Определение № 563 от 22.07.2024, Окръжен съд - Сливен
- Съд
- Окръжен съд - Сливен
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 361/2024
- Вид
- Определение № 563
- Подписан
- 22.07.2024
- В сила
- 22.07.2024
- Състав
- Надежда Найденова Янакиева, Стефка Тодорова Михайлова Маринова, Мартин Цветанов Сандулов
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275 ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 25 ал. 2 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 8 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 9 ал. 1 · Закон за данък върху добавената стойност
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 563 гр. Сливен, 19.07.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Надежда Н. Янакиева
Членове:
Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500361 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.
Частният жалбоподател – адвокат Д.М., процесуален представител на ищцата в производството, заявява, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът е длъжен да определи за всеки предявен иск възнаграждение в не по-малък от минималния размер по НМРАВ. Иска да се отмени обжалвания акт и да се измени решението в частта за разноските.
В срока за отговор насрещната по частната жалба страна не е подала писмен отговор.
Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.
Разгледана по същество същата е частично основателна.
С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът е присъдил на ищцата направените по делото разноски за държавна такса, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й 1 представителство – възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС. Адвокатът претендира заплащане на възнаграждение от 480 лв. с ДДС.
С атакуваното определение е отказал да измени рашанието си, като е посочил, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е приключило в едно о.с.з.
Въззивният съд намира атакуваното определение за правилно като краен резултат.
Уважен е предявеният установителен иск за прогласяване нищожност на клауза в ДПК за заплащане н атакса за експресно обслужване в размер на 282, 10 лв. По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски. Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ. Предявен е един иск – установителен и минималното адвокатско възнаграждение по НМРАВ, ако се счете, че материалният интерес е 282 лв, е 400 лв. Наредбата не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите 2 конкуренцията споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 200 лв. без ДДС. Такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл.
8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност.
„Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението на страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.
Първоинстанционният съд е присъдил възнаграждение от 360 лв. с включен ДДС. Макар настоящият състав да счита, че то е завишено, с оглед забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, не може да го намали без да е подадена частна жалба от насрещната страна, поради което следва да потвърди атакуваното определение в този му вид.
Ръководен от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА определение по чл. 248 от ГПК № 1631 ОТ 29.04.2024г. по гр.д. № 4863/2024г. на СлРС.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4