Решение № 6120 от 13.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6120 гр. София, 13.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

Йоана М. Генжова при участието на секретаря Десислава Пл. Иванова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100506159 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт Е. К., срещу решение №1328/24.01.2024г., постановено по гр.д. №38050/2023г. по описа на СРС, 160 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата Е. Х. Е. дължи следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №10945/2023г. по описа на СРС, 160 състав: главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №40005210453 от 31.07.2021г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и М.Ф.К. като заемополучател и Е. Х. Е. като солидарен длъжник, за разликата над уважения размер от 1120 лева до пълния предявен размер от 1767,93 лева, и 560,05 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 05.01.2022г. до 06.01.2023г.

В жалбата се излагат оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за кредит е недействителен в частта за 1 клаузите относно ГЛП и ГПР. Длъжникът се съгласил с цената на кредита, като на същия бил предоставен стандартен европейски формуляр. Не било налице в случая противоречие с добрите нрави. Счита, че не е нищожна уговорка за възнаградителна лихва, която не надвишава размера, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, а и така уговореният размер бил израз на принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл.9 от ЗЗД. Не били налице и неравноправни клаузи в договора. В същия била посочена ясно методиката на формирания ГПР, спазена била и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В договора били описани всички параметри и задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език. Всеки потребител, който бил наблюдателен и съобразителен в разумни граници можел без затруднение напълно точно да прецени ефекта за него от сключване на договор за кредит и конкретно каква лихва, съответно ГПР ще следва да заплаща, както и дали има обстоятелства, при настъпване на които размерът на лихвата/ГПР може да бъде променен. Поради това неправилно първоинстанционният съд направил прихващане на всички платени суми по договора от дължимата главница.

Следвало да се приеме, че договорът е напълно действителен и е породил правни последици за страните. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да се признае за установено, че ответницата дължи главницата по договора в пълен размер, както и възнаградителната лихва.

Насрещната страна Е. Х. Е. не е изразила становище по жалбата.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на 2

ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземания по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №40005210453 от 31.07.2021г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №38050/2023г. по описа на СРС, 160 състав, както следва: 1767,93 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2023г. до изплащане на вземането, 56,68 лева – лихва за забава за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г., 298,98 лева – мораторна лихва за периода от 06.09.2021г. до 06.01.2023г., 560,05 лева – договорно възнаграждение за периода то 05.01.2022г. до 06.01.2023г.

Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че между ищеца като заемодател, М.Ф.К. като длъжник и Е. Х. Е. като солидарен длъжник е сключен процесният договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №40005210453 от 31.07.2021г. в размер на 2000 лева, със срок на заема 24 месеца и размер на погасителната вноска от 123,46 лева, при лихвен процент 41,00% и ГПР в размер на 48,91%. В договора е посочено, че за закупена допълнителна услуга „Фаст“ се дължи възнаграждение в размер на 600 лева, а за допълнителна услуга „Флекси“ се дължи възнаграждение в размер на 800 лева, платими на месечни вноски в размер на 58,33 лева, дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита, като общото задължение е в размер на 4362,95 лева, и общ размер на вноската 181,79 лева.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от 3

ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.

Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В нарушение на посочената разпоредба (чл.19, ал.1 от ЗПК) в посочения в процесния договор ГПР не са включени предвидените в договора такси за услуги „Фаст“ и „Флекси“, представляващи, по съществото си скрито възнаграждение за заемодателя. От кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че размерът на ГПР по кредита, като се вземат предвид таксите за допълнителни услуги е 137,65%. Следователно формално посоченият в договора ГПР от 48,91% не отговаря на действителния , прилаган в правоотношението, поради което е налице нарушение на разпоредбата в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. С посочването в договора за заем на ГПР, който е формиран в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, в която е 4 поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита.

Установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е основание процесният договор за заем да се приеме за недействителен, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК.

В разпоредбата на чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът бъде обявен за недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. Във връзка с прилагане на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в рамките на производство за разглеждане на иск, основан на неизпълнение на договорно задължение, въззивният съд съобразява практиката на ВКС (в този смисъл решение №50174/26.10.2022г. по гр.д. №3855/2021г. на ВКС, IV г. о, решение №60186/28.11.2022г. по т.д. №1023/2020г. на ВКС, I т. о., решение №50056/29.05.2023г. по т.д. №2024/2022г. на ВКС, І т. о., решение №50086/21.12.2013г. по т.д. №1027/2022г. на ВКС, I т. о.) Поради това вноските, направени от кредитополучателя, и отнесени от кредитора за погасяване на други задължения, следва да бъдат приспаднати от усвоената главница, като правилно е определен от първоинстанционния съд размерът на останалата непогасена главница по договора.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна, но същата не е направила искане за присъждане на разноски, нито е ангажирала доказателства за извършване на такива.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №1328/24.01.2024г., постановено по гр.д.

№38050/2023г. по описа на СРС, 160 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД искове с правно 5 основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата Е. Х. Е. дължи следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №10945/2023г. по описа на СРС, 160 състав: главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №40005210453 от 31.07.2021г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и М.Ф.К. като заемополучател и Е. Х. Е. като солидарен длъжник, за разликата над уважения размер от 1120 лева до пълния предявен размер от 1767,93 лева, и 560,05 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 05.01.2022г. до 06.01.2023г.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Член-съдия:

1. _______________________

6