Решение № 142 от 28.01.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. София, 27.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Силвия Тачева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100506647 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ф.И.“ ЕАД срещу решение от 24.02.2021 г. по гр.д. №52377/2019 г. на Софийския районен съд, 171 състав, с което е уважен предявеният от Р. В. Ил. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за сумата 1696,33 лв. – главница, договорна лихва в размер от 118,74 лв. за периода 22.05.2004 г. – 21.12.2010 г., ведно със законната лихва от 11.01.2011 г. до изплащане на вземането, както и 156,30 лв. – разноски, за които вземания е образувано изп.д. №20118380401315/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. №838, въз основа на изп. лист, издаден на 14.01.2011 г. по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС, 58 състав, поради изтекла погасителна давност, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон. Сочи, че през периода 19.04.2011 г. – 10.01.2018 г. по изп. дело за извършване изпълнителни действия, с които давността е прекъсвана. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Р. В. Ил. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса 1 на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с 2 предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.

Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.

Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 17.01.2010 г. изп. лист по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС, 58 състав, въз основа на който 17.03.2011 г. е образувано изп.д. №20118380401315/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б..

Със запорни съобщения от 19.04.2011 г. ЧСИ М.Б. е наложил запор върху всички сметки на длъжника във всички банки в РБългария, като с писма от 26.04.2011 г., 27.04.2011 г., 29.04.2021 г., 02.05.2011 г., 09.05.2011 г. и 16.05.2011 г. Р. /България/ ЕАД, „ОББ“ АД, „Т.Б. Д“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „А.Б. България“ АД, „П.К.Б. /България/“ АД, „Ю.И Е.Д.Б.“ АД и „И.“ АД са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът има открити сметки.

Със запорно съобщение, изх. №44309/20.06.2013 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е изпратено по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с отбелязване, че на посочения адрес няма такава фирма, поради което следва да се приеме, че същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.

Със запорно съобщение, изх. №11672/24.02.2016 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е изпратено по пощата по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с отбелязване, че адресът е преместен, поради което следва да се приеме, че същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.

Със запорно съобщение, изх. №2909/10.01.2018 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е изпратено по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с отбелязване, че на посочения адрес няма такава фирма от 10 г., поради което следва да се приеме, че същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.

С постановление от 26.06.2019 г. ЧСИ М.Б. е прекратил процесното изп. дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.

Съгласно ТР №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, з апорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и чл.507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с получаване на описаните по-горе запорни съобщения давностният срок е прекъснат, след което всеки път е започнал да тече нов петгодишен давностен срок.

Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава 3 ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.