Решение № 351 от 10.06.2026, Районен съд - Силистра

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 351 гр. Силистра, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ФИЛИП ЛЮЛ. МАТЕВ при участието на секретаря Жанет Ж. Иванова като разгледа докладваното от ФИЛИП ЛЮЛ. МАТЕВ Гражданско дело № 20263420100347 по описа за 2026 година

В постъпилата искова молба от Т. В. М. срещу "И. А. М. АД и "Ф. Б. ЕООД, се твърди, че на 13.07.2022 г. ищеца сключил с първия ответник договор за паричен заем № 4536524, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 500 лв. В чл. 4 от договора за заем страните се споразумели за осигуряване на обезпечение на задълженията по него, като във връзка с тази клауза ищецът сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник срещу възнаграждение в размер на 254,52 лв. Ищецът заплатил по договора за кредит сумата в размер на 43,48 лева над главницата, а по договора за възлагане на поръчителство – сумата от 254,42 лева под формата на възнаграждение.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали възнаграждението за поръчителството е взето предвид при определянето му. Счита, че последното не е сторено, въпреки задължителния характер на обезпечението като условие за получаване на заемната сума, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на този разход ГПР надхвърлял максималния законов размер (определя този подход и като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 1, т. 1 ЗЗП). Отбелязва, че ответниците са свързани лица, поради което възнаграждението за поръчителството служило за извличане на допълнителна печалба.

Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство също е нищожен поради 1 нарушаване на добрите нрави, произтичащо от нееквивалентността на престациите по него, както и поради заобикаляне на закона и по – конкретно правилото за максимален размер на ГПР. Счита също така че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Поради недействителността на двата договора ищецът моли съда да осъди първия ответник да му заплати сумата от 19,50 евро (след допуснато изменение на иска), представляваща недължимо платена сума, надхвърляща главницата по договора, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.03.2026 г., до окончателното плащане, както и да осъди втория ответник да му заплати сумата от 130,13 евро, представляваща недължимо платена сума по договора за възлагане на поръчителство под формата на възнаграждение, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.03.2026 г., до окончателното и плащане. Претендира и направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът "И. А. М. АД изразява становище за недопустимост, евентуално неоснователност на предявените искове. В отговора се твърди, че:

Искова молба е неоснователна, тъй като ищецът не е представил никакви доказателства в подкрепа на своите твърдения за нищожност на договора. Исковата молба е изцяло бланкетна и в нея липсва доказателствена наличност, която да установява, че изборът на поръчител е бил единствено възможно условие за отпускане на кредита. Липсват доказателства за това, че заемателят е бил лишен от правото си да предостави друго обезпечение, или че кредиторът е упражнил принуда в тази насока.

Твърди, че ищецът не представя договора, въз основа на който претендира връщане на недължимо платени суми, което било в разрез с практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на допълнителни документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени дела C-453/18 и C-494/18, пар. 54 от Решението.

Ищецът бил този, който следва да носи тежестта на доказване от представяне на документи в подкрепа на правоотношението, което е въвел като предмет на настоящото дело и за да докаже твърдението си, че клаузите на същия са недействителни, същевременно да даде възможност на ответника да организира защитата си.

Твърди, че на ищеца са предоставени Общи условия, които са неразделна част от Договора за паричен заем, като при подписването му клиента, съответно ищеца, внимателно се е запознал преди подписване на договора. От това следва, че е приел и е нямал забележки към Договора, като се е задължил да ги спазва, полагайки подпис, както върху Договора, така и върху Общите условия.

На ищеца е предоставена безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и разбираема форма на български език, преддоговорна информация под формата на Стандартен 2 европейски формуляр (СЕФ) своевременно преди сключването на договора. Преди пристъпване към подписване на настоящия договор, кредитен експерт е провел подробна консултация с потребителя, предоставяйки му индивидуални разяснения по чл. 6 от ЗПК относно съответствието на кредита с неговите потребности.

Твърди, че напотребителят е предоставена възможност да избере вида на обезпечението, като осигуряването на поръчителство чрез трето лице е индивидуален избор на заемополучателя като алтернатива на други форми на обезпечение и не е условие за сключване на договора.

Потвърждава, че тъй като изборът на конкретното трето лице-поръчител и заплащането за неговата услуга са извън задължителния пакет разходи за отпускане на кредита, тези суми не са включени в ГПР съгласно чл. 19 от ЗПК, доколкото кредиторът не изисква задължително именно този възмезден вид обезпечение.

Недопустимо е разходите за доброволно избрани допълнителни услуги, предоставени от трети лица, да се приравняват на разходи по самия кредит, тъй като това би довело до изкуствено и неправомерно завишаване на законоустановения ГПР и би подменило волята на договарящите страни.

Не е налице заобикаляне на закона поради наличие на свързаност между Кредитора и Дружеството-поръчител, както е посочил ищеца в исковата си молба.

