и тези досежно допустимостта на претенцията, съдът е счел за такива по съществото на спора, с които следва да вземе отношение по тях с крайния си съдебен акт, като е съобщил тези обстоятелства на страните с доклада по делото. Твърденията на ищцата, че тя е претърпяла вреди от това, че не е могла да види сина си; че не му е била издадена своевременно поетапна епикриза и че е следвало да носи храна и консумативи във връзка с лечението му, обуславят допустимостта на претенцията. Дали това действително е така е въпрос по съществото на спора, по който, както вече бе казано, съдът следва да вземе отношение с крайния си съдебен акт, като съгласно чл. 2 от ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и неимуществени права.

Бургаският районен съд, след като взе предвид исковата молба и изложените в нея факти и обстоятелства, становището на ответното дружество, събраните по делото доказателства и след като съобрази закона, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, че синът на ищцата е бил пациент на ответната болница, където е бил лекуван в периода от 05.06.2024 г. до деня на смъртта му на *** г., което е видно и от представената медицинска документация. Съгласно етапна епикриза от *** г. А. С. е постъпил на 05.06.2024 г. в УМБАЛ – Бургас, Отделение по анестезиология и интензивно лечение /ОАИЛ/, като му е поставена диагноза „кома, неоперабилен мозъчен кръвоизлив, исхемичен мозъчен инсулт“, в която са описани показателите на пациента и извършените консултативни прегледи, приложената терапевтична схема, хода на заболяването, настъпилите усложнения - вентилатор асоцирана пневмония и симптоматична епилепсия, и извършените неинвазивни диагностични процедури във времето от 05.06.2024 г. до *** г. Представена е и етапна епикриза на пациента от 16.08.202 г. – датата на неговата смърт, настъпила в болничното отделение, в която са 3 налични гореописаните данни до датата на смъртта му.

Ответното дружество е представило и наличната медицинска документация във връзка с лечението на пациента А. С.. От представените декурзуси /ход на болестта/ е видно отбелязването, че касае за пациент в крайно и изключително тежко общо състояние, който първоначално при датата на приемането му на 05.06.2024 г. е бил неконтактен, като е намерен от майка си в безпомощно състояние, както е отбелязал екипа на Спешна медицинска помощ. От 10.06.2024 г. е налице отбелязване, че пациентът е „елементарно контактен“, като отваря очи и следи с поглед, не изпълнява команди. Състоянието контактен датира от 03.07.2024 г., като на някои от датите е налице отбелязване контактен, а на други елементарно контактен. На 17.07.2024 г. е налице отбелязване, че е седиран през нощта поради гърчова симптоматика, след което е отбелязано състояние на неконтактност от 18.07.2024 г. до датата на смъртта.

Представено по делото е и извлечение от Правилника за вътрешния ред на ОАИЛ при УМБАЛ- Бургас. В същия е отбелязано, че ОАИЛ е отделение с ограничен достъп съгласно „Стандарт по анестезеология и интензивно лечение“. Свижданията на болните са разрешени всеки ден от 17.00 ч. – 18.00 ч., като се ограничават до един посетител на пациент. Свижданията могат да бъдат отменени по преценка на дежурен лекар в ОАИЛ, поради настъпила извънредна ситуация в отделението или промяна на епидемиологичната обстановка, както и промяна на състоянието на пациентите.

Посетителите на пациентите трябва да бъдат облечени в предпазно облекло, с еднократна шапка и маска и поставени калцуни. Сведения за болните се получават от дежурния лекар в часовете за свиждане, началник отделение или упълномощено длъжностно лице.

По делото страните са ангажирали и гласни доказателства. Свидетелят Е. С., който е заявил, че познава Т. и нейния син от над 40 години, като с Т. са дългогодишни познати – работили са заедно в Африка, като преподаватели, е запознат с кончината на сина й. Освен че били колеги, по стечение на обстоятелствата след време се оказали и съседи в местността „Ч.“ в гр. Ч.. Като всяка майка, тя естествено била притеснена за съдбата на сина си, за това, че той е в това тежко положение, като освен за това била притеснена и от факта, че не й дават да го вижда – нещо, което искала от една страна.

От друга страна, тя имала финансови възможности да го премести в друго лечебно заведение, където другите грижи биха били по-добри, като тук има предвид следното: нея някак си я унижавал факта, че трябвало да приготвя храна и да купува памперси, и други консумативи за сина си. Тя била женена за англичанин и може би имала предвид тяхната здравна система, и за нея това тук било разочароващо. Св. не е запознат поради каква причина не са я допускали да вижда сина си. Всичко, което разказва му е известно от нея, тя му го е споделяла. Знае, че смъртта му е настъпила в болницата в гр. Бургас, както и че със сигурност няколко месеца синът й е бил в болницата. През 4 юни и юли месец миналата година, когато ходил през седмица–две до „Кауфланд“, се отбивал да види Т. в жилището й в гр. Бургас, може би 4-5 пъти, и тя споделяла с него.

При посещенията си я е виждал да приготвя продукти за готвене, като му споделяла, че вечерта или през нощта ще ги сготви, за да занесе на следващия ден в болницата на А. прясна храна. Не знае подробности за това каква храна е носела, когато е посещавала болницата, но знае, че е носила прясно приготвена храна, за която казвала, че е предназначена за сина й. Случвало му се също така дори по пътя за „Кауфланд“ да я остави пред болницата, като знае, че посещавала там магазин, в който купувала някакви консумативи за сина си – подложки, превръзки, памперси – такива неща. Това, че била принудена да готви, й се отразявало негативно – не понеже полагала някакви грижи за сина си, а по-скоро като оценка за нивото на болничното обслужване. Тя била силно разстроена през целия този период заради състоянието на детето си – неин единствен син. Била много разстроена и заради това, че не я допускат да го види.

Другото, което му казвала било: „Аз бих искала да го преместя“, но от болницата не й позволявали това. Според св. тя била силно разстроена през този период, някак си неадекватна. Не му е споделяла какво би й донесла възможността да вижда сина си – знае, че силно искала това, като по негово мнение това щяло да й донесе някакво успокоение и облекчение, като е категоричен, че една от причините за разстройството й била именно тази, че не й давали да го види. Няма спомен да му е споделяла, че е била допусната да види сина си в болницата.