Кредиторът като едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, не лишава последното от неговата правна и икономическа независимост. Двете дружества са самостоятелни юридически лица с различен предмет на дейност и самостоятелна търговска отговорност. Фактът на капиталова свързаност сам по себе си не доказва „заобикаляне на закона", доколкото законът не забранява на свързани лица да предоставят различни услуги на един и същ потребител, стига те да са реално предоставени.

Твърди, че съществуването на икономическа свързаност не заличава факта, че това са две отделни услуги, предоставяни от две специализирани за целта дружества.

Предоставянето на гаранционна услуга от дъщерно дружество е стандартна и законосъобразна пазарна практика, която не цели заобикаляне на тавана на ГПР, а осигуряване на достъп до финансиране за потребители с висок рисков профил, които иначе не биха могли да осигурят изискуемото от закона обезпечение, поради което не е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нито нарушение на нормите на ЗПК, т.к. разходът за поръчителство не е бил задължителен.

Изчисляването на ГПР е извършено в пълно съответствие с императивните норми на ЗПК, като са включени само задължителните разходи по заема.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.

3

Претендира разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът "Ф. Б. ЕООД изразява становище за недопустимост, евентуално неоснователност на предявеният иск. В отговора се твърди, че:

Ищецът инициирал повторно съдебно производство за претенция, която вече е била или е могла да бъде предмет на разглеждане, което представлявало класическа злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК.

Твърди, че исковата молба не съдържа ясно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът.

Твърди, че главният длъжник е погасил изцяло претендирания кредит. Съгласно чл. 150 от ЗЗД, поръчителството е акцесорно задължение и се прекратява с погасяването на главния дълг. Тъй като дългът не съществува, за ищеца не е налице правен интерес да установява несъществуващо правоотношение срещу поръчителя.

Твърди, че ищецът претендира суми, произтичащи от разходи за поръчителство, без да представи първични счетоводни документи или договорни основания за тях.

Твърдението, че тези разходи не са включени в ГПР, при положение че са породени от самия договор за кредит, прави претенцията недоказана по размер и основание.

Твърди се, че исковете са неоснователни, тъй като главният длъжник е изпълнил своите задължения към кредитора. Всички плащания, извършени от заемателя, покриват изцяло главницата и договорените разходи. Съгласно чл. 150 от ЗЗД, поръчителството се прекратява с погасяването на главния дълг, поради което претенцията срещу е лишена от предмет.

Оспорва се твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция представлява „заобикаляне на закона“ с цел изкуствено занижаване на Годишния процент на разходите (ГПР). Сключването на процесното споразумение е израз на свободната воля на страните и е извършено при пълна добросъвестност, като целта му е единствено обезпечаване на чуждо задължение чрез предвидения в чл. 138 и сл. от ЗЗД институт на поръчителството. Това правоотношение е абсолютно самостоятелно и не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като по своята правна същност не представлява предоставяне на кредит, заем или улеснение за плащане.

Възнаграждението за поръчителя не е част от общия разход по кредита и съответно не следва да се включва в калкулацията на ГПР, тъй като то не е задължително условие за отпускане на сумата, а е резултат от избора на потребителя да обезпечи задължението си по този конкретен начин пред други възможни алтернативи.

Неоснователно е и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави.

4

Няма доказателства ищецът да е бил поставен в положение на зависимост или да е бил принуден да сключи именно този договор.

Моли съда да постанови решение, с което отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск.

Претендира разноски.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото (независимо, че по делото няма представен екземпляр от същият), че между ищеца К. П. К. и ответника "И. Ф." ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 389138 на 06.06.2022 г..

Условията на договора е установяват от твърденията на ищеца и представената от първият ответник справка: Главница в размер на 500.00 лв., срок на кредита 21 вноски. Размер на вноска (след превалутиране) 13,23 евро. Дължима лихва (след превалутиране) 22,17 евро, платена лихва 19,50 евро.

Не е спорно също, че между ищеца и ответника "Ф. Б. ЕООД, за осигуряване на обезпечение на задълженията по договора с първият ответнин е сключен договор за предоставяне на поръчителство.

От справка в интернет страницата на ЕПЗЕУ към АВ се установява, че едноличен собственик на капитала на "Ф. Б. ЕООД е "И. А. М. АД.

С определението за насрочване на делото съдът е задължил ответника "Ф. Б.

ЕООД в срок до съдебното заседание по делото да представи справка за извършените плащания по Договор за предоставяне на гаранция № 4536524/13.07.2022г., като го е предупредил, че при неизпълнение на задължението в срок съдът ще приеме, че ищеца е заплатил възнаграждение по договора в размер на 130,13 евро, поради което съдът приема че платената по този договор сума е именно посочената от ищеца 130,13 евро.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Сключеният между страните договор е за потребителски кредит, като трябва да отговаря на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а съгласно чл.24 ЗПК - и на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, с установени императивни изисквания, израз на потребителската защита, относно формата и съдържанието на договора в чл.10 и чл.11 ЗПК, като неспазването на тези по чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК прави договорът за потребителски кредит недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е 5 задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено в предмета на - ТР №1/2020 г. ОСГТК ВКС.